„Всички можем да летим“

„Била съм птица, преди да се родя –
сънувам го и нощем, и наяве.
Понякога ръце като крила
разпервам и забравям,
че всъщност аз не мога да летя.

Била съм птица, всяка моя клетка помни
прегръдката ни с вятъра,
пространствата огромни
в небето – дом за ятото,
и скоростите главоломни.

Била съм птица, щом се съживявам
като клюмнало цвете след жажда,
щом лудият вятър завява,
в мен птичата волност възражда
и всичко сегашно забравям.

Била съм птица, преди да се родя,
но птичата душа в човешко тяло
мечтае пак за своите крила,
че в клетка се очовечава.
Но ключа си намерих – Любовта.“
______________________________________

„Танцуващи на микрон разстояние тела. На дъх разстояние. Баавно, с ритъма на упойващата музика – като свещенодействие, като ритуал за сливане на търсили половината си тела и души. Мистично! Магично! Психеделично! Забравяме кой ден е, забравяме къде сме, забравяме имената си… Властният външен свят изчезва. Вътре в себе си сме. И аз – в теб. И ти – в мен. Нахалното време спира. Лакомите ни тела се движат като в безбройно повтарян кадър от филмова лента, предизвикващ транс… Стражът – Разум е в упойка. Светите сетива са живи за негова сметка. Чувствителността им – повишена до ръба на поносимото. Жадните ни клетки са пияни от любов. Благодарните души – половини – слети в безтегловно, безгранично, безначално и безкрайно Цяло. С огромно налягане през нас тече ослепяваща и просветляваща светлина, изливаща се щедро от дебелата пъпна връв с Божествената любов. И съм аз, и не съм, а съм Всичкото. И си ти, и не си, и си Всичкото. И всеки прави любов с другия, със себе си, с Абсолюта. Не прави, а е!

Още ли искаш да ме питаш за смисъла?“
________________________________________

„(…)
Аз съм птица, море, и затова те обичам. Обичам те, защото си непредсказуемо, защото малко те познавам, защото си дълбоко, а аз не знам какво има в дълбините ти. Обичам те, защото съм свободна, защото съм ничия – ако не бях, щях да ти завиждам на свободата. Обичам те, защото не искаш свободата ми, не искаш да ми я отнемеш, а ме искаш цялата – заедно с нея. Обичам те, защото съм подвластна на твоята мощ до момента на полета. Обичам те, защото си силно, защото ме караш да рискувам и … да летя. Обичам те, защото ме привличаш с невероятна сила и в същото време ме караш да бягам от теб.
(…)
Обичам те, защото не си мое, мое море. Обичам те, защото не съм твоя – птиците не познават чувството за собственост – то ги убива. Обичам те, защото ме разбираш. Завиждам ти единствено за вечността, защото и след мен ще останат тайните ти. Затова някога ще дойда да умра в теб.
(…) Ще ти изкрещя от високото за последен път, че те обичам, и ще затворя крилете си, а падайки към теб, пак ще летя – за последен път. Но няма да затворя очите си, ще те гледам, за да видя какво има и там – в неизвестното на дълбините ти.“

Мадлен Алгафари