Понеже (като едни възрастни хора, хихи) вече не понасяме нито жегата, нито тълпите, проучването ми за море за годишния ни отпуск започва още февруари, и ми отнема доста време. Изискванията са доста: да е достатъчно на юг, за да става за плаж в края на май, да не е нужно да наемаме кола; ако е с директен полет, чудесно; да има интересна ивица за гмуркащия се Саш, да е тихо, живописно и с хубава храна. Първоначалните идеи за Майорка, Менорка и Аликанте отпадат, защото не се класират по някои от тези критерии. В крайна сметка, благодаря ти за прекрасната идея, Инче!, се спираме на о.

Continue reading Ваканция на остров Порос в Гърция at Acrista Cafe.

Както проникновено отбелязва The reluctant traveler Eugene Levy в едноименната поредица по Apple TV+, да пътуваш, означава да живееш. Напускаме София при проливен дъжд, но след едночасов полет Атина благо ни посреща с летни температури. Номадското ни лято започва обещаващо.

Избираме Атина по няколко причини. Търсим място, на което не сме били досега, което да ни предложи нещо интересно за рождения ден на Саш, докъдето можем да летим и да е отправна точка за почивката ни на морето, което не сме виждали качествено от няколко години.

Атинското летище е на доста километри извън града, затова от трите опции метро, Uber и такси, избираме последната, но през приложението Freenow.

Continue reading 2 чудесни дни в Атина at Acrista Cafe.

Наистина не съм предполагала какво количество умора за години назад е била полепнала по мен и ми е тежала като одеало, напоено с тонове вода. Осъзнавам го по странен начин, докато отново сме във Франция, но този път сме (по френски) бавни, неамбициозни и жадни за тишина и дълбок, пълноценен сън. Идеята тази година е изследваме още от Нормандия, затова сме наели кола. Юли този път обаче е по-дъждовен и хладен от миналия и много от дните просто се отдаваме на жадувана почивка и нищо-не-правене, каквито отдавна не могат да ни се случат в града.

Официалната програма включва една седмица в шатото, в което бяхме миналата година и две седмици на ново място, в средата на нищото, близо до Аржентан.

Continue reading Ваканция във Франция at Acrista Cafe.

Колко от вас знаят къде точно се намира Нормандия?
Когато пратих първи снимки на двете големи племенници, реакцията на Криси (14 г) беше: “нямам идея къде е Нормандия, никога не съм чувала за тази държава или град или каквото е там” :). Ако и вие не сте сигурни, надявам се нашите едномесечни нормандски преживявания да внесат малко повече географска яснота.

И така, Нормандия се намира в северозападната част от Франция и заема над 30 хил. кв. км площ. Наименованието идва от Normant или Northman още от далечните времена на 9 век, когато територията е завзета и заселена от викинги.

Continue reading Един месец в Нормандия – част I at Acrista Cafe.

Четирите дни в Гърция бяха като десерта на това лято, прекарано изцяло извън града. Едва ли мога с днешна дата да впечатля някого с красотите на Халкидики (за нас за пръв път), затова просто споделям няколко попадения (най-вече кулинарни) от това пътуване. Спиращите дъха гледки и никога нестигащите количества октопод и тарама направиха пребиваването в гръцко както винаги освежаващо удоволствие.

Първият ден пропътувахме цялата Kassandra. В Polychrono съвсем импровизирано влязохме за обяд в таверна Ayra на крайбрежната – ако сте любители на рибената чорба и гръцката мусака, запечена в гюведже – това е правилното място. Допълнително очарование внася собственикът му, който е нещо като гръцката версия на Ченкете от Синьо лято – с вид на стар морски вълк.

Continue reading Последните летни дни at Acrista Cafe.

Близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. На село. Стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години…

Първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. Чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. Около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки.

Continue reading Лято на село at Acrista Cafe.

Като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само „безсмислени“ мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза.
Да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на градския живот от мен, после чаша кафе и шоколадово суфле и часове, прекарани в прелистване на нови книги, за да отнеса със себе си една-единствена.

Continue reading Среща със себе си at Acrista Cafe.

Морският бриз издува блузата ми като корабно платно, настойчиво прониква до най-фините брънки на претоварения ми градски мозък и ме изпълва с аромат на липов цвят и обещание за ново начало…
Ако само преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще си разреша толкова много дни почивка през този юни, нямаше да повярвам. Но ето – явно съм заслужила този малък флирт със слънцето, соления дъх на вятъра и крясъците на морските прасета… И то не къде да е, а в любимия Бургас.

С чисто сърце мога да нарека това място роден град, въпреки че като дете прекарвах тук само летните месеци – просто в съзнанието ми спомените от бургаските лета и досега са все така ярки, скъпи и незабравими, а останалото време почти не е оставило следа… Спомням си разходките в морската градина, облечена в най-хубавата ми лятна рокля на волани, пазаруването с дядо на плодове и зеленчуци  от пазара, задължителните тегели по Богориди, гостуването при роднините, което беше истински ритуал, пилето с ориз на мама Нина, както наричахме баба ми, скицниците и флумастерите, с които рисувах на засенчения с чаршафи балкон, филиите с домашна лютеница… „Чичо Томовата колиба“ и „Тошко Африкански“, футболните мачове, операта … …

Рядко снимам черно-бяло, но снимките от тази седмица нарочно оставих без цвят – стори ми се, че така в тях времето е спряло, че нищо не се е променило, че все още съм дете и морето е все същото, макар и то, и аз вече да сме съвсем други…

Continue reading Restart 2.0 at Acrista Cafe.

Понякога поканите за гостуване те отвеждат на неподозирани места, които иначе човек никога не би му хрумнало да посети. Първото пътуване за сезона ни отвя в Макри, малко гръцко селце до Александруполи, което ни зарадва с живописния си плаж и задължителните ресторантчета, пълни с морска храна. Идеално място за рестарт.

Continue reading Restart at Acrista Cafe.

Живително дълбоко вдишване… Хипнотизиращ напев от нетърпеливите пръсти на морската пяна… Изобилие от изкусителна храна… Унес – сън на хладна сянка… Слънчеви лъчи по загорялата кожа… Гальовен бриз и сол по устните…
Омиротворяване.

Continue reading Просто дишай… at Acrista Cafe.

Плясък на вълни в края на септември – истинска награда за мъчително дочаканата почивка в края на сезона.

Затова пък е от онези, най-сладките, след дългото горещо лято и успешното събитие в Бургас, най-после е време за въздъх.

Имам чувството, че сме последните българи, които за първи път стъпват на острова. Затова едва ли ще изненадам някого с килограмите октопод и калмари, които се консумираха ежедневно, поляти къде с узо, къде с гъсто гръцко кафе и съпроводени от неповторимите комплименти на ресторантчетата по брега – хапки реване, фануропита, баклава и чийз кейк.

Насладата от храната и пълноценния сън са в абсолютна хармония с визуалното удоволствие – едно безкрайно море плиска кристални води в пълните със съкровища брегове.

Continue reading Тасос през септември at Acrista Cafe.

Душата и съзнанието ми бавно започват да привикват към факта, че жадуваната една година почивка вече започва. Докато пътуваме транзит през няколко държави, почти не усещам, че сме извън България, докато не спираме в Блед за кратка почивка… Езерото изглежда точно като от Мъглите на Авалон. Лека мъгла се стели над абсолютно спокойната вода, а в нея се отразяват не един, а цели три замъка, сякаш излезли от приказките. За да е пълна идилията, във водата плуват патици, с ярко зелени и лилави окраски на главите. Заскрежените дървета наоколо изглеждат като зимни пазители на тази ледена красота. Минава ми мисълта, че бих могла да остана тук с месеци.

Continue reading Глътки зимен дъх at Acrista Cafe.

Continue reading В покой at Acrista Cafe.

Пиша тези редове пред палатката, с лаптопа в скута и едно ширнало се необятно сребърно море пред погледа. Тази година отпускът е необичаен, пъстър и надиплен като воланите на шарена пола и точно затова – сладък. Позиционирани сме на плажа на къмпинг Смокиня, на 5 метра от вълните, но успяваме да проходим почти цялото крайбрежие – Резово, Варна, Бургас, Созопол – и усещанията са пропити с дъх на водорасли, изпепеляваща жега, вкус на лаврак и миди, всепроникващ пясък и пълна луна, сякаш току-що изкъпана от вълните. Рожденият ми ден е най-хубавият от много лета насам – сред жаравата на пясъка цвърчат ребърца и наденички, на импровизирания бар се лее водка с вкус на зелена ябълка, около него горят свещи, подаръците са не по-малко импровизирани – колие и гривна от мидички в кутийка от кокосов орех, и букет от местни треви с охлювчета по тях, поднесени на фона на игривите звуци на Фанфари Чукария.

Continue reading Безгрижни отнесени дни at Acrista Cafe.

Светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. Лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. Тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. Поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. Уви, това вече е лукс. Намирам се в едно село. От една страна цари пълно спокойствие. От друга страна – гъмжи от скрит живот. Всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични извивания и кратки писъци… Това кой знае защо ми напомня комичното изпълнение на мацката от Индиана Джоунс и Храма на обречените – сцената в която той и Малчо играят карти около огъня насред джунглата, а партньорката му непрестанно пищи и се блъска в най-противни и ужасяващи твари, докато те се правят че нищо не забелязват.

Continue reading Лятото на една льохманка – част II at Acrista Cafe.

преди време, когато сашо ми казваше с измъчено от бачкане градско изражение, искам на смокиняяяяя, изобщо не вдявах за какво става дума. никога преди не бях палаткувала, нито на планина, да не говорим за море, но ето че и това се случи :о)
та, летим си към морето (оп, пауза за разяснение: за карането на сашестия трябва да има отделна категория, например хладнокръвен-ултра-летеж. тъй като на него му идва отвътре, той не осъзнава как изглежда отстрани, но е много забавно и страховито едновременно. не стига че карането е типично мъжко можене, ами той просто го владее до съвършенство :о) на моменти, когато буквално летим с някакви невъобразими скорости и се разминаваме на една боя разстояние от съседите, които съвсем не зацепват какъв е този космически кораб, който избръмчава покрай тях, а косата ми отказва гравитацията и се отправя към тавана, осъзнавам какво доверие имам в способностите му, щом не пищя неистово като редова мацка, седнала до шофьора…имам някакви съмнения, че някой ден ще си потрошим главите на някой път, ама тези разсъждения са твърде мрачни точно за този пост, та засега ще се концентрирам над удоволствието да наблюдавам с периферното си зрение овладяните и точно премерени движения.

Continue reading Лятото на една льохманка I at Acrista Cafe.