“You need idols, but you destroy your idols very easily.”, Мария Калас

Какъв великолепен, тъжен, изящен и безкрайно човешки филм за съдбата на гения, когато е лишен от инструмента на своята гениалност.

Съдбата на Мария Калас е безспорно трагична. Родена в бедност, но с изключителен певчески талант, “момичето от Атина” успява да покори с неземния си глас всички значими оперни сцени по света.
Когато обаче цялата ти идентичност е в публичната персона, обусловена от такъв божествен талант, най-тежкото “наказание” е, да ти бъде отнета тази така опияняваща и пристрастяваща божественост. Филмът проследява последните дни на Калас – в една самотна къща, с огромно количество лекарства и унищожителните спомени за величието.

Continue reading „Мария“ at Acrista Cafe.

“Шогун” е от онези книги, които са близки на сърцето ми и към които се връщам през големи периоди от време с еднакво удоволствие. За пръв път попаднах в света на Анджин-сан още като дете и бях запленена от стотиците страници със ситен шрифт. После помня, че филмът по романа с Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне беше истинско събитие за 80-тте години, което ни пренесе в екзотичната история и порядки на средновековна Япония.

Отскоро има съвременен прочит на книгата – новите мини серии по Дисни +. Добре направени, увличат, държат и вълнуват, без излишната бруталност, която напоследък съпътства всички продукции.

Continue reading „Шогун“ at Acrista Cafe.

Гениите по правило не са скроени за битовизъм и праволинейни отношения. И ако някой дръзне да върви рамо до рамо с Величието, цената обикновено е огромна и съзнателно платена.

“Маестро” е интересен поглед към живота, любовта и сложните отношения на композитора и диригент Leonard Bernstein и неговата съпруга, актрисата Felicia Montealegre Cohn.

Фокусът на филма не е музиката, нито създаването й, изпълнението й, преподаването й, тя по-скоро присъства като неизменния фон на тази голяма и драматична любов, устояла на не една турбуленция и продължила десетилетия.

Великолепието на този филм за мен не е в историята обаче.

Continue reading „Маестро“ at Acrista Cafe.

Болни сме. Болни сме от бързане. Болни сме от пресищане. От набълбукване с несъществени неща. Болни сме от живота, който ни е яхнал с пълна сила и едвам дишаме изпод тежестта му…

И ако има лек, то той е … в бавното. В съзерцанието. В бездумното. Във филми като този. В чувствителност и светоусещане като това. О, как се радвам, че все още има човеци, които създават такава красота! Някак ми дават надежда. Че не сме тотално изтрещели, озверели, изпростели и полудели. Надеждата е хубаво нещо. Особено за търсещи-красотата-души като мен, които вече постоянно и напоително са в дисонанс с времената, в които живеем.

Continue reading „ТАМ“ at Acrista Cafe.

„Страсти в кухнята“, както е преведен този прекрасен френски филм у нас, ми подари днес всичко, от което имам нужда напоследък: бавност, красота, изтънчена храна, удоволствие от споделянето й, деликатност и романтика, тишина и природни звуци… Това не е просто филм, а е наслада за всички сетива, ода за кулинарията и страстта към изкусното приготвяне на великолепни ястия и спокойно мога да кажа, че символизира точно това, което харесвам и уважавам във френското отношение към живота.

Заснет вируозно, с удивителна светлина, филмът е почти театрален – с главна сцена – кухнята на замъка, но тя е фон за любовта, която устоява на годините и не познава възраст и условности.

Continue reading „La passion de Dodin Bouffant“ at Acrista Cafe.

Последно време почти спрях да пиша за кино. Мисля, че съм в шок от изобилието на продукции, които забравям за няма и седмица, от посредствеността и липсата на оригиналност. Повече от 30 години гледам филми и ми се струва, че вече всичко ми еднаквее, (почти) нищо не може да ме грабне, залюлее, развълнува истински.

Не и този филм обаче. Този филм ме завари абсолютно неподготвена за ефекта му върху мен. Нещо кликна, хвана ме за гърлото, стресе ми сърцето и напълно ме обсеби… Влюбих се в героите. Особено в него и в нея, в харизмата на техния „танц“: на наелектризиращия интензитет, драмата, болката, желанието да притъпиш и заглушиш помитащата емоция, неистовия копнеж между двама души, неизказаното, хилядите думи в един поглед, екстаза и интимността на сътвореното заедно, сложността на личността и многопластовостта на отношенията, сладостта от усещането, че си „видян“ изцяло, до дъно…

Сериите са направени по едноименния роман, издаден и у нас и неслучайно са с над 10 номинации за награди.

Continue reading „Дейзи Джоунс и The Six“ at Acrista Cafe.

И какво стана сега, уж хич не гледах комедии, камо ли да препоръчвам на блога, обаче напоследък (може би защото реалният живот вече никак не е шега работа), единственото, което мога да понеса, са по-лекинки неща и ето на.

Този сериал дълго време го заобикалях, отбягвах и пренебрегвах (вероятно заради твърде фамозния мустак на главния герой и защото погрешно презюмирах, че е твърде много за спорт/футбол), но броят на получените филмови награди и фактът, че Брене Браун му е огромен фен, наклониха везните в полза на чаровния Тед Ласо.

И, о, боже, дали не е брилянтен??

Continue reading „Ted Lasso“ at Acrista Cafe.

Едва ли има по-добър ден от Деня на психолога да споделя този брилянтен сериал, който ми напълни душата. По-забавно и остроумно представяне на изключително тежки теми, не съм виждала откакто излезе “Ted Lasso“ (и нищо чудно, защото споделят сценаристи).

Сериалът е като учебник за ползите от терапията, уязвимостта, емоционалната интелигентност, бруталната откровеност в добрия смисъл на думата, през призмата на невероятно чувство за хумор (което всъщност е най-добрият начин да вървим през живота).

Макар че целият актьорски състав е великолепен, на моя любимец-открай-време Харисън Форд му свалям шапка: вече е на 80, но продължава да снима и е все така “очарователен” в ръмженето си.

Continue reading „Shrinking“ at Acrista Cafe.

Да си призная, този филм ме докосна, разстрои и остана в мен. Което, уви, не мога да кажа за повечето филми и сериали, които минават през мозъка ми напоследък.

Филмът е римейк на филма на Акира Куросава „Ikiru“ от 1952 година, сценарият е на Kazuo Ishiguro. Бавен, съзерцателен, мноого old school.

Бил Наи е както винаги великолепен, героят му (напълно в реда на нещата) е по джентълменски дистанциран, прибран и суховат, но тази фасада крие невъобразима крехкост и уязвимост, и желание за простичко човешко общуване в последните глътки живот.

Толкова човешки филм отдавна не бях гледала.

Continue reading „Living“ at Acrista Cafe.

Ох, така не съм се забавлявала мноого отдавна. И понеже подозирам, че повечето от вас имат нужда от разтоварване и разведряващ смях, споделям този забавен сериал с чиста съвест. Признавам, че имам слабост към средиземноморския фон на Корфу, но и британският хумор помогна доста. Изгълтах четирите сезона с приключенията на семейство Даръл из гръцко за един уикенд, с много кискане и добро настроение.
Сериалът е по трилогията на Джералд Даръл и, да, те наистина съществуват 🙂

P.S. Преди „Семейство Даръл“ изгледах From Scratch и се радвам, че беше в тази последователност. Също е много добър и по истинска история, ама три дни ходих с подути очи – много драма, много нещо.

Continue reading „The Durrells“ at Acrista Cafe.

Elvis – какво великолепие! Мислех си, че в Бохемска рапсодия Рами Малек прави изкъртваща роля като Фреди Меркюри, но превъплъщението на Остин Бътлър издига нещата до съвсем ново ниво.
Всъщност цялата продукция на Баз Лурман очаквано е достоен трибют към огромния талант на необикновеното южняшко момче, пленено от омаята на чернокожите ритми и превърнало се в безсмъртна икона.
Признавам, че не подозирах нищо за бизнес страната на кариерата му. Интересен подход е разказвачът на тази “приказка” да е своеобразният “злодей” в самата нея (брилянтен както винаги Том Ханкс), защото нищо в живота не е черно-бяло, всичко е въпрос на избор и къде те отвежда той…
Филмът е някак разделен на две: първоначалния вихрен възход, грандиозност и екстатично наелектризиране постепенно са погълнати трагично от човешката алчност и неадекватност и очаквано водят до нелепо похабяване, деградиране и жалък край.

Continue reading Септемврийски филмов микс at Acrista Cafe.

Няколко документални филма привлякоха вниманието ми последните месеци и ми се иска да споделя кратки впечатления за тях: едноименният филм за Tina Turner е на HBO Max, “Halftime” за Jennifer Lopez е Netflix продукция и съвсем скоро излезлият за Shania Twain, “Not just a Girl” също е по Netflix.

Очаквано, не биха могли да бъдат по-различни. И все пак, и трите филма имат един значим общ знаменател – в центъра са жени – музиканти, които “се радват” на световна известност и са достигнали невероятни върхове в кариерата си.

Фактите от драматичния живот на Тина Търнър са всеизвестни.

Continue reading Документални филми за жени-музиканти at Acrista Cafe.

Julia – с огромно удоволствие погълнах първия сезон на сериала. След всяка серия се усещах усмихната и вдъхновена по гъделичкащия начин, който ти сочи, че си се докоснал до нещо магично. Нямам идея доколко филмът е базиран на истински факти и откъде започва художествената измислица. Честно казано, не е и толкова важно. За мен важното е дълбочината на историята, многопластовостта й, изпитанията, предизвикателствата и драмата, които съпътстват известността, но и колко безценно е да бъдеш себе си и бидейки себе си, да променяш животи.

Eiffel – отново, факти и художествена измислица се смесват в този “биографичен” поглед върху създаването на Айфеловата кула, която безспорно ще погледна това лято с други очи след като знам какво е коствало сътворяването й.

Continue reading Майски филмов микс at Acrista Cafe.

Не знам дали ви се е случвало да изпитвате леко депресивно чувство след като приключите някой по-дългичък сериал, защото така сте се привързали към героите и историята, че някак не може да се примирите, че приключва? На мен – неведнъж.

Но с “The Expanse” беше доста осезаемо. Може би, защото сериалът е доста различен от повечето фантастични филми, които сме гледали и продължаваме да следим през годините. Тук има дълбочина и някак притеснителна реалистичност и на моменти дори е трудно да се определи жанра – ту е екшън, ту е детективско разследване, ту е истинска драма, после става хорър, после любовна история, точно както на моменти в живота всичко е смесено.

Continue reading “The Expanse” at Acrista Cafe.

Изкуството се ражда винаги трудно, а на артиста винаги му е писано да се бори с: вътрешна неувереност, с житейски обстоятелства, с прекомерни амбиции, в едни предишни времена – с безумните изисквания на патроните си, а в днешните – и с безкрайните разсейващи фактори на битовизма…

Разкриването на чисто човешкото лице на Леонардо е целта на тези мини серии. Не геният, не великият ум, не изобретенията, които надживяват или картините, с които остава в историята са идеята. Пътят, съмненията, болката, самотата, изконното желание да изследваш, да се потопиш в материята, да вникнеш в детайлите, да създадеш…

Толкова добре резонира в мен чистото и единствено желание с всяка своя клетка да твориш, а житейските обстоятелства да те подмятат в точно противоположната посока, поставяйки на изпитание и търпение и смисъл, и какво намираш за важно и съществено…

Леонардо е толкова много повече от до болка клишираната Мона Лиза, от рисунките на инженерни проекти, от еквивалента на гения – това е брилянтно представената в сериала идея и съм благодарна за надникването под повърхността, и за поредната перла в моята колекция от филми за художници.

Continue reading „Leonardo“ at Acrista Cafe.

Всеки път, когато открия поредица като тази, която засища глада за качествено съдържание в областта на изкуството, изпитвам възторг, възхищение и вдъхновение.

Изключително добре направени документални серии в два сезона, за едни от най-впечатляващите творци в своята си област, сред които Olafur Eliasson, Bjarke Ingels, Es Devlin, Platon. Силно препоръчвам ако сте с творческа професия и/или имате отношение към изкуството и създаването като процес и преживяване.

Continue reading „Abstract: The Art of Design“ at Acrista Cafe.

King Richard – великолепна, разкошна игра на Уил Смит като бащата на феноменалните Винъс и Серена Уилямс. Да имаш визия за децата ти, че ще са велики още преди да са се родили, граничи сериозно с маниакално разстройство. Но предвижданията на Ричард Уилямс се сбъдват по един бавен, устойчив и фрустриращо търпелив начин в противовес на сляпата амбиция на много родители, които осакатяват децата си, тикайки ги към върха, преди да са готови психически за това, което ги очаква там. Мисля, че ще има Оскари, освен десетките други награди.

Spencer – всички сме наясно с историята, всички знаем (донякъде) какво е било.

Continue reading Януарски филмов микс at Acrista Cafe.

Много исках първият пост за тази година да е оптимистичен, зареждащ и вдъхновяващ, затова събрах ресурсите, които напоследък са спасяващи за мен, действат ми успокояващо, размечтаващо и най-вече – носят ми надежда. Най-важното, за да посрещам сутрините с усмивка и желание за живот.

Brene Brown on Netflix – по празниците се сдобихме с препълнения със съдържание канал и бая време ми отнема да намеря бисерите сред баластрата, но презентацията на Брене е истинско бижу! По-скоро stand-up комедия, отколкото нещо сериозно, това е брилянтен начин да поднесе смилаемо тежки теми като уязвимостта, срама и дискомфорта да си в светлините на прожекторите.

Continue reading Вдъхновени истории at Acrista Cafe.

Толкова обичам хубавите филмови изненади в петък вечер: Best Sellers е от онези човешки истории, които не са нито грандиозни, нито шумни, бляскави или помпозни, но докосват по особен начин.
Филмът всъщност е за на пръв поглед абсурдната среща на един въз кисел възрастен писател – хомофоб и млада издателка, опитваща се да оцелее и да съхрани наследството на баща си.
Най-трудните хора имат интересна житейска история, само е нужно желание и търпение и да пробиеш бронята и да достигнеш до сърцевината – за това е този филм, който дори не е по роман, а е по оригинален сценарий.

Continue reading „Best Sellers“ at Acrista Cafe.

Ако някой ден сърцето ми се пръсне на хиляди парченца, нека е от красотата на този свят, а не от всичката му тежест и тегоба…

Истинска перла сред “засушаването” откъм качествени филми напоследък, “The Dig” разказва действителната история на откриването на едно истинско съкровище в навечерието на Втората Световна война.

Прекрасни Кери Мълигън и Ралф Файнс в главните роли, зашеметяващо красиви кадри с почти извънземна светлина, докосваща сърцето музика и една почти забравена протяжност на действието, която толкова обичам. Находка за романтични сърца.

По романа на Джон Престън.

Continue reading „The Dig“ at Acrista Cafe.

Малко след като излезе книгата на Д-р Брус Пери и Опра Уинфри “What happened to you: Conversations on Trauma, Resilience, and Healing”, по Apple TV+ излизат документалните серии “The me you can’t see”, посветени на менталното здраве, на травмите, депресията и всичко останало, което ни изпива мозъците, но си мълчим упорито, защото така сме научени и се оправяме кой както може. 

Силно съм впечатлена. По темата има да се говори тепърва и трябва много много да се говори. В никой случай не е нещо леко за гледане. Но всеки от нас носи своя тежък “багаж” и ако това е начин да припознаем и осъзнаем макар и малка частичка от него, си е струвало усилието.

Continue reading „The me you can’t see“ at Acrista Cafe.

Shadow and Bone – тъкмо си помисля, че с толкова съдържание напоследък, вече няма какво оригинално да бъде създадено и бивам сериозно опровергана.
Сериалът е създаден по книгите на Лий Бардуга, която е сътворила оригинална и завладяваща фентъзи вселена, ситуирана в близки на нас географски ширини и си има всичко: и интересна история, и магия, и гриша с различни “способности”, и Повелителка на Слънцето, и една Гънка, която е еманация на Злото. Музиката също е забележителна, а книгите са издадени и у нас.

Succession – трябва да призная, че едва изгледах двата сезона, въпреки притегателната мощ на сериала, рекламиран като “HBO отговора на “Billions”.

Continue reading Майски филмов микс at Acrista Cafe.

Най-фрапиращата измама в историята на изкуството е в центъра на този интригуващ филм, създаден по действителните събития от живота на холандския художник Han van Meegeren.

За пръв път попаднах на нея в един от епизодите на поредицата на BBC “Fake or Fortune” и още тогава бях впечатлена и изумена от противоречивостта на фактите.

Ван Меегерен е арестуван малко след края на Втората Световна война, като е обвинен в предателство заради продажбата на изкуство, считано за национално съкровище (Вермеер) на Херман Гьоринг, за рекордна сума (най-скъпо продадената картина към тогавашна дата).

В хода на разследването става ясно, че Ван Меегерен, отхвърлен като талант от критиците и арт експертите за собствените си картини, решава да си отмъсти като копира един от най-признатите и уважавани холандски художници и продава неизвестно колко картини, удостоверени като истински Вермеер от същите тези експерти.

Continue reading “The Last Vermeer” at Acrista Cafe.

Тези от вас, които следят кино раздела на блога, знаят, че рядко препоръчвам комедии. Просто, защото рядко гледам такива. Сегашното странно време обаче явно изисква гъвкавост и излизане от собствените модели, та ей го на, пиша самостоятелен пост за комедия 🙂

“The Good Place” е свеж, колоритен и оригинален поглед върху смъртта като начало и какво ни чака след нея. Актьорският състав е брилянтен, като се започне с великолепния Тед Дансън (“Бар Наздраве” от праисторическата 1982 г.) и се стигне до Кристен Бел, тази мини фурия, чиято героиня е в центъра на цялата щуротия. Смях, смях, но и много размислящи идейки, пръснати ей така между другото.

Continue reading „The Good Place“ at Acrista Cafe.

В първия кино пост за тази година изказвам искрената си възхита от новия артистичен шедьовър на Pixar. И ако някой си мисли, че анимациите са само за деца – да гледа тази – красива, вълнуваща и докосваща, но и толкова размисляща за смисъла, предназначението, призванието, „пламъчето“ във всеки от нас. С гласовете на Джейми Фокс и Тина Фей, и с изумителен джазов саундтрак.

Continue reading „Soul“ at Acrista Cafe.

Billions – този сериал наистина трябва се гледа с тефтер и молив, за да си водиш записки. Двама главни герои, които нито можеш да харесаш, нито да намразиш, с неописуемата им флуидност из целия спектър от добро до зло, с гигантомантска амбиция, газене на хора и правила и все пак уязвими и самотни във величието си. А кой не би искал да има до себе си една д-р Уенди Роудс, която да разнищва и анализира с хирургическа точност моментите на кризи и предизвикателства и да те връща нов и готов за битка? Всъщност за мен силата на сериала е точно в непрекъснатия анализ на човешкото поведение и мотивация.

Continue reading Декемврийски филмов микс at Acrista Cafe.

Това, че сме затворени по къщите, съвсем не означава, че не можем да се докоснем до късчета виртуозност, сътворявана на другия край на света.

Първо държа да отбележа, че с мюзикълите границата винаги е много тънка – когато нещо звучи изкуствено или префърцунено, или преиграно, аз лично го усещам директно в стомаха – започвам да изпитвам нещо като неудобство, сякаш съм свидетел на неловка сцена. Затова рядко се обръщам към този жанр, но все пак от време на време нещо привлича вниманието ми.

“Хамилтън” е спектакъл на Бродуей, за който чувах само суперлативи и то от различни източници и стоеше в списъка за гледане от лятото.

Continue reading „Hamilton“ at Acrista Cafe.

Задължително за гледане и осмисляне…

Сър Дейвид Атънбъроу, на 93, все така обаятелно разказва приказката за дивата природа на нашата планета, която ние, човеците, уж най-интелигентните същества, с лека ръка консумираме, газим и безогледно унищожаваме…

Зашеметяващо красивите кадри и драматичната музика правят разказа още по-зловещ в предсказуемостта на последствията. Дано още не е твърде късно… иначе година с корона вирус съвсем скоро ще ни се вижда като песен, сравнено с това, което ни очаква.

Continue reading „David Attenborough: A Life on Our Planet“ at Acrista Cafe.

Поредният филм в колекцията филми за художници ме остави от една страна леко разочарована, леко разтърсена и с леко неприятно чувство… От друга страна в света на претенциозното изкуство (с претенция за величие, за сериозност, за гениалност) има толкова излишна поза и фалш, че всяко „поставяне на място“ на тези среди ме изпълва с откровено задоволство.

Бидейки европейска продукция, филмът е красиво заснет, с прекрасна локация на езерото Комо и изящна женска фигура в центъра на събитията. И тук свършва хубавото. Главният герой е арт критик, обхванат от тъмна и страховита амбиция, оплетен в лъжи и с обсесия, която изважда на повърхността нечовешка жестокост – и то заради една картина.

Continue reading „The Burnt Orange Heresy“ at Acrista Cafe.

Проект, който очаквам с нетърпение. Книгите четох 2005 и миналата година, и силно, силно се надявам филмът да е достойна визуализация на един феноменален текст. Във видеото Стивън Колбер е събрал режисьора Дени Вилньов и актьорския състав и разпитва като истински запален фен (отдавна нещо не беше ме вдъхновявало така):

Continue reading „Dune“ 2020 at Acrista Cafe.