“You need idols, but you destroy your idols very easily.”, Мария Калас

Какъв великолепен, тъжен, изящен и безкрайно човешки филм за съдбата на гения, когато е лишен от инструмента на своята гениалност.

Съдбата на Мария Калас е безспорно трагична. Родена в бедност, но с изключителен певчески талант, “момичето от Атина” успява да покори с неземния си глас всички значими оперни сцени по света.
Когато обаче цялата ти идентичност е в публичната персона, обусловена от такъв божествен талант, най-тежкото “наказание” е, да ти бъде отнета тази така опияняваща и пристрастяваща божественост. Филмът проследява последните дни на Калас – в една самотна къща, с огромно количество лекарства и унищожителните спомени за величието.

Continue reading „Мария“ at Acrista Cafe.

“Шогун” е от онези книги, които са близки на сърцето ми и към които се връщам през големи периоди от време с еднакво удоволствие. За пръв път попаднах в света на Анджин-сан още като дете и бях запленена от стотиците страници със ситен шрифт. После помня, че филмът по романа с Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне беше истинско събитие за 80-тте години, което ни пренесе в екзотичната история и порядки на средновековна Япония.

Отскоро има съвременен прочит на книгата – новите мини серии по Дисни +. Добре направени, увличат, държат и вълнуват, без излишната бруталност, която напоследък съпътства всички продукции.

Continue reading „Шогун“ at Acrista Cafe.

Гениите по правило не са скроени за битовизъм и праволинейни отношения. И ако някой дръзне да върви рамо до рамо с Величието, цената обикновено е огромна и съзнателно платена.

“Маестро” е интересен поглед към живота, любовта и сложните отношения на композитора и диригент Leonard Bernstein и неговата съпруга, актрисата Felicia Montealegre Cohn.

Фокусът на филма не е музиката, нито създаването й, изпълнението й, преподаването й, тя по-скоро присъства като неизменния фон на тази голяма и драматична любов, устояла на не една турбуленция и продължила десетилетия.

Великолепието на този филм за мен не е в историята обаче.

Continue reading „Маестро“ at Acrista Cafe.

Болни сме. Болни сме от бързане. Болни сме от пресищане. От набълбукване с несъществени неща. Болни сме от живота, който ни е яхнал с пълна сила и едвам дишаме изпод тежестта му…

И ако има лек, то той е … в бавното. В съзерцанието. В бездумното. Във филми като този. В чувствителност и светоусещане като това. О, как се радвам, че все още има човеци, които създават такава красота! Някак ми дават надежда. Че не сме тотално изтрещели, озверели, изпростели и полудели. Надеждата е хубаво нещо. Особено за търсещи-красотата-души като мен, които вече постоянно и напоително са в дисонанс с времената, в които живеем.

Continue reading „ТАМ“ at Acrista Cafe.

Да си призная, този филм ме докосна, разстрои и остана в мен. Което, уви, не мога да кажа за повечето филми и сериали, които минават през мозъка ми напоследък.

Филмът е римейк на филма на Акира Куросава „Ikiru“ от 1952 година, сценарият е на Kazuo Ishiguro. Бавен, съзерцателен, мноого old school.

Бил Наи е както винаги великолепен, героят му (напълно в реда на нещата) е по джентълменски дистанциран, прибран и суховат, но тази фасада крие невъобразима крехкост и уязвимост, и желание за простичко човешко общуване в последните глътки живот.

Толкова човешки филм отдавна не бях гледала.

Continue reading „Living“ at Acrista Cafe.

Не знам дали ви се е случвало да изпитвате леко депресивно чувство след като приключите някой по-дългичък сериал, защото така сте се привързали към героите и историята, че някак не може да се примирите, че приключва? На мен – неведнъж.

Но с “The Expanse” беше доста осезаемо. Може би, защото сериалът е доста различен от повечето фантастични филми, които сме гледали и продължаваме да следим през годините. Тук има дълбочина и някак притеснителна реалистичност и на моменти дори е трудно да се определи жанра – ту е екшън, ту е детективско разследване, ту е истинска драма, после става хорър, после любовна история, точно както на моменти в живота всичко е смесено.

Continue reading “The Expanse” at Acrista Cafe.

Толкова обичам хубавите филмови изненади в петък вечер: Best Sellers е от онези човешки истории, които не са нито грандиозни, нито шумни, бляскави или помпозни, но докосват по особен начин.
Филмът всъщност е за на пръв поглед абсурдната среща на един въз кисел възрастен писател – хомофоб и млада издателка, опитваща се да оцелее и да съхрани наследството на баща си.
Най-трудните хора имат интересна житейска история, само е нужно желание и търпение и да пробиеш бронята и да достигнеш до сърцевината – за това е този филм, който дори не е по роман, а е по оригинален сценарий.

Continue reading „Best Sellers“ at Acrista Cafe.

Ако някой ден сърцето ми се пръсне на хиляди парченца, нека е от красотата на този свят, а не от всичката му тежест и тегоба…

Истинска перла сред “засушаването” откъм качествени филми напоследък, “The Dig” разказва действителната история на откриването на едно истинско съкровище в навечерието на Втората Световна война.

Прекрасни Кери Мълигън и Ралф Файнс в главните роли, зашеметяващо красиви кадри с почти извънземна светлина, докосваща сърцето музика и една почти забравена протяжност на действието, която толкова обичам. Находка за романтични сърца.

По романа на Джон Престън.

Continue reading „The Dig“ at Acrista Cafe.

Най-фрапиращата измама в историята на изкуството е в центъра на този интригуващ филм, създаден по действителните събития от живота на холандския художник Han van Meegeren.

За пръв път попаднах на нея в един от епизодите на поредицата на BBC “Fake or Fortune” и още тогава бях впечатлена и изумена от противоречивостта на фактите.

Ван Меегерен е арестуван малко след края на Втората Световна война, като е обвинен в предателство заради продажбата на изкуство, считано за национално съкровище (Вермеер) на Херман Гьоринг, за рекордна сума (най-скъпо продадената картина към тогавашна дата).

В хода на разследването става ясно, че Ван Меегерен, отхвърлен като талант от критиците и арт експертите за собствените си картини, решава да си отмъсти като копира един от най-признатите и уважавани холандски художници и продава неизвестно колко картини, удостоверени като истински Вермеер от същите тези експерти.

Continue reading “The Last Vermeer” at Acrista Cafe.

В първия кино пост за тази година изказвам искрената си възхита от новия артистичен шедьовър на Pixar. И ако някой си мисли, че анимациите са само за деца – да гледа тази – красива, вълнуваща и докосваща, но и толкова размисляща за смисъла, предназначението, призванието, „пламъчето“ във всеки от нас. С гласовете на Джейми Фокс и Тина Фей, и с изумителен джазов саундтрак.

Continue reading „Soul“ at Acrista Cafe.

Задължително за гледане и осмисляне…

Сър Дейвид Атънбъроу, на 93, все така обаятелно разказва приказката за дивата природа на нашата планета, която ние, човеците, уж най-интелигентните същества, с лека ръка консумираме, газим и безогледно унищожаваме…

Зашеметяващо красивите кадри и драматичната музика правят разказа още по-зловещ в предсказуемостта на последствията. Дано още не е твърде късно… иначе година с корона вирус съвсем скоро ще ни се вижда като песен, сравнено с това, което ни очаква.

Continue reading „David Attenborough: A Life on Our Planet“ at Acrista Cafe.

Поредният филм в колекцията филми за художници ме остави от една страна леко разочарована, леко разтърсена и с леко неприятно чувство… От друга страна в света на претенциозното изкуство (с претенция за величие, за сериозност, за гениалност) има толкова излишна поза и фалш, че всяко „поставяне на място“ на тези среди ме изпълва с откровено задоволство.

Бидейки европейска продукция, филмът е красиво заснет, с прекрасна локация на езерото Комо и изящна женска фигура в центъра на събитията. И тук свършва хубавото. Главният герой е арт критик, обхванат от тъмна и страховита амбиция, оплетен в лъжи и с обсесия, която изважда на повърхността нечовешка жестокост – и то заради една картина.

Continue reading „The Burnt Orange Heresy“ at Acrista Cafe.

Проект, който очаквам с нетърпение. Книгите четох 2005 и миналата година, и силно, силно се надявам филмът да е достойна визуализация на един феноменален текст. Във видеото Стивън Колбер е събрал режисьора Дени Вилньов и актьорския състав и разпитва като истински запален фен (отдавна нещо не беше ме вдъхновявало така):

Continue reading „Dune“ 2020 at Acrista Cafe.

Old-school, easy going, донякъде предсказуем, но все пак романтичен, оптимистичен, зареждащ, вдъхновяващ, с прекрасен саундтрак. Виждам до голяма степен вплетена личната история на Трейси Рос, дъщеря на легендарната Даяна Рос, a Дакота Джонсън най-после успя да ми стане симпатична. Лека лятна свежест.

Continue reading „The High Note“ at Acrista Cafe.

Категорично един от най-добрите сериали, които съм гледала напоследък. Брилянтен сценарий по книгата на Celeste Ng, покъртителна игра на двете торнада Рийс Уидърспуун и Кери Уошингтън, както и на целия тийн състав. Драма от висша лига, в която всяка сцена е за паузиране, анализиране, размисляне и смилане, докато от ескалиращата лудост изкристализира дълбоко разбиране и болезнена мъдрост. Няма една вярна гледна точка. Всички сме продукти на решенията, които вземаме, на изборите, които правим, на отговорността, която (не) поемаме, на тайните, които пазим. И на драмата, от която оцеляваме.
Откакто продуцира, Рийс прави много успешни партньорства и проектите й са все по-силни, смислени и запомнящи се.

Continue reading „Little Fires Everywhere“ at Acrista Cafe.

Това е вълнуващата история на Ромен Гари – френският писател с руско-еврейски корени, който печели два пъти наградата Гонкур за литература. Това е и история за силната майчина любов, която в желанието си да даде по-добър живот, прекалява, обсебва, диктува, изисква, натоварва с непоносима амбиция.. И когато вървиш през живота си и постигаш нещата заради някой друг, рано или късно постиженията загубват смисъл, а отвътре оставаш изгубена и празна черупка.
Великолепна роля на Pierre Niney, толкова е добър този младеж, а за Шарлот Гейнсбъро какво да кажа – поредна нечовешка роля. Музиката е на Макс Рихтер. Изобщо – кино удоволствие в съботната вечер.

Continue reading „La promesse de l’aube“ at Acrista Cafe.

Мрачен, на моменти тягостен, същевременно вдъхновяващ и респектиращ..
Трябва задължително да знаем историята на велики жени като Мари Кюри, трябва да знаем цената, която са платили, за да проправят пътека, да разрушат стени, да постигнат величие там, където е било трудно, забранено, невъзможно..
Поредна впечатляваща драматична роля на Розамунд Пайк (след A Private War), с инфилтриращата мозъка музика на братя Galperine.

Continue reading „Radioactive“ at Acrista Cafe.

Всяка жена може да бъде каквото си пожелае…

Не се подвеждайте по невзрачния плакат – това е една силна и вдъхновяваща история, при това действителна: за „невъзможните“ мечти, за таланта и (не)използването му, за цената, плащана за реализацията му… Този филм е празник за всички жени, дръзнали да мечтаят, да упорстват и успяват в един все още твърде „мъжки“ свят. Поплаках си, посмях се, но най-вече почувствах възторг и респект към тази смелост.

Базиран на историята на една от първите жени – диригенти – Антония Брико.

Continue reading „The Conductor“ / „De dirigent“ at Acrista Cafe.

Известно време подминавах този сериал, въпреки високия рейтинг, защото плакатът на първи сезон ми изглеждаше твърде брутално. Обаче явно му дойде моментът и въпреки бруталността, която си я има, не мога да си изкривя душата – сериалът е много добре направен и засмуква на макс… действието се развива 24 век, когато хората са намерили начин да прехвърлят съзнанието си в различни тела (приемници) и богатите на практика стават безсмъртни. В центъра на събитията е един елитен боец и неговата голяма любов, която оцелява буквално векове.

Много добра идея за това, как човечеството изобщо не е готово да живее в безсмъртие и как високите технологии трябва да вървят успоредно с морално израстване, иначе ни водят по-скоро към деградиране, а не към еволюиране.

Continue reading „Altered Carbon“ at Acrista Cafe.

Отдавна не ми се беше случвало веднага след края на един филм да кажа: искам да го гледам отново!
Отдавна не ми се беше случвало да се насладя истински на филм 2 часа и половина, без дори да усетя времето.
Отдавна не бях попадала на любимата ноар Марлоу-стилистика: гласът на главния герой зад кадър, завладяващият джаз, заплетената детективска история, спасяването на lady-in-distress, кадрите от нощен Ню Йорк – изобщо добрата стара Романтика, изпипана интелигентно и с майсторство във всеки детайл… Имам чувството, че такова кино почти не се прави вече..

Проект на Едуард Нортън (режисьор, сценарист, продуцент, в главната роля), отнел му има-няма двадесет години…
изгледах почти всички Оскарски филми с номинации и награди, но за мен Motherless Brooklyn е Филмът.

Continue reading „Motherless Brooklyn“ at Acrista Cafe.

Нямаше как да не харесам този филм, автобиографичен или не…

Алмодовар е изумителен и колоритен разказвач на истории, а тази е толкова интимна, спокойна и меланхолична, че потъваш в нея и я попиваш с всички сетива..

… Картините, внимателно подбраните детайли, изобилието от цветове, носталгичните спомени.. И най-вече началната сцена с перящите на реката жени.. тя събира всичко, обгръща го и го превръща в това, което е…
По един неуловим начин ми напомни за „Фрида“…

… Една нишка, която особено ме докосна: в повечето случаи възприемаме хората на изкуството само от червения килим, от интервютата, в светлините на прожекторите.

Continue reading „Болка и слава“ at Acrista Cafe.

Отдавна чаках добра драма с любовен елемент и така се радвам, че тази не ме разочарова, нито като игра и убедителност, нито като подход и достоверност, нито като край. Нямаше нищо излишно, нищо лигаво, дори клишето на любовния триъгълник беше умело вплетено в необичайните обстоятелства на следвоенната обстановка.
Е, не е нужно да казвам, че и слаб да се беше оказал филмът, Александър Скарсгаард е сам по себе си причина да се залепя за екрана, безобразно привлекателен е този шведски полубог, дори, когато говори на немски… Но да не се отплесвам 🙂

„The Aftermath“ е по едноименния роман на Rhidian Brook, издаден и у нас и с прекрасната музика на Martin Phipps.

Continue reading „The Aftermath“ at Acrista Cafe.

За поколението, което не познава Роки Балбоа поредицата, Creed II ще е може би малко old-school, но достатъчно драматичен с типичната история за смазания герой, който възкръсва по-силен, за да се изправи срещу страхове, врагове и най-вече себе си.
За мен Creed II е уважително направен римейк на Rocky IV, а симпатиите ми към Майкъл Б. Джордан и Силвестър са подкрепени сериозно от якия саунд, който към днешна дата е еквивалентът на легендарната Eye of the Tiger.
Откритието ми сред този звуков взрив е британецът с нигерийски произход Jacob Banks, чийто дрезгав глас влезе директно под кожата ми.

Continue reading „Creed II“ at Acrista Cafe.

Нарочно отделих този филм от февруарския микс. Не само, защото е европейска продукция, но и защото ме развълнува с необикновена сила.

Признавам, че не знаех почти нищо за Астрид Линдгрен, въпреки че съм израснала с Пипи и Братята с лъвски сърца, Карлсон, Роня и Емил от Льонеберя. След като изгледах филма, някак получих плътен контекст защо някои неща са такива, каквито са, в любимите детски книжки…

Младата Астрид (както е оригиналното заглавие на филма, Unga Astrid) е бликала от енергия, светлина и живот, но е имала „късмета“ да се роди в малко шведско градче, сред тясно скованите от религиозните правила нрави, недопускащи фриволност, спонтанност и равенство.

Continue reading „Becoming Astrid“ at Acrista Cafe.

Тежък за гледане, но при всички случаи a must. За пристрастяването като една всепоглъщаща и унищожителна черна дупка, за борбата, която е непосилна, грозна и нечовешка, за срама, гнева и отчаянието, за границите, търпението и безкрайно разтегливата материя, наречена обич..
И изобщо, за целия ад на зависимостта…
Толкова се радвам, че Стив Карел не застина в клишето на комичните роли, а разгръща таланта си в драмата. А за Тимъти Шаламе какво мога да кажа, освен – толкова е даровито това момче и толкова смислено и зряло звучи по интервютата, че нямам търпение да видя следващите му проекти.

По истинската история и книгите на Дейвид и Ник Шеф.

Continue reading „Beautiful Boy“ at Acrista Cafe.

Вместо равносметкa за отминалите месеци, реших последният пост за тази година да е нещо красиво и вдъхновяващо. За мен тези късчета красота, внезапно достигащи ме през невъобразимия онлайн информационен шум, са магически и съзерцателни и са истински творчески двигател.
Yann Arthus-Bertrand преди години ни отвя с фотографиите си от птичи поглед, после писах за неговия „Home“, а сега ме намери „Human“ – парченца от общия изумителен в многообразието, но и еднаквостта си пъзел, наречен Човечество.

(Малка подсказка: хубаво е да са включени субтитрите (CC) към видеото, за да се показва името на човека, който споделя и откъде е, както и местата, където са снимани кадрите отвисоко)

*photo copyright belongs to its rightful owner

Continue reading „Human“ at Acrista Cafe.

Една дума имам за този филм: СТРАСТ.
Във всичките й форми и проявления.

Сигурно съм гледала версията с Барбра Стрейсънд. Не я помня.
Версията на Брадли Купър е смела, откровена, истинска, силна. Нея със сигурност ще запомня.

Лейди Гага (Stefani Joanne Angelina Germanotta, сигурно малко хора знаят името й) е живото доказателство за пластовете, които трябва да белиш, да белиш, докато достигнеш до истинското, до същината на таланта..
Химията между тях е осезаема. Преди да гледам филма бях озадачена от начина, по който той я гледаше по интервютата. Сега не съм..

Енергията, която влагаме, за да съзиждаме… И обратния й знак, който ни помита.

Continue reading „A Star is born“ at Acrista Cafe.

Отдавна не бях изпитвала такава дълбока наслада от комбинацията между великолепна актьорска игра, интензивен диалог, почти театрална атмосфера, красива музика и разрушително потиснати емоции, помитащи лустрото на една удобна фасада. Глен Клоус блести в цялата си мощ, а Джонатан Прайс й партнира достойно. Резултатът – един силен и размислящ филм. По романа на Meg Wolitzer, вече издаден и у нас.

Continue reading „The Wife“ at Acrista Cafe.

В началото на филма се усмихвах – свежи кадри и музика от 80-тте, с които съм израснала, извикващи толкова спомени… Към средата гледах със свито сърце, а накрая бях в абсолютен потрес… Дори донякъде съжалих, че пред очите ми се изредиха кадри от последните й години на деградация, толкова непоносимо разтърсващи, че се запитах дали няма да изтрият вълшебството на магичния й глас…
Каква трагедия – толкова талант, такава лъчезарност, погубени от среда, от поредното нездраво семейство, от цената, платена за величието… И както и след като гледах филма за Ейми Уайнхаус – една мисъл ми остава като горчив послевкус – преди да (пък и като) станеш известен, не си ли свършиш вътрешната работа, не правиш ли това, което е най-добро за теб, не знаеш ли кой си, светът, известността, медиите и / или отровата на собственото ти семейство, и най-вече неумението да си в мир със себе си, те довършват.

Continue reading „Whitney“ at Acrista Cafe.

По тягостност, мога да сравня „Еуфория“ с „Меланхолия“ на Ларс фон Трир. Тук уж действието се развива на „най-прекрасното място на света“, но острата цигулка още в началото подсказва за демоните, които трябва да преборят героините на Ева Грийн и Алисия Викандер. Не се подвеждайте по предишните роли на двете мацки – тук нещата са оголени, драматични и на места грозни, но така е, като белиш безмилостно пластовете, за да стигнеш до сърцевината. Тежък за гледане, муден, в едно мъртвешко зелено, но пък какви кадри и какви семпли, но дълбоки теми… Заглавието е препратка към едноименната поема на Gunnar Ekelof.

Continue reading „Euphoria“ at Acrista Cafe.