Никога не съм била от типа „сериали-маниак“, обаче напоследък започвам да се опровергавам и списъкът с маниащините нараства заплашително, може би заради по-големите бюджети на продукциите, което се отразява на качеството им. Дотук в списъка се мъдрят Castle, Game of Thrones, Lie to me, House of Cards и Sherlock. Elementary обаче ми влезе под кожата, като се плъзна тънко и обсебващо, точно като наркотик. Дори не знам защо точно той. Може би добрата стара история за Холмс е разказана съвременно и нестандартно. Може би е това, че Уотсън е жена (и то самата Луси Лу). Може би е от силния диалог (на моменти монолог в стил дедуктивен Шерлок), но всъщност си мисля, че главната причина е играта на Джони Лий Милър, който просто се е слял докрай с героя си.

Continue reading „Елементарно, Уотсън“ at Acrista Cafe.

Не знам къде отидоха времената, когато легендарният детектив Шерлок Холмс беше изпит висок британски сухар с любопитна шапка на карета и лула, но от целият този образ май е останала само гениалността и лулата… Новият Шерлок е съвършено извън клишето – откровен перко с щръкнала коса и втренчен поглед, колоритен с острия си като бръснач мозък (и език), който разрешава неразрешими случаи с несъкрушима дедукция и вглеждане в детайлите, а за хоби практикува млатенето с разни здравеняци (поне глава над неговата), докато се разлива игрива мелодийка с ирландски нотки, тъкмо подходящ фон за всякакви мъжки юмручни занимания. Докато гледах наградите Златен глобус, установих, че сред най-запомнящите се благодарности естествено бяха тези на Робърт Дауни Дж.

Continue reading Sherlock Downey Jr. at Acrista Cafe.