Вярвам, че правилните хора и ресурси те откриват в точния за теб момент и безкрайно ценя тази синхроничност на вселената :о). Затова и не съм учудена, че именно по време на подготовката за изложбата за есента на 2025, попаднах на първото видео за Rick Rubin и неговите идеи за творческия процес.

Рик Рубин е музикален продуцент, който твърди, че “нищо не разбира от музика”. :о) Затова пък през годините е работил с музиканти като Адел, Еминем, The Beastie Boys, Red Hot Chilly Peppers, Slayer, Metallica, Johny Cash и има не една и две награди Грами. Бидейки интересен персонаж, неговият подход към създаването също е изключително необичаен, но безкрайно ефективен и близък до света на твореца.

Continue reading Рик Рубин и неговата книга „The Creative Act“ at Acrista Cafe.

Винаги съм щастлива, когато прекрасни проекти като този, виждат бял свят. Имах удоволствието да съм сред малцината, които се докоснахме до „Камъкът на времето“, докато още беше в процес на създаване, и като истинско дете на 80-тте, нямаше как приключенията на Кремена, Митко, Ралица и Васил да не ме докоснат и развълнуват.

Петя е една от най-четящите човечки, които познавам. Често в представата ми изниква как пребивава с дни в огромна древна библиотека като от фентъзи филм, заобиколена от ръкописи и безброй книги, които поглъща ненаситно :))) В живота всъщност еквивалентът на това книжно място е нейното Писалище-скривалище, където споделя със света творчески късчета от душа и сърце.

Continue reading „Камъкът на времето“, Петя Георгиева at Acrista Cafe.

Докато пребивавам на село през юли и август и рисувам няколко картини с пейзажи от морската серия, захващам да чета отново “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис. Книгата имам от далечната ’97 г. и е една от малкото, които съм запазила на хартия (бидейки минималист с четец и дигитални книги :)).

Вече съм сигурна, че някои текстове трябва да се четат в по-зряла възраст, когато човек мъничко е поживял, за да усети в дълбочина, да се наслади на историята издълбоко, да съумее да почувства тъгата, неизбежността на смъртта, но и да се посмее на лудориите и безкрайните истории на Зорба, който е като една Шехерезада от мъжки род, по-голям от самия Живот. 

Споделям няколко любими цитата, които съвпадат чудесно с лятната тема на малките платна, родени в юлската жега:

“Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубавата проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана.

Continue reading „Алексис Зорбас“, Никос Казандзакис at Acrista Cafe.

“Шогун” е от онези книги, които са близки на сърцето ми и към които се връщам през големи периоди от време с еднакво удоволствие. За пръв път попаднах в света на Анджин-сан още като дете и бях запленена от стотиците страници със ситен шрифт. После помня, че филмът по романа с Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне беше истинско събитие за 80-тте години, което ни пренесе в екзотичната история и порядки на средновековна Япония.

Отскоро има съвременен прочит на книгата – новите мини серии по Дисни +. Добре направени, увличат, държат и вълнуват, без излишната бруталност, която напоследък съпътства всички продукции.

Continue reading „Шогун“ at Acrista Cafe.

“Има песни, които сякаш бликат от синеоката трева, от прахта на хиляди пътища и пътеки. Такава е и тази песен”…

Не знам защо не съм писала за тази книга досега. Все пак с нея се запознахме преди повече от 30 години… Малка, сива книжка.. За пръв път ме докосна още в гимназията. По пътя бе подарена не веднъж и дваж и продължи неотклонно да ме съпътства във времето, неусетно формирайки представата ми за романтичните отношения.

Тази седмица, срядата ми неочаквано стана бавна неделя, и под мекото одеяло, на чаша ментов чай, посегнах отново (сигурно за 52-ри път) към историята на Франческа и Робърт.

Continue reading „Мостовете на Медисън“ at Acrista Cafe.

Едно е сигурно: който награди сетивата си с могъщата история на Ричард Пауърс, никога вече няма да гледа на дърветата, горите и всичко живо, което ги обитава, по същия начин, както досега, нито ще може да ги подминава просто като част от пейзажа, който е там, за да ни служи.

Отложих целенасочено книгата с няколко месеца, защото знаех, че тя не е за „градско“ четене – усетих, че страниците й са за поглъщане, бавно и напоително сред зеленина и птича песен, когато мозъкът е отпочинал и способен да възприеме епичното редуване на природна философия и житейски истории, преплетени като клоните на пра-старо дърво.

Continue reading „Дървесна история“ at Acrista Cafe.

Не са много българските художници от по-старо време, за които с чисто сърце мога да кажа, че ме вълнуват като картини, като сюжети, като рисунък, колорит и общо въздействие. Майстора стои начело на този списък, може би защото в моите очи творбите му омайват не само със дързостта и откровеността си, но и звучат модерно цял един век след създаването си.

Не знаех много за живота на Владимир Димитров – този чудат и мистичен персонаж, който е живял простичко, странствал е много, във всяка своя картина е търсил да изрази красотата, както той я е виждал, експериментирал е и все е оставал недоволен…

Благодарна съм за прекрасното издание на Книгомания, събрало факти и цитати от житието и творческия път на Майстора.

Continue reading „Владимир Димитров – Майстора“ at Acrista Cafe.

Малко ми е тъжно, че Фрида Кало е на път да се превърне в клише, подобно на Густав Климт – и двамата толкова разпознаваеми, запомнящи се, и като драма, и като картини, накичени по чаши, чанти, тениски и календари. И с това хората си мислят, че ги познават, че знаят всичко за тях и живота им…

Затова се радвам всеки път, когато някой подходи креативно, както в случая с колоритната биография на Фрида, наречена “Свещена билка” на бележника – дневник, в който тя е описвала емоции, случки, преживявания и рецепти.

„Когато четката пренесе това бракосъчетание от багри върху платното, очите й спряха да плачат, а в душата й настъпи успокояващ мир.

Continue reading „Свещена билка“ at Acrista Cafe.

Така, така.. Най-после, след дълго търсене и очакване, една удивителна книга успя да засити литературния глад, който изпитвам последните години. Не помня откога не ми се беше случвало да чета с такова настървение и удоволствие в 40-градусовата жега… Всъщност, прекрасен съвпад, защото за мен лятото от детството ми винаги е било бял чаршаф в горещината, купа с череши и книга в ръка…

“Където пеят раците” е тъй богата, завладяваща и живописна, че през цялото време “виждах” “живи” филмови кадри (от интервюто стана ясно, че Рийс Уидърспуун ще продуцира филма по романа, алилуя).
Дълго ми липсваше тази приказност на езика и простотата на една необикновена история, която е и динамична и поетична, и докосваща.

Continue reading „Където пеят раците“ at Acrista Cafe.

Сигурна съм, на всички ни са се случвали онези интересни съвпади, в определен момент от живота към нас да дойде точното нещо (човек, книга, послание, урок), от което се нуждаем, за да избистрим идея, да намерим потвъждение за дадено решение или че просто сме на прав път.

Така се случи с мен и книгата на Мари Форлео (на български се казва “Винаги има решение”) – попадна в ръцете ми малко след като в мен изкристализира желание за огромна промяна в няколко посоки, която нарекох The Two-Year Project и която ще бъде невъобразимо предизвикателство за мен на всички нива.

Continue reading „Винаги има решение“ at Acrista Cafe.

Ако някога сте гледали едноименния и по холивудски фриволен филм с Даян Лейн, той не бива да ви заблуждава: книгата на Франсис Мейс “Под небето на Тоскана” е доста по-реалистична, детайлна и убедителна. Когато я започнах, вътрешното ми гласче измрънка, “сега, това, ако го беше написала Елизабет Гилбърт, друго щеше да е”, но докато се усетя и бях преполовила страниците.

Книгата е американски поглед към италианската действителност – от преживяването да си купиш стара къща в Тоскана и три-годишните ремонти с невъзможни италиански майстори, през изравянето на етруски артефакти из двора, през изкусителната и изобилна храна и производството на зехтин от собствени маслинови дръвчета, до безумното шофиране по италианските пътища, общуването с местните хора, обикалянето на региона и в крайна сметка – влюбването в едно толкова различно, но обаятелно място, което усещаш като истински дом.

Continue reading „Под небето на Тоскана“ at Acrista Cafe.

Обикнах редовете на тази книга бавно и на малки глътки, докато разказът постепенно ме въвеждаше в необиновената история… Имам си любима необходимост, за да ме грабне един текст и да ме спечели безрезервно – в него да присъства неуловимото и ествествено преливане на действие с философски размисли или анализи. „Живот в скалите“ е изтъкана точно с магията на това преливане и макар книгата да не беше моя, признавам си, не можах да се удържа и подгънах немалко ъгълчета…

„- Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя дотам.

Continue reading „Живот в скалите“ at Acrista Cafe.

За мен книгите са едно особено напоително удоволствие още от детските години. Затова и почти всеки рожден ден имам ритуал – подарявам си количества книги, които едва успявам да отнеса вкъщи. Напоследък обаче на няколко пъти с разочарование установих, че не изпитвам познатия див книжен ентусиазъм и ми е трудно да избера дори една книга, която да поискам да си купя.
Дали това е функция на пресищането с информация, дали филтърът ми става все по-тесен, дали прекомерното изобилие по рафтовете изначално ме отказва, не знам…
Но пък знам, че когато се появи нещо наистина отличаващо се, възторгът е абсолютен.

Continue reading „(Не) възможният Адолф“ at Acrista Cafe.

Зачетох книгата на Ани в една слънчева ноемврийска неделя, веднага след форума Women.Speak.Live., където се сдобих с нея.
С чаша горещо кафе в ръка и за фон – аромата на ябълков кекс с канела, който тъкмо бях сложила във фурната. Още от първите страници ме обгърна едно усещане за спокойствие и автентичност, което (като пишещ от години човек знам) идва, когато се изразяваш писмено и споделяш личната си история… Начинът, по който общуваме днес, заради бързането, заради тоновете информация за обработване и дискутиране, почти не ни позволява да се спускаме под повърхността – на дълбокото (там, където на мен обикновено ми е най-интересно), затова и изписаните страници винаги са като дар, с който се докосваш до непознатите страни, преживяванията, опита на човека, който пише.

Continue reading „Жената, която създадох“ at Acrista Cafe.

Ппопаднах на презентация на Хелън Ръсел преди няколко години, докато ровех из Youtube за живота по скандинавието. Тя е британски журналист, на който се налага да се премести за 1 година в Дания, след като съпругът й получава предложение за работа в Lego. Така се ражда и първата й книга „The Year of living danishly“.

Отдавна подозирам, че с мъжа ми имаме нещо скандинавско в нас (минимализма, чувството за естетика, любовта към изчистения и модерен дизайн, уважението към естетиката и в обществена среда (което у нас уви е кауза пердута), инстинктивното постигане на толкова популярното вече hygga – домашен уют с няколко свещи и топло одеалце), затова с огромна радост установих, че са издали у нас книгата със заглавието „Така го правят датчаните“.

Continue reading „Така го правят датчаните“ at Acrista Cafe.

Познавам Лили отпреди доста години, още преди тя да се занимава с консултантска дейност и донякъде, макар и по-отстрани, имах възможност да наблюдавам нейната собствена трансформация, лична и кариерна промяна.

При мен професионалната промяна настъпи преди да има към кой да се обърна за помощ, по метода на опита и грешката и се радвам, че сега десетки жени ще преминат малко по-безболезнено през процеса. Ще им помогне Лили и нейната настолна книга за кариерна промяна „От любов към себе си“. В нея освен практическите насоки, безценни са истинските истории на 30-тте смели дами, които споделят своя път през смяната на професионалното поприще (моята история ще намерите на стр.

Continue reading Лили Георгиева – „Oт любов към себе си“ at Acrista Cafe.

Макар че „География на блаженството“ ми хареса повече, все пак с удоволствие последвах Ерик Уайнър в търсенето на отговори, защо на определени места и в определено време се раждат гении и какво обуславя изблиците на креативност в различни точки на света.

Геният е в простотата: Атина

„В една държава се развива онова, което е на почит в нея.“ – Платон

Геният не е нищо ново: Ханджоу

„В юдео-християнската традиция е възможно (всъщност даже е достойно за възхищение) нещо да бъде сътворено ex nihilo, от нищото. Така Бог създал света, към това се стремим и ние, хората.

Continue reading „География на гения“ at Acrista Cafe.

Холандия, Швейцария, Бутан, Катар, Исландия, Индия, Тайланд – това са част от държавите, в които Ерик Уайнър ни отвежда на пътешествие, в търсене на отговори за щастието: какви са необходимите съставки хората да са щастливи, къде е най-нещастното място на планетата, дали щастието е непроменлива величина…
Книгата е написана с тънка ирония, заразително чувство за хумор и в любимото ми за пътеписи сегашно време. „Пътуването“ ми с Ерик беше колоритно, образователно и най-вече забавно.

Бутан
„Накрая, след като изчакваме „известно време“, пътят към Тимфу бива отворен и ние се натъпкваме в тойотата. Бързо разбирам, че кормуването в Бутан не е за мекушави хора.

Continue reading „География на блаженството“ at Acrista Cafe.

Определено не бие Баба по хумор, напротив, малко по-мрачна е (нормално, все пак става дума за Брит-Мари), но отново те предизвиква да я изчетеш на един дъх.  И да заживееш с ежедневието на опоскания от кризата Борг. И да симпатизираш на промените в живота.

„Всички бракове си имат лоши страни, защото всички хора имат слабости. Всеки, който живее с някого другиго, се научава да се справя с тези слабости по различен начин. Човек може например да гледа на тях като на много тежки мебели и чисто и просто да се научи да чисти около тях. Да поддържа илюзията.

Continue reading „Брит – Мари беше тук“ at Acrista Cafe.

Обикновено, като публикувам постове за някоя впечатлила ме книга, изтръгвам доста цитати, та да стане ясно какво точно ме е впечатлило. Този път обаче не ми се получи, не за друго, ами тя цялата е една разкошотия, дето искам да я цитирам. След като гледах филма за Уве, някак естествено се получи да искам още от скандинавския хумор на Фредрик Бакман и Баба хич не ме разочарова, напротив. Отдавна не бях попадала на приказност, зад която са прокарани идеи за възрастни, сериозни и стари като света. Пък уж е книга за Елса, която е на 7. Ама хайде да не я разказвам.

Continue reading „Баба праща поздрави и се извинява“ at Acrista Cafe.

Малко хора на този свят са от породата на Сър Ричард и повечето са все в светлините на прожекторите – и той, и Илън Мъск, и Стив Джобс – все луди глави, мечтатели, с нетрадиционна визия и още по-нетрадиционни подходи за постигане на поставените цели. Докато четях „Loosing my Virginity“ (която на български за жалост е преведена с недотам добре звучащото „Как изгубих наивността си“, в началото почти на всяка страница ми идваше да възкликвам: този човек е абсолютно луд! После обаче удивлението от безумствата на рисковия играч се смени с респекта от размаха и мащабите, които придобива предприемаческата одисея на Ричард Брансън.

Continue reading „Loosing my Virginity“ at Acrista Cafe.

Из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

„Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.“

„В живота си, дете, ще срещнеш всякакви.

Continue reading „Видение в Мемфис“ at Acrista Cafe.

Когато „Big Magic“ излезе у нас, първоначално се поколебах дали да си я купя: по ред причини ми се искаше да я чета в оригинал, а и ми се стори по-скоро като „наръчник за начинаещи творци“. Но тъй като и тази година спазих традицията да си подаря книги за рождения ми ден, Магията на Елизабет Гилбърт се оказа в торбата и я глътнах точно за два дни. Всъщност, подгънах повече ъгълчета от очакваното. Книгата в никой случай не е някакъв литературен шедьовър, но и самата Елизабет няма претенциите да е такъв – книгата е точна илюстрация на казаното по редовете й – важното е да правиш нещо с ръцете и ума си, без особени очаквания, с радост от самия процес.

Continue reading „Big Magic“ at Acrista Cafe.

В моите представи изкуството винаги се дели да два основни вида: онова, което е естетически издържано, емоционално наситено и чистосърдечно потребявано от голяма група ценители и онзи другият арт, който има претенция за величие и струва милиони, защото някой (съвсем сигурно, експерт) е подшушнал на едни хора с пари, че това е изкуство и че в него си струва да се инвестира. Аз лично нямам проблем с това, кой какво нарича изкуство и за колко успява да го продаде (всичко, което е някакъв вид себеизраз, е, явно в това число крави във формалдехид, черепи с диаманти, смачкани кенчета от кока-кола, керамични семки с числеността на китайския народ, че дори екскременти в консерва), аз имам проблем единствено, когато претенцията за величие отрича стойността на онзи първи тип изкуство, само защото не е елитарно, а се харесва и потребява от по-масова публика.

Continue reading „33 Artists in 3 Acts“ at Acrista Cafe.

Един разговор за най-новата й книга, който само затвърди респекта ми към Елизабет Гилбърт – изключително естествена, земна, с поразително чувство за самоирония. Както я нарече Мари Форлео, истинско съкровище.

Continue reading Мари Форлео разговаря с Елизабет Гилбърт at Acrista Cafe.

Поглъщам за втори път поредната книга от поредицата за художници – този път за Франсиско де Гоя. През цялото време в главата ми е мисълта какъв чуден сериал би могъл да илюстрира книгата на Лион Фойхтвангер. Подобно на Микеланджело и Леонардо, дон Франсиско е живял в изключително интересни времена, само че за Испания – издига се до Първи придворен художник в двора на крал Карлос IV – когато Инквизицията организира пищни аутодафета за дръзналите да се занимаят с „ерес“.
Затова пък нравите са повелявали, че е съвсем нормално да имаш официален „кортехо“ (любовник) и ако това съвсем не е интересувало църквата, то рисуването на голо тяло е било абсолютно забранено.

Continue reading „Гоя“ at Acrista Cafe.

След като изгледах няколко видео материала на Брене Браун, не можах да се стърпя и намерих две от книгите й. За мен нещата определено не са нови, но е изумително как някой ги систематизира (след години изследвания) и ти ги хвърля в лицето, пък ти ако имаш смелост, нищи и анализирай себе си…

“It’s as simple and complicated as this: If we want to fully experience love and belonging, we must believe that we are worthy of love and belonging.”

“We cultivate love when we allow our most vulnerable and powerful selves to be deeply seen and known, and when we honor the spiritual connection that grows from that offering with trust, respect, kindness, and affection.

Continue reading „Даровете на несъвършенството“ at Acrista Cafe.

Има нещо много освежаващо в четенето на young adult книга – някакси те връща към основата на нещата, за да се разбереш (може би) в едни по-късни години… А пък щом е от Патрик Нес, и детска книжка бих прочела. Българското издание отново е произведение на изкуството на Artline Studios, с прекрасните и страховити илюстрации на Jim Kay.
Малко преди да подхвана книгата, установих, че по нея ще има филм и гласът на чудовището е на Лиъм Нийсън. Нямам търпение.

„Историите са диви създания – каза чудовището. – Пуснеш ли ги на свобода, никой не може да каже какъв хаос ще причинят.

Continue reading „Часът на чудовището“ at Acrista Cafe.

Тази година номинациите за Оскар (и за Златен Глобус преди това) за най-добър филм включват толкова разнородни ленти, че чак да не си на мястото на журито. Бруклин е в списъка и макар да не ми е фаворит, не мога да не призная невероятната игра на Сърша Ронан (Saoirse Ronan), а темата за раздвоението и драмата на избора винаги ми е била интересна за изследване. Филмът е по едноименния роман на Colm Toibin, а музиката на Майкъл Брук вече е в арт листата, на която рисувам.

Continue reading „Brooklyn“ at Acrista Cafe.

Харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма „Къщата на духовете“ и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. Не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. Така беше със „Сборът на дните“, със закачливата кулинарно-еротична „Афродита“, с „Паула“, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с „Японският любовник“:

„С Ичимей тя беше открила тънкостите на любовта и насладата, от необузданата и задъхана страст до свещените мигове, в които чувството ги извисяваше и двамата застиваха неподвижни на леглото един срещу друг и се гледаха дълго, благодарни за късмета си, смирени, защото бяха докоснали най-дълбокото в душите си, пречистени, защото се бяха освободили от всякакъв фалш, и лежаха прегърнати, напълно уязвими, в такъв екстаз, че вече не можеха да направят разлика между наслада и тъга, между възторг от живота и сладкото изкушение да умрат още там, за да не се разделят никога.“

„Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина?

Continue reading „Японският любовник“ at Acrista Cafe.