Вярвам, че правилните хора и ресурси те откриват в точния за теб момент и безкрайно ценя тази синхроничност на вселената :о). Затова и не съм учудена, че именно по време на подготовката за изложбата за есента на 2025, попаднах на първото видео за Rick Rubin и неговите идеи за творческия процес.

Рик Рубин е музикален продуцент, който твърди, че “нищо не разбира от музика”. :о) Затова пък през годините е работил с музиканти като Адел, Еминем, The Beastie Boys, Red Hot Chilly Peppers, Slayer, Metallica, Johny Cash и има не една и две награди Грами. Бидейки интересен персонаж, неговият подход към създаването също е изключително необичаен, но безкрайно ефективен и близък до света на твореца.

Continue reading Рик Рубин и неговата книга „The Creative Act“ at Acrista Cafe.

Винаги съм щастлива, когато прекрасни проекти като този, виждат бял свят. Имах удоволствието да съм сред малцината, които се докоснахме до „Камъкът на времето“, докато още беше в процес на създаване, и като истинско дете на 80-тте, нямаше как приключенията на Кремена, Митко, Ралица и Васил да не ме докоснат и развълнуват.

Петя е една от най-четящите човечки, които познавам. Често в представата ми изниква как пребивава с дни в огромна древна библиотека като от фентъзи филм, заобиколена от ръкописи и безброй книги, които поглъща ненаситно :))) В живота всъщност еквивалентът на това книжно място е нейното Писалище-скривалище, където споделя със света творчески късчета от душа и сърце.

Continue reading „Камъкът на времето“, Петя Георгиева at Acrista Cafe.

Докато пребивавам на село през юли и август и рисувам няколко картини с пейзажи от морската серия, захващам да чета отново “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис. Книгата имам от далечната ’97 г. и е една от малкото, които съм запазила на хартия (бидейки минималист с четец и дигитални книги :)).

Вече съм сигурна, че някои текстове трябва да се четат в по-зряла възраст, когато човек мъничко е поживял, за да усети в дълбочина, да се наслади на историята издълбоко, да съумее да почувства тъгата, неизбежността на смъртта, но и да се посмее на лудориите и безкрайните истории на Зорба, който е като една Шехерезада от мъжки род, по-голям от самия Живот. 

Споделям няколко любими цитата, които съвпадат чудесно с лятната тема на малките платна, родени в юлската жега:

“Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубавата проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана.

Continue reading „Алексис Зорбас“, Никос Казандзакис at Acrista Cafe.

“Шогун” е от онези книги, които са близки на сърцето ми и към които се връщам през големи периоди от време с еднакво удоволствие. За пръв път попаднах в света на Анджин-сан още като дете и бях запленена от стотиците страници със ситен шрифт. После помня, че филмът по романа с Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне беше истинско събитие за 80-тте години, което ни пренесе в екзотичната история и порядки на средновековна Япония.

Отскоро има съвременен прочит на книгата – новите мини серии по Дисни +. Добре направени, увличат, държат и вълнуват, без излишната бруталност, която напоследък съпътства всички продукции.

Continue reading „Шогун“ at Acrista Cafe.

“Има песни, които сякаш бликат от синеоката трева, от прахта на хиляди пътища и пътеки. Такава е и тази песен”…

Не знам защо не съм писала за тази книга досега. Все пак с нея се запознахме преди повече от 30 години… Малка, сива книжка.. За пръв път ме докосна още в гимназията. По пътя бе подарена не веднъж и дваж и продължи неотклонно да ме съпътства във времето, неусетно формирайки представата ми за романтичните отношения.

Тази седмица, срядата ми неочаквано стана бавна неделя, и под мекото одеяло, на чаша ментов чай, посегнах отново (сигурно за 52-ри път) към историята на Франческа и Робърт.

Continue reading „Мостовете на Медисън“ at Acrista Cafe.

Едно е сигурно: който награди сетивата си с могъщата история на Ричард Пауърс, никога вече няма да гледа на дърветата, горите и всичко живо, което ги обитава, по същия начин, както досега, нито ще може да ги подминава просто като част от пейзажа, който е там, за да ни служи.

Отложих целенасочено книгата с няколко месеца, защото знаех, че тя не е за „градско“ четене – усетих, че страниците й са за поглъщане, бавно и напоително сред зеленина и птича песен, когато мозъкът е отпочинал и способен да възприеме епичното редуване на природна философия и житейски истории, преплетени като клоните на пра-старо дърво.

Continue reading „Дървесна история“ at Acrista Cafe.

Не са много българските художници от по-старо време, за които с чисто сърце мога да кажа, че ме вълнуват като картини, като сюжети, като рисунък, колорит и общо въздействие. Майстора стои начело на този списък, може би защото в моите очи творбите му омайват не само със дързостта и откровеността си, но и звучат модерно цял един век след създаването си.

Не знаех много за живота на Владимир Димитров – този чудат и мистичен персонаж, който е живял простичко, странствал е много, във всяка своя картина е търсил да изрази красотата, както той я е виждал, експериментирал е и все е оставал недоволен…

Благодарна съм за прекрасното издание на Книгомания, събрало факти и цитати от житието и творческия път на Майстора.

Continue reading „Владимир Димитров – Майстора“ at Acrista Cafe.

Наскоро си открих записки от книгата на художника Richard Schmid „Alla Prima“, които са източник на мъдрост и вдъхновение за мен, а предполагам и за всеки друг артист. Споделям ги тук:

“Серизното рисуване не може да бъде научено между другото. Трябва да сте готови да жертвате много други неща.”

“Гледам на провалите си като на покани да науча нещо повече.”

“Изкуството се случва в главата на човека, който го гледа.”

“Не отхвърляйте трудните идеи само, защото не успявате да ги схванете веднага. Отложете ги, докато това се случи, след това решете.

Continue reading Споделено за изкуството – част IV at Acrista Cafe.

Малко ми е тъжно, че Фрида Кало е на път да се превърне в клише, подобно на Густав Климт – и двамата толкова разпознаваеми, запомнящи се, и като драма, и като картини, накичени по чаши, чанти, тениски и календари. И с това хората си мислят, че ги познават, че знаят всичко за тях и живота им…

Затова се радвам всеки път, когато някой подходи креативно, както в случая с колоритната биография на Фрида, наречена “Свещена билка” на бележника – дневник, в който тя е описвала емоции, случки, преживявания и рецепти.

„Когато четката пренесе това бракосъчетание от багри върху платното, очите й спряха да плачат, а в душата й настъпи успокояващ мир.

Continue reading „Свещена билка“ at Acrista Cafe.

Преди години традицията повеляваше на рождения ми ден да отида “на книжарница” и да напълня кошничката с колкото мога да нося… С течение на времето нещата доста се промениха – все по-трудно ми е да намеря интригуващо и добре написано четиво, което да поискам на хартия. От една страна, бидейки от поколението чело и препрочитало от ранна детска възраст грамадната родителска библиотека с класическа литература, вече все по-трудно нещо ме грабва, изненадва, завладява и омайва. Напоследък се издават тонове книги, но повечето като че ли са продукт на времето си – повърхностни, не особено оригинални, често с недобър превод.
От друга страна минимализмът, към който осъзнато се стремя, възторжено приветства Pocketbook-a ми, който ми позволи тази година да не мъкна на село десет килограма хартия, а да тръгна само с една физическа книга и строен списък такива в електронен вид.

Continue reading Книгите на лятото at Acrista Cafe.

Така, така.. Най-после, след дълго търсене и очакване, една удивителна книга успя да засити литературния глад, който изпитвам последните години. Не помня откога не ми се беше случвало да чета с такова настървение и удоволствие в 40-градусовата жега… Всъщност, прекрасен съвпад, защото за мен лятото от детството ми винаги е било бял чаршаф в горещината, купа с череши и книга в ръка…

“Където пеят раците” е тъй богата, завладяваща и живописна, че през цялото време “виждах” “живи” филмови кадри (от интервюто стана ясно, че Рийс Уидърспуун ще продуцира филма по романа, алилуя).
Дълго ми липсваше тази приказност на езика и простотата на една необикновена история, която е и динамична и поетична, и докосваща.

Continue reading „Където пеят раците“ at Acrista Cafe.

Сигурна съм, на всички ни са се случвали онези интересни съвпади, в определен момент от живота към нас да дойде точното нещо (човек, книга, послание, урок), от което се нуждаем, за да избистрим идея, да намерим потвъждение за дадено решение или че просто сме на прав път.

Така се случи с мен и книгата на Мари Форлео (на български се казва “Винаги има решение”) – попадна в ръцете ми малко след като в мен изкристализира желание за огромна промяна в няколко посоки, която нарекох The Two-Year Project и която ще бъде невъобразимо предизвикателство за мен на всички нива.

Continue reading „Винаги има решение“ at Acrista Cafe.

Ако някога сте гледали едноименния и по холивудски фриволен филм с Даян Лейн, той не бива да ви заблуждава: книгата на Франсис Мейс “Под небето на Тоскана” е доста по-реалистична, детайлна и убедителна. Когато я започнах, вътрешното ми гласче измрънка, “сега, това, ако го беше написала Елизабет Гилбърт, друго щеше да е”, но докато се усетя и бях преполовила страниците.

Книгата е американски поглед към италианската действителност – от преживяването да си купиш стара къща в Тоскана и три-годишните ремонти с невъзможни италиански майстори, през изравянето на етруски артефакти из двора, през изкусителната и изобилна храна и производството на зехтин от собствени маслинови дръвчета, до безумното шофиране по италианските пътища, общуването с местните хора, обикалянето на региона и в крайна сметка – влюбването в едно толкова различно, но обаятелно място, което усещаш като истински дом.

Continue reading „Под небето на Тоскана“ at Acrista Cafe.

Continue reading „Любов“, Елиф Шафак at Acrista Cafe.

Две от изненадите за таз’годишния ми рожден ден се оказаха със забавна противоположност: едната беше Pocketbook (вече официално съм причислена към електронно четящите), а другата – две невероятни книги с поезия, които ме очароваха и като съдържание, и като полиграфия.
Ако трябва да опиша стила на Atticus, (който подобно на Банкси, се изявява само с творчеството си, без да разкрива самоличност), то може би „съвременно хайку“ доста би се доближило до усещанията ми, въпреки че не всички са кратки. Що се отнася до самите стихосбирки – ето така си представям, че трябва да изглеждат книгите днес, за да искам да ги притежавам на хартия в тази дигитална ера: пипнати, с внимание към детайла, разнообразни и оригинални като дизайн, безупречни като качество и толкова тактилни, че ми се иска да ги разгръщам отново и отново.

Continue reading Поезията на Atticus at Acrista Cafe.

„Нека се разберем: минавам за любопитен, жизнерадостен, обожавам човечеството и неговата сложност, вълнувам се от хора и произведения – иначе нямаше да съм нито писател, нито драматург, нито читател, – но понякога вярата ми в човека сякаш преминава през затъмнение. Рядко, макар и редовно, се налага волята да ми припомня, че ценя човешкия род, толкова силно ме разклащат насилието, неправдите, глупостта, бездушието към красотата и най-вече примирението с посредствеността.
Човекът трябва да бъде обичан… но колко е трудно да го обичаме! Както човек не може да бъде оптимист, без дълбоко в себе си да е познал песимизма, така и не може да милееш за човечеството, бе малко да го мразиш.“

Из писателския дневник към „Двамата господа от Брюксел“, Ерик-Еманюел Шмит

Continue reading Цитат на деня at Acrista Cafe.

Обикнах редовете на тази книга бавно и на малки глътки, докато разказът постепенно ме въвеждаше в необиновената история… Имам си любима необходимост, за да ме грабне един текст и да ме спечели безрезервно – в него да присъства неуловимото и ествествено преливане на действие с философски размисли или анализи. „Живот в скалите“ е изтъкана точно с магията на това преливане и макар книгата да не беше моя, признавам си, не можах да се удържа и подгънах немалко ъгълчета…

„- Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя дотам.

Continue reading „Живот в скалите“ at Acrista Cafe.

За мен книгите са едно особено напоително удоволствие още от детските години. Затова и почти всеки рожден ден имам ритуал – подарявам си количества книги, които едва успявам да отнеса вкъщи. Напоследък обаче на няколко пъти с разочарование установих, че не изпитвам познатия див книжен ентусиазъм и ми е трудно да избера дори една книга, която да поискам да си купя.
Дали това е функция на пресищането с информация, дали филтърът ми става все по-тесен, дали прекомерното изобилие по рафтовете изначално ме отказва, не знам…
Но пък знам, че когато се появи нещо наистина отличаващо се, възторгът е абсолютен.

Continue reading „(Не) възможният Адолф“ at Acrista Cafe.

Зачетох книгата на Ани в една слънчева ноемврийска неделя, веднага след форума Women.Speak.Live., където се сдобих с нея.
С чаша горещо кафе в ръка и за фон – аромата на ябълков кекс с канела, който тъкмо бях сложила във фурната. Още от първите страници ме обгърна едно усещане за спокойствие и автентичност, което (като пишещ от години човек знам) идва, когато се изразяваш писмено и споделяш личната си история… Начинът, по който общуваме днес, заради бързането, заради тоновете информация за обработване и дискутиране, почти не ни позволява да се спускаме под повърхността – на дълбокото (там, където на мен обикновено ми е най-интересно), затова и изписаните страници винаги са като дар, с който се докосваш до непознатите страни, преживяванията, опита на човека, който пише.

Continue reading „Жената, която създадох“ at Acrista Cafe.

Ппопаднах на презентация на Хелън Ръсел преди няколко години, докато ровех из Youtube за живота по скандинавието. Тя е британски журналист, на който се налага да се премести за 1 година в Дания, след като съпругът й получава предложение за работа в Lego. Така се ражда и първата й книга „The Year of living danishly“.

Отдавна подозирам, че с мъжа ми имаме нещо скандинавско в нас (минимализма, чувството за естетика, любовта към изчистения и модерен дизайн, уважението към естетиката и в обществена среда (което у нас уви е кауза пердута), инстинктивното постигане на толкова популярното вече hygga – домашен уют с няколко свещи и топло одеалце), затова с огромна радост установих, че са издали у нас книгата със заглавието „Така го правят датчаните“.

Continue reading „Така го правят датчаните“ at Acrista Cafe.

Познавам Лили отпреди доста години, още преди тя да се занимава с консултантска дейност и донякъде, макар и по-отстрани, имах възможност да наблюдавам нейната собствена трансформация, лична и кариерна промяна.

При мен професионалната промяна настъпи преди да има към кой да се обърна за помощ, по метода на опита и грешката и се радвам, че сега десетки жени ще преминат малко по-безболезнено през процеса. Ще им помогне Лили и нейната настолна книга за кариерна промяна „От любов към себе си“. В нея освен практическите насоки, безценни са истинските истории на 30-тте смели дами, които споделят своя път през смяната на професионалното поприще (моята история ще намерите на стр.

Continue reading Лили Георгиева – „Oт любов към себе си“ at Acrista Cafe.

Макар че „География на блаженството“ ми хареса повече, все пак с удоволствие последвах Ерик Уайнър в търсенето на отговори, защо на определени места и в определено време се раждат гении и какво обуславя изблиците на креативност в различни точки на света.

Геният е в простотата: Атина

„В една държава се развива онова, което е на почит в нея.“ – Платон

Геният не е нищо ново: Ханджоу

„В юдео-християнската традиция е възможно (всъщност даже е достойно за възхищение) нещо да бъде сътворено ex nihilo, от нищото. Така Бог създал света, към това се стремим и ние, хората.

Continue reading „География на гения“ at Acrista Cafe.

Холандия, Швейцария, Бутан, Катар, Исландия, Индия, Тайланд – това са част от държавите, в които Ерик Уайнър ни отвежда на пътешествие, в търсене на отговори за щастието: какви са необходимите съставки хората да са щастливи, къде е най-нещастното място на планетата, дали щастието е непроменлива величина…
Книгата е написана с тънка ирония, заразително чувство за хумор и в любимото ми за пътеписи сегашно време. „Пътуването“ ми с Ерик беше колоритно, образователно и най-вече забавно.

Бутан
„Накрая, след като изчакваме „известно време“, пътят към Тимфу бива отворен и ние се натъпкваме в тойотата. Бързо разбирам, че кормуването в Бутан не е за мекушави хора.

Continue reading „География на блаженството“ at Acrista Cafe.

Oh, man… Дълъг, смислен, проникновен и много докосващ разговор на Мари Форлео с Тим Ферис. За бизнес нещата е ясно, но съм истински впечатлена и респектирана от смелостта и непринудеността, с която споделя толкова, толкова лични неща…

Continue reading Тим Ферис в разговор с Мари Форлео at Acrista Cafe.

Определено не бие Баба по хумор, напротив, малко по-мрачна е (нормално, все пак става дума за Брит-Мари), но отново те предизвиква да я изчетеш на един дъх.  И да заживееш с ежедневието на опоскания от кризата Борг. И да симпатизираш на промените в живота.

„Всички бракове си имат лоши страни, защото всички хора имат слабости. Всеки, който живее с някого другиго, се научава да се справя с тези слабости по различен начин. Човек може например да гледа на тях като на много тежки мебели и чисто и просто да се научи да чисти около тях. Да поддържа илюзията.

Continue reading „Брит – Мари беше тук“ at Acrista Cafe.

Ако сте гледали филма Wild с Рийс Уидърспуун, то Черил Стрейд няма да ви е съвсем непозната. Филмът е създаден по нейната едноименна автобиографична книга, която след това е последвана от още няколко. Черил гостува на Мари Форлео с един емоционален, мъдър и докосващ разговор:

Continue reading Мари Форлео разговаря с Черил Стрейд at Acrista Cafe.

Обикновено, като публикувам постове за някоя впечатлила ме книга, изтръгвам доста цитати, та да стане ясно какво точно ме е впечатлило. Този път обаче не ми се получи, не за друго, ами тя цялата е една разкошотия, дето искам да я цитирам. След като гледах филма за Уве, някак естествено се получи да искам още от скандинавския хумор на Фредрик Бакман и Баба хич не ме разочарова, напротив. Отдавна не бях попадала на приказност, зад която са прокарани идеи за възрастни, сериозни и стари като света. Пък уж е книга за Елса, която е на 7. Ама хайде да не я разказвам.

Continue reading „Баба праща поздрави и се извинява“ at Acrista Cafe.

Малко хора на този свят са от породата на Сър Ричард и повечето са все в светлините на прожекторите – и той, и Илън Мъск, и Стив Джобс – все луди глави, мечтатели, с нетрадиционна визия и още по-нетрадиционни подходи за постигане на поставените цели. Докато четях „Loosing my Virginity“ (която на български за жалост е преведена с недотам добре звучащото „Как изгубих наивността си“, в началото почти на всяка страница ми идваше да възкликвам: този човек е абсолютно луд! После обаче удивлението от безумствата на рисковия играч се смени с респекта от размаха и мащабите, които придобива предприемаческата одисея на Ричард Брансън.

Continue reading „Loosing my Virginity“ at Acrista Cafe.

Из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

„Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.“

„В живота си, дете, ще срещнеш всякакви.

Continue reading „Видение в Мемфис“ at Acrista Cafe.

Когато „Big Magic“ излезе у нас, първоначално се поколебах дали да си я купя: по ред причини ми се искаше да я чета в оригинал, а и ми се стори по-скоро като „наръчник за начинаещи творци“. Но тъй като и тази година спазих традицията да си подаря книги за рождения ми ден, Магията на Елизабет Гилбърт се оказа в торбата и я глътнах точно за два дни. Всъщност, подгънах повече ъгълчета от очакваното. Книгата в никой случай не е някакъв литературен шедьовър, но и самата Елизабет няма претенциите да е такъв – книгата е точна илюстрация на казаното по редовете й – важното е да правиш нещо с ръцете и ума си, без особени очаквания, с радост от самия процес.

Continue reading „Big Magic“ at Acrista Cafe.