месеци след излизането от коловоза на офисната работа, започвам да разбирам какво е истински да се кефиш на това, което правиш – в случая – да бъда full time artist. от година и половина редакторстване явно съм се поизкривила, защото напоследък грам не изпитвам необходимост да обличам емоциите в думи. а може би това е така и защото се чувствам добре, целеустремена, уверена, защото се движа в правилната посока, мислите ми не само не са разпилени, а всъщност са си доста подредени. покрай разликата в статуквото (не работя в офис, а в ателие; контактувам само с „колеги“, които аз избирам) със забава установявам, че повечето хора изобщо не могат да си представят как минава работния ден на фрий лансъра, от което разговорите/въпросите за „работа“ в моето поле неадекватно и омаловажаващо липсват.

Continue reading „Art is not work; it’s playtime“ at Acrista Cafe.