Няколко документални филма привлякоха вниманието ми последните месеци и ми се иска да споделя кратки впечатления за тях: едноименният филм за Tina Turner е на HBO Max, “Halftime” за Jennifer Lopez е Netflix продукция и съвсем скоро излезлият за Shania Twain, “Not just a Girl” също е по Netflix.

Очаквано, не биха могли да бъдат по-различни. И все пак, и трите филма имат един значим общ знаменател – в центъра са жени – музиканти, които “се радват” на световна известност и са достигнали невероятни върхове в кариерата си.

Фактите от драматичния живот на Тина Търнър са всеизвестни.

Continue reading Документални филми за жени-музиканти at Acrista Cafe.

Това, че сме затворени по къщите, съвсем не означава, че не можем да се докоснем до късчета виртуозност, сътворявана на другия край на света.

Първо държа да отбележа, че с мюзикълите границата винаги е много тънка – когато нещо звучи изкуствено или префърцунено, или преиграно, аз лично го усещам директно в стомаха – започвам да изпитвам нещо като неудобство, сякаш съм свидетел на неловка сцена. Затова рядко се обръщам към този жанр, но все пак от време на време нещо привлича вниманието ми.

“Хамилтън” е спектакъл на Бродуей, за който чувах само суперлативи и то от различни източници и стоеше в списъка за гледане от лятото.

Continue reading „Hamilton“ at Acrista Cafe.

Old-school, easy going, донякъде предсказуем, но все пак романтичен, оптимистичен, зареждащ, вдъхновяващ, с прекрасен саундтрак. Виждам до голяма степен вплетена личната история на Трейси Рос, дъщеря на легендарната Даяна Рос, a Дакота Джонсън най-после успя да ми стане симпатична. Лека лятна свежест.

Continue reading „The High Note“ at Acrista Cafe.

Всяка жена може да бъде каквото си пожелае…

Не се подвеждайте по невзрачния плакат – това е една силна и вдъхновяваща история, при това действителна: за „невъзможните“ мечти, за таланта и (не)използването му, за цената, плащана за реализацията му… Този филм е празник за всички жени, дръзнали да мечтаят, да упорстват и успяват в един все още твърде „мъжки“ свят. Поплаках си, посмях се, но най-вече почувствах възторг и респект към тази смелост.

Базиран на историята на една от първите жени – диригенти – Антония Брико.

Continue reading „The Conductor“ / „De dirigent“ at Acrista Cafe.

Continue reading Teddy Swims at Acrista Cafe.

Музиката, на която понякога рисувам с огромно удоволствие:

Continue reading Мари Самуелсен at Acrista Cafe.

За поколението, което не познава Роки Балбоа поредицата, Creed II ще е може би малко old-school, но достатъчно драматичен с типичната история за смазания герой, който възкръсва по-силен, за да се изправи срещу страхове, врагове и най-вече себе си.
За мен Creed II е уважително направен римейк на Rocky IV, а симпатиите ми към Майкъл Б. Джордан и Силвестър са подкрепени сериозно от якия саунд, който към днешна дата е еквивалентът на легендарната Eye of the Tiger.
Откритието ми сред този звуков взрив е британецът с нигерийски произход Jacob Banks, чийто дрезгав глас влезе директно под кожата ми.

Continue reading „Creed II“ at Acrista Cafe.

Една дума имам за този филм: СТРАСТ.
Във всичките й форми и проявления.

Сигурно съм гледала версията с Барбра Стрейсънд. Не я помня.
Версията на Брадли Купър е смела, откровена, истинска, силна. Нея със сигурност ще запомня.

Лейди Гага (Stefani Joanne Angelina Germanotta, сигурно малко хора знаят името й) е живото доказателство за пластовете, които трябва да белиш, да белиш, докато достигнеш до истинското, до същината на таланта..
Химията между тях е осезаема. Преди да гледам филма бях озадачена от начина, по който той я гледаше по интервютата. Сега не съм..

Енергията, която влагаме, за да съзиждаме… И обратния й знак, който ни помита.

Continue reading „A Star is born“ at Acrista Cafe.

В началото на филма се усмихвах – свежи кадри и музика от 80-тте, с които съм израснала, извикващи толкова спомени… Към средата гледах със свито сърце, а накрая бях в абсолютен потрес… Дори донякъде съжалих, че пред очите ми се изредиха кадри от последните й години на деградация, толкова непоносимо разтърсващи, че се запитах дали няма да изтрият вълшебството на магичния й глас…
Каква трагедия – толкова талант, такава лъчезарност, погубени от среда, от поредното нездраво семейство, от цената, платена за величието… И както и след като гледах филма за Ейми Уайнхаус – една мисъл ми остава като горчив послевкус – преди да (пък и като) станеш известен, не си ли свършиш вътрешната работа, не правиш ли това, което е най-добро за теб, не знаеш ли кой си, светът, известността, медиите и / или отровата на собственото ти семейство, и най-вече неумението да си в мир със себе си, те довършват.

Continue reading „Whitney“ at Acrista Cafe.

Оогромният талант идва с огромен натиск. Когато липсва стабилна основа да удържи този натиск, настъпва истинска катастрофа… „Ейми“ е покъртително тъжната история на Ейми Уaйнхаус, в чието крехко младо тяло вселената е изсипвала, изсипвала талант, с цели кофи… Но я е лишила от силата да го понесе и развие. Гледах филма и не можех да повярвам каква загуба, какво грандиозно пропиляване, каква деструктивност и самосаботаж… Много пъти съм се питала дали всички твочески личности се „хранят“ от драмата и Ейми ми се струва класически случай. Жадно за любов дете, което за една нощ се оказва във водовъртежа на слава, пари, дрога, деструктивна среда, унищожителна динамика.

Continue reading „Amy“ at Acrista Cafe.

Поредно музикално попадение сред подсказаните от Youtube: Balazs Havasi. Първият клип с негова музика така ме отвя, че първо се абонирах, за да не пропусна нови неща, после се разрових да видя кой е всъщност е Havasi. Унгарец, пианист, композитор, с класическо музикално образование, който обаче е далеч от клишетата за този тип музикант – освен, че тренира тай бокс и изглежда по-скоро като рок звезда, успява и с впечатляваща бързина да изтръгне от пианото звуци с такава неподозирана мощ, че си погълнат, пометен, екзалтиран и зареден едновременно.

Continue reading Balazs Havasi at Acrista Cafe.

Oh, my, oh, my! Първо се смях, после ми текоха сълзи, после възклицавах OMG, OMG… После нещата станаха драматични и ме накараха да се замисля… Дали съществува такова нещо като „реалистична“ представа за нас самите и способностите ни, дали ако правим това, което обичаме (независимо дали сме добри в него или не), това е достатъчно, за да подхранва живеца ни… И дали любовта и богатството дават право да издевателстваш над изкуството и слуха на публиката?…
Брилянтна Мерил Стрийп. Просто великолепна! Да можеш да пееш вярно и красиво и да се налага да пееш брутално фалшиво заради музикалните стремления на героинята си е истинска форма на висш пилотаж.

Continue reading „Florence Foster Jenkins“ at Acrista Cafe.

Kрасив, специфичен глас, в който се долавят нотки Адел и Ейми Уейнхаус, екзотични черти като на Риана и звучно, запомнящо се име: нямаше как Андра Дей да не ме спечели в момента, в който я чух. Rise Up дотук за мен е най-силното от нея, песента е от албума Cheers to the fall, който е издала миналата година, но се поразрових и открих много силни кавъри от предишни години. Sтайлингът й в момента е ненужно тежък и твърде ретро за моите възприятия, но какво да се прави, it’s showbiz baby.

photos found on Pinterest, copyright belongs to the rightful owners.

Continue reading Andra Day at Acrista Cafe.

Continue reading „Rise“ at Acrista Cafe.

Първият албум на Yasmin Levy, който чух, беше La Juderia и плачещият глас на Ясмин ме покори изцяло. Това е музика, която разказва истории, разтърсва с емоция, настръхва те, залюлява те, докосва най-дълбоко скритите ти струни, изплаква тайните и загубите ти и всичко това – с неописуемо преплитане на испанските ритми с неимоверната сила на женското сърце.
От албумите й си харесах цели пет: La Juderia, Tango, Libertad, Sentir, Mano Suave и с огромно удоволствие ги използвах за фон, докато рисувах няколко от картините за предстоящата изложба. La Alegria обаче буквално ме разби.

yasminlevy.net

Снимковият материал е намерен Google и правата са на съответните автори.

Continue reading Yasmin Levy at Acrista Cafe.

Едно от последните ми музикални открития – една исландска банда, чийто вокалист е като издялан от вулканичен камък и с една характерна дрезгавина на гласа, която просто ме кара да настръхвам. Сцената за клипа на най-популярното им парче е не къде да е, а … във вулкан. Повече за тях на сайта им officialkaleo.com

Continue reading Kaleo at Acrista Cafe.

Разкошна и в напълно неочаквано за мен амплоа: Tarja Turunen, която признавам си, познавам единствено като бивш вокалист на Nightwish, пее класическа музика в коледното си турне. Божественият й глас разля блаженство в препълнената зала България и подейства като истински еликсир за изтормозената ми напоследък душа. Повечето време слушах със затворени очи, докато от тях си се стичаха сълзи. И въпреки че са писани толкова Аве Марии, нейната композиция бе безспорна кулминация.
Не мога да не споделя малко впечатления от публиката:
не знам защо хората масово си мислят, че инструменталите и не напълно затъмнената зала са нещо като междучасие и тогава настъпва момента за обсъждане и шушукане.

Continue reading Tarja Turunen „Ave Maria“ at Acrista Cafe.

Continue reading 25 at Acrista Cafe.

Когато бях малка, вкъщи имаше една дебела Книга за операта. От четене и разгръщане беше станала на нищо, но пък бях понаучила повечето либрета наизуст (сигурно оттогава е тази моя любов към драмата)… Вкъщи се слушаше опера – дядо ми, майка ми, вуйчо ми. Водеха ме на постановки като дете, после ходех често като студентка. И сега, понякога си пускам избрани арии и сядам на пода в ателието, и като погледна оттам през прозореца виждам само небе… За операта трябва нагласа – поне аз не мога да я слушам току така…
Та днес празнувах необичайно – с „Тристан и Изолда“ в Операта :о)
Признавам, че ми беше много любопитно.

Continue reading „Тристан и Изолда“ at Acrista Cafe.

На пръв поглед може да ви се стори като добре познато клише.. Но всъщност този филм е за отровата на родителската амбиция, за клетката на славата, за безмилостната фасада, зад която се крие поредната звезда-продукт за милиони, за любовта, която размества пластовете и променя посоките, за огледалата, в които се оглеждаме и ръцете, които ни издърпват от отчаянието… И за изборите, които правим, за да бъдем себе си. През цялото време, докато гледах, не знам защо, си мислех за Риана, но всъщност всеки артист от нейния ранг може да бъде прототип на героинята. Очаквано,  саундтракът е силен.

Continue reading „Beyond the lights“ at Acrista Cafe.

Блуждаейки из нета понякога попадам на истински находки – в този случай нещо неочаквано приятно. Sleeping Tapes е проект, който включва музика и текст за приспиване – нещо като необичайни bad time stories. Ако сте влюбени в тътнещия дълбок глас на Джеф Бриджес, както аз съм, то историите, които разказва, ще ви подействат магично и отпускащо. записите са достъпни за слушане на сайта, а тъй като проектът е благотворителен, всеки може избере своя начин за принос към каузата.

Continue reading Jeff Bridges’ Sleeping Stories at Acrista Cafe.

Има една мисъл, която харесвам отдавна: „Понякога пламъчето в човек угасва, но се случва друг да го разпали отново. Всеки от нас дължи много на онзи, който е разпалил огънчето му отново.“
„Begin again“ е за това – за (не)случайните срещи, когато имаш зверска нужда от тях, за да … започнеш отново.

Continue reading „Begin again“ at Acrista Cafe.

Трябва да призная, че открих Мира едва вчера, в Студио 5, където прозвучаха уникални интерпретации на филмова музика. Едно от изпълненията, на изключително популярната Кукурукукуку Палома, съвсем откровено ме разплака. Споделям напълно мнението на Мира, че тъжните песни трябва да се изпълняват бавно. А това е песен от един силен и любим мой филм – Говори с нея…

Благодарна съм за тези мигове зареждане, за откриването на истински перли сред монотонността на ежедневието.

Continue reading „Летни улици“ at Acrista Cafe.

Малко хора знаят, че филмовата музика е огромна моя слабост. Години наред внимателно я издирвам, подреждам и кътам като истинско съкровище. Но най-вече й се наслаждавам. На нея рисувам. На нея дълбоко се вълнувам, плача и разказвам с щрихи истории на картона. Тя създава за мен по един неописуем начин особената атмосфера, в която, откъсната от света, вграждам емоциите си във всичко, докоснато от пръстите ми. Накратко за мен филмовата музика е част от магията.
Затова и филмовото великолепие, което Васко Василев ни поднесе в събота вечер, още с първото изпълнение грабна душата ми, понесе я високо, разби я на малки късчета, изпълни я с космически възторг и я върна плътна, наситена и щастлива.

Continue reading Филмова експлозия от Васко Василев at Acrista Cafe.

Когато гледам силен филм, обикновено се втурвам веднага да пиша за него, за да не се изплъзнат емоциите, които са ме разтърсили. Perfect sense оставих леко да отлежи и сега се връщам към него.. Филмът е заснет много красиво и разказва за една любовна история, случваща се в безнадеждно време… Не знам дали някой изобщо може да си представи какво би било, да изгубваме едно по едно сетивата си? Дали осъзнаваме, че сме това, което сме, е изцяло благодарение на тях?…

И отново прекрасен, прекрасен саундтрак!… Музиката на Max Richter е докосваща и всепроникваща… И вече звучи, докато си общувам с картините на статива…

Други негови проекти >>

Continue reading „Perfect sense“ at Acrista Cafe.

via cherrycoloured

Continue reading „Lilac wine“ at Acrista Cafe.

Концертът на Tord Gustavsen Ensemble в Зала България – истинска магия! Този джаз бих нарекла приказен – слуша се на спокойни дълбоки глътки със затворени очи, навън се сипе пухкав сняг или пее проливен дъжд, с чаша отлежало питие в ръка, докато загадъчно и с благодарност се усмихваш в мрака…

Нещо любимо >>

Continue reading Tord Gustavsen Magic at Acrista Cafe.

Да надникнеш в главата на творческия гений, може да се окаже любопитно, очарователно и пленително, но и доста „страховито“ преживяване, особено ако става дума за режисьор, изгубен в хаоса на собствения си живот и търсенето на муза и затиснат от неизменните клишета, съпътстващи твореца (гледала съм всичките ви филми! ранните ви филми бяха страхотни! Обожавам визията ви за религията и сексуалната революция!)…Моля?!
Силата на Nine, създаден по едноименния бродуейски спектакъл, е в драматичното осветление, внушителния актьорски състав (Даниел Дей Луис, София Лорен, Мариойн Котияр, Никол Кидман, Кейт Хъдзън, Пенелопи Круз), в музиката, от която настръхваш и в елегантното, ту черно-бяло като овехтяла снимка, ту цветно и пищно движение из спомените и фантазиите на режисьора, и естествено типично по италиански – в тънката граница между хумора и сериозното.

Continue reading „Nine“ at Acrista Cafe.

Толкова страст има в тази музика, толкова жар, че настръхваш при първите акорди и така си оставаш до края… За Tanguarda чух за първи път преди месец, когато приятелка предложи да отидем на концерта им в зала България. Сигурно изобщо нямаше да ги забележа сред дългия списък от културни прояви, но поканата ме заитригува и се оказа огромно удоволствие!

Квартетът е мултинационална формация, сред която и българката Мария Мартинова. Тя, както и „момчетата“ както тя ги представи, са музиканти от невероятна класа, свирят с жар и отдаденост и създават истинска магия на сцената. Впечатлих се от начина, по който Мария буквално „танцуваше“ с пианото, с леки, овладяни и точно премерени движения, от които бликаше страстта й към тангото.

Continue reading Tanguarda at Acrista Cafe.

За сетен път се убеждавам, че в предишен живот съм имала общо с фламенкото. Начинът, по който ми въздейства, е удивителен! Потекоха ми сълзи още на първото изпълнение от концерта на Естрея Моренте и не престанах да се вълнувам докрая. Изведнъж си припомних онази буйна кръв, която преди време задгърбих в себе си, тя закипя, разбушува се и поиска да закрещи. Изкъртващо, страстно, красиво, бръкна в душата ми, потече по вените и разля карминово червено и ултрамарин. Дълбокият глас на тази силна и безкрайно чаровна жена се извисяваше неистово, а с нея и моето усещане за полет. Толкова бездиханна ме оставя тази музика, толкова над нещата ме запраща, че всичко изведнъж ми изглежда нищожно и маловажно.

Continue reading Estrella Morente at Acrista Cafe.