До Канада и назад (част I – зад кулисите)

някои хора скачат с бънджи. аз пък правя изложби в Канада. разликата е, че скокът те изстрелва адреналинно има няма за половин час, а с моя арт скок адреналинът ме държи вече пети месец…

решението е само началото на нещо,

това осъзнава Сантяго от “Алхимикът”, когато поема на дълго пътешествие, следвайки мечтите си. аз започвам да осъзнавам тези думи веднага след Нова година, когато стартира подготовката за изложбата в Монреал. дори не подозирам колко е вярно, че решението ми да кажа Да на поканата, е само началото…

когато възвърна хъса си за рисуване, с мен се случва истинско чудо. и така е всеки път.

и така, на 4 януари, със заредени до горе батерии след празниците, започвам мащабната офанзива с разчертаване на графика в календара чак до месец май и загребвам в няколко посоки: трябва да нарисувам седемнадесет картини, да подготвя документи за визи, да намеря финансиране, да организирам информацията за самата изложба, да разбера как по дяволите ще изпратя готовите картини на другия край на света и в какъв вид. хвърлям се с главата напред… и here we go.

“Само лудите успяват. Останалите не опитват нищо.”

през повечето дни снова между статива и компютъра като лъв в клетка, навън е яка зима, всичко правя на изкуствено осветление, под дебел слой пастелен прах. вечер чета “Хана” и нейните мисли ме спасяват, ръчкат ме да вървя напред и да следвам пътя, който сама съм си избрала, защото знам, че е верният! ако ще е лудост, да е като хората! картините изплуват една след друга, никога не съм работила по интензивно. страшно се кефя на това, което правя! усещането е като че летиш нависоко, а после, като свършат батериите, се просваш с изплезен език.

“What would life be if we had no courage to attempt anything?” Van Gogh

към средата на януари жонглирам между рисуването и събирането на документи за визи. оказва се, че това само по себе си е влудяващо начинание поради липсата на посолство у нас. няма кой да питаш за най-елементарните неща. чета форуми и сайта на канадското посолство в Румъния, следвам собствената си логика и интуиция, след това стискам зъбите и палците. в главата ми ежедневно се намества смазващо количество нова информация. пращаме готовите документи едва в началото на март, а няколко седмици по-късно най-после получаваме визите. алилуя!

all in

междувременно вече е февруари и смилам инфо какви са опциите за рамкиране тук и в галерията в Монреал, както и мога ли да заменя чупливото стъкло с друг по-лек и нечуплив материал (в ателието го наричат веролит), който се оказва неподходящ, защото картините губят остротата на изображението. ядец! очевидно веселбата ще е докрай. правя пробно рамкиране с половината от картините – за първи път рамкирам с дървени рамки, а и преценяваме всеки грам заради транспорта, но в крайна сметка изборът се оказва смел и ефектен. комуникацията с другия край на света е ежедневна (да, вие сте първата българка с изложба в галерията), организирам снимки на картините, разучавам възможности за пакетиране и логистика, създаваме група във Facebook и покрай нея за сетен път осъзнавам колко малък всъщност е светът! през цялото време от главата ми не излиза мисълта, че цялата организация по изложбата дотук ми се струва като игра на покер: всичко се свежда до умението да вземаш решения, без да разполагаш с цялата информация и да рискуваш с всички налични ресурси, за да спечелиш. Аз съм all in отвсякъде.

тиха лудост канадска

към средата на март се влача като призрак с пранги, но поне картините са готови и съм доволна, че запазвам темпото до края. подавам документи за финансиране в Национален Фонд Култура, програма “Мобилност”, което си е като документация за обществена поръчка. на моменти ми се струва, че съм скочила с парашут в космоса – такава нелепа безтегловност ме обзема. всеки ден обаче парченцата от пъзела се подреждат, бавно, бавно, та чак мъчително.
пакетажът на картини със стъкло (65/65 см всяка), които трябва да направят околосветско пътешествие, се оказва поредното “забавление”. след като оставам недоволна от произведеното от външен доставчик, прекарваме един цял уикенд в гаража в кроене, рязане и сглобяване на опаковката. по-красива не сте виждали! накрая сме с изранени пръсти и болки в кръста, но поне се успокоявам, че има шанс да стигнат цели.

DSC00021_400.jpg

междувременно дипля документи за куриерите – сертификати, фактури, пълномощни…

краят на етап 1

точно 3 месеца след началото, на 1 април (и това хич не е шега) закарваме пратката на куриерите. чудото тежи цели 82 кг, но пък изглежда величествено, особено с надписите отвън. толкова облекчена си тръгвам, че чак се просълзявам над следобедното кафе. първият етап е приключен. управлението на проекта е завидно – изчислила съм, че картините трябва да кацнат в галерията на 19 април. след десетина дни престой на митница, още пълномощни и документация, на 13 април пратката е освободена от митница, а на 20 април от галерията лаконично потвърждават, че картините са там. щом не ми казват, че има проблем, заключавам, че слава богу всичко е наред.

DSC00023_400.jpg

последни метри

към края на април дните се нижат предимно захлупени от дъждовно небе. в странно състояние на очакване съм – не мога да подхвана нищо сериозно преди заминаването. изведнъж времето забавя ход – като неловка безтегловност. за да е по-забавно, вулкан с непроизнесимо име изригва най-невъзмутимо и сега вече пътуването е под въпрос и нямам идея дали ще престояваме по летищата повече от необходимото. седмицата преди заминаването поглъщам третата книга на Харли Браун и с удоволствие влизам в час с арт терминологията на английски. ще ми е нужна. стягаме багажа и ей го на къде е – другият край на света…

P.S. Искам да благодаря на всички приятели и бизнес партньори, които направиха възможно реализирането на изложбата:

– на човека до мен и семейството ми за безценната подкрепа;

– на ателие за рамки “Арковна” (Шипка 6) за съпричастността и смелите решения;

– на екипа на Pure Communication за успешната комуникация с бизнеса и медиите,

– на Ния Касабова за прекрасните снимки на картините ми;

– на Светлана от Vetrocity, която преживя заедно с мен и в детайли всички емоции през тези интензивни месеци.

4 thoughts on “До Канада и назад (част I – зад кулисите)

  1. Честито! ( и пак много хубава картина в поста)
    Ще чакам с интерес да прочета и следващите части от “До Канада и назад”

    Стискам палци да мине добре 🙂

  2. Ехаа, достойно за уважение и бяла завист! Успех и все така всичко по план:)

  3. Благодаря! :о) Пожелавам на всеки да изживее такова предизвикателство!

  4. Ех, Алекс 🙂

    Възхищавам ти се на борбта с местната бюрократщина, тип римската – “елате тука, ама после отидете там ;)”

    Страхотна си! Браво за приключението 😉

Comments are closed.