“Има песни, които сякаш бликат от синеоката трева, от прахта на хиляди пътища и пътеки. Такава е и тази песен”…

Не знам защо не съм писала за тази книга досега. Все пак с нея се запознахме преди повече от 30 години… Малка, сива книжка.. За пръв път ме докосна още в гимназията. По пътя бе подарена не веднъж и дваж и продължи неотклонно да ме съпътства във времето, неусетно формирайки представата ми за романтичните отношения.

Тази седмица, срядата ми неочаквано стана бавна неделя, и под мекото одеяло, на чаша ментов чай, посегнах отново (сигурно за 52-ри път) към историята на Франческа и Робърт.

Continue reading „Мостовете на Медисън“ at Acrista Cafe.

Последно време почти спрях да пиша за кино. Мисля, че съм в шок от изобилието на продукции, които забравям за няма и седмица, от посредствеността и липсата на оригиналност. Повече от 30 години гледам филми и ми се струва, че вече всичко ми еднаквее, (почти) нищо не може да ме грабне, залюлее, развълнува истински.

Не и този филм обаче. Този филм ме завари абсолютно неподготвена за ефекта му върху мен. Нещо кликна, хвана ме за гърлото, стресе ми сърцето и напълно ме обсеби… Влюбих се в героите. Особено в него и в нея, в харизмата на техния „танц“: на наелектризиращия интензитет, драмата, болката, желанието да притъпиш и заглушиш помитащата емоция, неистовия копнеж между двама души, неизказаното, хилядите думи в един поглед, екстаза и интимността на сътвореното заедно, сложността на личността и многопластовостта на отношенията, сладостта от усещането, че си „видян“ изцяло, до дъно…

Сериите са направени по едноименния роман, издаден и у нас и неслучайно са с над 10 номинации за награди.

Continue reading „Дейзи Джоунс и The Six“ at Acrista Cafe.

Continue reading Happy cookies in progress at Acrista Cafe.

Харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма „Къщата на духовете“ и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. Не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. Така беше със „Сборът на дните“, със закачливата кулинарно-еротична „Афродита“, с „Паула“, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с „Японският любовник“:

„С Ичимей тя беше открила тънкостите на любовта и насладата, от необузданата и задъхана страст до свещените мигове, в които чувството ги извисяваше и двамата застиваха неподвижни на леглото един срещу друг и се гледаха дълго, благодарни за късмета си, смирени, защото бяха докоснали най-дълбокото в душите си, пречистени, защото се бяха освободили от всякакъв фалш, и лежаха прегърнати, напълно уязвими, в такъв екстаз, че вече не можеха да направят разлика между наслада и тъга, между възторг от живота и сладкото изкушение да умрат още там, за да не се разделят никога.“

„Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина?

Continue reading „Японският любовник“ at Acrista Cafe.

“Любов” на Елиф Шафак ми връща онова сладостно усещане от четенето, което напоследък бях позабравила – да ти се иска страниците да не свършват, а с тях и чистото удоволствие от историята. Отдавна спрях да се учудвам на “съвпаденията” как определени книги ме “намират” в точния момент, когато душата ми е жадна за ново знание, за по-дълбока мъдрост, за изненада или разтърсване. Просто отпивам бавно и с наслада от редовете, които ме сгряват като ароматен чай в студен и ветровит ден, докато хоризонтът ме примамва неуловимо – да стигна там, където в прегръдка се сливат небе и море…

Из страниците с подгънати ъгълчета:

“Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо.

Continue reading „Любов“ at Acrista Cafe.

Снощи до късно не успях да заспя. Не беше само жегата. Беше усещането от един от Онези филми. Дето докато се усмихваш, ти се стичат сълзи от очите и сам не знаеш защо. Историите на пет жени в днешен Бейрут, преплетени в един салон за красота.
Категорична съм, че уви малцина сред нас познават в детайли тази култура. Тя прави естествени за нас неща, трудни и почти недостижими за жените там. А да си красива жена, да си различна, луда, да искаш повече от живота си, явно е сложно и повече вгорчава, отколкото придава сладост. През цялото време докато тече филмът, във въздуха се носи като сладък аромат, неуловима чувственост.

Continue reading Непозволена чувственост at Acrista Cafe.

Онези думи. Думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. На устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. Думи неуловими, дълбоки, истински. Като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. Възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… Сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума.

Continue reading Онези думи at Acrista Cafe.