Странна, тегава, обяснимо и необяснимо трудна година. Сякаш в резултат на всеобщата унилост, нещата се случваха бавно, мъчително и с неимоверни усилия. Като че ли всички станахме по-инертни и лениви, наивно уловени в „социалната мрежа“, докато гладът за истинско общуване продължи да стърже някъде там, нечут и необгрижен, дразнещ като фалшив тон на жална цигулка. По-малко се събирах с приятели, защото май нямаше с какво да се похвалим, а и значително по-малко споделяхме, защото резултатът май би бил дружен хор на мрънкащите. От друга страна толкова глупости и безсмислици се изричаха и изписваха ежедневно в ефира / нета (и продължават), че сред тази ненужна вълна от обезсъдържание, съвсем естествено натиснах бутона „mute“.

Continue reading Записки от тетрадката at Acrista Cafe.