„Според вижданията на Шанел първостепенно значение има силуетът, основната линия. Спешно трябва да се премахнат всички излишни украси, всички финтифлюшки, и като цяло, всяка технология, която може да развали изчистената линия на силуета. Така Габриел извършва една и съща операция и при дрехите, и при шапките. Непрестанното търсене на строгостта и избавянето от излишества, свързани с използването на евтини тъкани, превръща бившата пансионерка на монахините в янсенистка в модата. И не е изключено строгостта на архитектурата в Обазин, суровостта на униформата на „сестрите“, обучавали малката Габриел, да имат до някъде пръст в изграждането на вкусовете на Коко Шанел.“

На тази биография на „мадмоазел“ попаднах на рождения ми ден, докато традиционно търсех книги за подарък „от мен за мен“.

Continue reading „Коко Шанел“, Анри Жидел at Acrista Cafe.

Каква е цената да си наричан гениален? Висока? Драматична? Помитаща?
Всички накуп?

На първата му пресконференция, при поемането на модна къща Диор, Ив Сен Лоран признава, че се страхува да не се провали – това адско вътрешно напрежение го съпътства от първия до последния ден, при създаването на всяка нова колекция, независимо или тъкмо поради гения си – твърде млад той вдига летвата прекалено високо и очакванията към него неслучайно са космически. Следват години свирепа вътрешна борба, в която не триумфите и паденията са страшните, а всичко между тях – онова, равното, в което трябва някак да се научиш да живееш с демоните си или да унищожиш всичко, което си.

Continue reading „Yves Saint Laurent“ at Acrista Cafe.

Все повече се убеждавам, че в някой друг живот съм живяла нейде из Андалусия: фламенко танците, испанските ритми, характерните напеви и клапинги, драматичната светлина и страстта по лицата на танцьорите мигновено ми причиняват лудо кипване на кръвта, настръхване и задъхване, сякаш огън лумва из вените и иска да бясно да излезе навън! Сигурно затова продължавам да рисувам тази серия картини с нестихващо удоволствие – като спомен за нещо някога било…

Повод за този пост обаче е едно събитие, свързано с фламенкото, което се провежда всяка година в Севиля – International Flamenco Fashion Show. В продължение на седмица на модния подиум се представят фламенко тоалети и аксесоари с изумителна пъстрота и пищност, а снимковия материал е сам по себе си произведение на изкуството.

Continue reading Ole! Flamenco Fashion Show at Acrista Cafe.

За по-малко от два месеца имах удоволствието да се насладя на две много идентични и силни версии за живота на Шанел преди да придобие известност. В първия филм ролята е поверена на любимата ми Шърли Маклейн, която с лекота играе леко троснатата, „над-нещата“, цапната в устата и станала преживе легенда Коко Шанел и в ретроспекция се връща към „прохождането“ в модата. Втората версия отново радва със силно актьорско присъствие – Одри Тоту прави поредна запомняща се роля след Амели Пулен и Най-дългия годеж. нейната Габриел е млада, (тепърва става Коко), търсеща себе си, с огромни тъмни очи, които с изпитателен поглед запечатват всички онези отблъскващи детайли (огромни като торти шапки, които „ти пречат да разсъждаваш“, задушаващи корсети, прекалено натруфени бужута и неудобни костюми за езда), за да открие собствения си леко мъжкарански и изчистен до полуда за тогавашните времена стил.

Continue reading „Коко преди Шанел“ at Acrista Cafe.

Има огромна разлика между това, да носиш дрехите си с удоволствие и да го излъчваш, и да се обличаш по определен начин, само защото някой ще те гледа.
На тази мисъл (и на някои други, разбира се) ме навежда „Дяволът носи Прада“. Абстрахирам се от лъскавината, трескавостта, която лъха от всеки момент (който е работил под напрежение знае добре защо му потропва под лъжичката) и от „моделите“, които определят тъй наречените трендове, и на които простосмъртните са длъжни да се кланят. Това, което грабва вниманието ми още от трейлъра, е изумителното (за кой ли път) присъствие на Мерил Стрийп.

Continue reading „Дяволът носи Прада“ at Acrista Cafe.