Светът на изкуството е пълен с клишета, но никога не е късно човек да научи нещо ново. Youtube каналът Great Art Explained е доказателство за това и е истинско арт попадение.

Принципно не съм привърженик на “explained” поредиците, но тази се оказа много различна. В нея кураторът и галерист Джеймс Пейн се фокусира над дадена известна картина или художник и прави задълбочен анализ на творбата / твореца, като ги поставя в контекста на времената, в които са създадени /творили, семейната среда, политическата и обществена обстановка.

Анализите са интересни, на моменти неочаквани, информативни и образователни. Разбира се, колкото и да са базирани на факти и история, те си остават една (от много) гледни точки към нечие изкуство.

Continue reading Поредица за изкуство „Great Art Explained“ at Acrista Cafe.

Изкуството се ражда винаги трудно, а на артиста винаги му е писано да се бори с: вътрешна неувереност, с житейски обстоятелства, с прекомерни амбиции, в едни предишни времена – с безумните изисквания на патроните си, а в днешните – и с безкрайните разсейващи фактори на битовизма…

Разкриването на чисто човешкото лице на Леонардо е целта на тези мини серии. Не геният, не великият ум, не изобретенията, които надживяват или картините, с които остава в историята са идеята. Пътят, съмненията, болката, самотата, изконното желание да изследваш, да се потопиш в материята, да вникнеш в детайлите, да създадеш…

Толкова добре резонира в мен чистото и единствено желание с всяка своя клетка да твориш, а житейските обстоятелства да те подмятат в точно противоположната посока, поставяйки на изпитание и търпение и смисъл, и какво намираш за важно и съществено…

Леонардо е толкова много повече от до болка клишираната Мона Лиза, от рисунките на инженерни проекти, от еквивалента на гения – това е брилянтно представената в сериала идея и съм благодарна за надникването под повърхността, и за поредната перла в моята колекция от филми за художници.

Continue reading „Leonardo“ at Acrista Cafe.

Най-фрапиращата измама в историята на изкуството е в центъра на този интригуващ филм, създаден по действителните събития от живота на холандския художник Han van Meegeren.

За пръв път попаднах на нея в един от епизодите на поредицата на BBC “Fake or Fortune” и още тогава бях впечатлена и изумена от противоречивостта на фактите.

Ван Меегерен е арестуван малко след края на Втората Световна война, като е обвинен в предателство заради продажбата на изкуство, считано за национално съкровище (Вермеер) на Херман Гьоринг, за рекордна сума (най-скъпо продадената картина към тогавашна дата).

В хода на разследването става ясно, че Ван Меегерен, отхвърлен като талант от критиците и арт експертите за собствените си картини, решава да си отмъсти като копира един от най-признатите и уважавани холандски художници и продава неизвестно колко картини, удостоверени като истински Вермеер от същите тези експерти.

Continue reading “The Last Vermeer” at Acrista Cafe.

Поредният филм в колекцията филми за художници ме остави от една страна леко разочарована, леко разтърсена и с леко неприятно чувство… От друга страна в света на претенциозното изкуство (с претенция за величие, за сериозност, за гениалност) има толкова излишна поза и фалш, че всяко „поставяне на място“ на тези среди ме изпълва с откровено задоволство.

Бидейки европейска продукция, филмът е красиво заснет, с прекрасна локация на езерото Комо и изящна женска фигура в центъра на събитията. И тук свършва хубавото. Главният герой е арт критик, обхванат от тъмна и страховита амбиция, оплетен в лъжи и с обсесия, която изважда на повърхността нечовешка жестокост – и то заради една картина.

Continue reading „The Burnt Orange Heresy“ at Acrista Cafe.

Carnival Row – мрачна викторианска обстановка и фентъзи свят, в който хора и феерични същества от различни раси се опитват да съжителстват не особено успешно. Идеите в този сериал са многопластови и доста успешно пресъздадени – от една красива и на пръв поглед невъзможна любовна история, през нетолерантните изблици към различното, до най-тъмните страсти, които събуждат чудовища и сеят смърт.

Love Life – нещо леко за летните дни – този сериал с Ана Кендрик е лесно смилаема романтика (не без своите мъдрости по пътя) и е разтоварващ като чиклит книга на плажа.

Never look away – рядко гледам немско кино, но този тричасов филм, който изгледах на един дъх, ме привлече първо с музиката (на Макс Рихтер) и после с това, че се разказва за художник.

Continue reading Юлски филмов микс at Acrista Cafe.

Знаех, че вторият сезон на Genius ще е и вдъхновение, и размисляне, и безкрайно нужен контекст, все едно отдавна си захванал да сглобяваш пъзел от нечий живот, но са ти липсвали парчета и причини.
Няколко неща останаха да резонират в мен след десетте серии за този необикновен, своенравен, напорист новатор, който някои биха нарекли и ръб, и женкар, и егоист и сигурно биха били прави според гледната точка:

– целеустременността и категоричния отказ да прави компромиси
– ожесточеното желание да надскочи колега, от когото е бил респектиран (Матис) и с това да надскочи самия себе си
– трескавото търсене на новото, различното, радикалното
– употребяването на жените като източник на любовна енергия, загадка, вдъхновение, които непрестанно да го държат „гладен“ за живот
– категоричното отхвърляне на каквито и да било правила
– поставянето на изкуството пред и над всичко (което е условие за величие, стига да си готов да платиш цената)

Continue reading „Геният: Пикасо“ at Acrista Cafe.

Преди да гледам филма не знаех много за творчеството на Алберто Джакомети, макар да съм виждала някои от емблематичните му източени фигури. Затова на десетата минута изпитах необходимост от контекст (кой е този луд по цялата глава щвейцарец с италиански произход, който се кара на картината с английското „fuuck“ с френски акцент; забавен, сумтящ, невротичен, съмняващ се в себе си, в неспасяемо търсене на съвършенството, което е „просто невъзможно“), спрях филма и попрочетох резюме на биографията му. След което истински се забавлявах.

Филмът на Станли Тучи е фокусиран над една конкретна случка от живота на Джакомети – позирането на писателя Джеймс Лорд за портрет.

Continue reading „Final Portrait“ at Acrista Cafe.

Сътворен от творбите на над сто художника, тази смела и живописна продукция е абсолютно пиршество за сетивата. Усещането е сякаш чудодейно си проникнал в картините на Ван Гог и дишаш с неговите ярки цветове, плътни мазки и пасторални сюжети. Драмата, меланхолията и отчаянието също са прекрасно пресъздадени, а идеята за елемент на разследване смъртта на Винсент, внася свежа нотка в иначе до болка познатите факти от писмата на художника.

Сайтът на проекта

Continue reading „Loving Vincent“ at Acrista Cafe.

Неотдавна открих една документална поредица на Bloomberg за съвременни творци, която ме очарова с обхвата и разнопосочността си. Колкото повече потъвам в света на тези изключителни артисти, толкова повече се убеждавам, че визия и творчество с такъв размах не само разширяват мирогледа, но и провокират толерантност и любопитство към съвременното изкуство във всичките му проявления. А освен впечатляващо, е и неописуемо вдъхновяващо 🙂
Около 60 серии са, всяка серия е близо 25 мин.

P.S. След като изгледах 2/3 от сериите, в мен се породиха два извода:
– никога не коментирай / отричай/ съди съвременното изкуство, преди да се запознаеш с концепцията, която стои зад него
– мечтай мащабно!

Continue reading Поредица за модерно изкуство at Acrista Cafe.

Малко хора имат идея как преминава ежедневието на хората на изкуството, затова с удоволствие събирам тези добри примери:

P.S. А ако не сте надниквали в ателиетата на известни и неизвестни художници , подарете си тази виртуална разходка 🙂

Continue reading Какво правят художниците по цял ден at Acrista Cafe.

От време на време в Roundtables се дискутира темата за това, как рядко изникват интересни роли за по-възрастни актриси. Е, „Жената в златно“ безспорно опровергава това твърдение, още повече, че е създаден по истински случай. Едва ли е нужно да споменавам нещо за категоричното присъствие на Хелън Мирън,  но тя и тук е просто прекрасна в ролята на устатата и непримирима Мария Алтман, отраснала в заможно еврейско семейство сред културния елит на Виена. Зарадвах се, че историята всъщност е за картина на Густав Климт, не толкова популярна за масовата публика извън Австрия, колкото Целувката: става въпрос за портрета на Адела Блох-Бауер, наречен още Жената в златно.

Continue reading „Woman in gold“ at Acrista Cafe.

Отдавна чаках този филм, защото предполагах, че ще е достойна перла сред списъка с филми за художници. и наистина, Майк Лий е създал прекрасна илюстрация (като добре балансира фактите и художествената измислица) на зрелите години на Джоузеф Малорд Уилям Търнър, чак до смъртта му. В началото се прокрадва доста хумор в иначе доста потискащата и архаична обстановка, но с напредването на годините, настроението става все по-мрачно – копие на собствените преживявания на художника… „самотата и уединението са различни неща“…
Едва ли има по-добър избор за ролята на ръмжащия и ексцентричен Търнър от Тимъти Спол (дори не знам защо не го номинираха за тази роля), който се справя блестящо с ръбатия си и на моменти недодялан герой, носещ навсякъде молив и скицник за идеи.

Continue reading „Господин Търнър“ at Acrista Cafe.

Още оскарски ленти: Тим Бъртън е излязъл леко от добре познатото амплоа и е пресъздал историята на Маргарет Кийн – художник, за автор на чиито картини дълги години се представя вече бившият й и покоен съпруг Уолтър Кийн. Трябва да призная, че докато гледах филма изпитвах дива съпротива – смес от недоумение, яд и адреналина, който удря в тавана всеки път като видя своя картина безогледно изкопирана. Хубавото е, че Маргарет е успяла да се пребори със себе си, мъжа си и наивността си и светът все пак е научил истината. Не мога да кажа, че самият филм е шедьовър, но историята е интересна и доста поучителна.

Continue reading „Big Eyes“ at Acrista Cafe.

Дали, защото отдавна имам сантимент към таланта на Жулиет Бинош и Клайв Оуен, или пък заради темата words vs. pictures, но филмът, макар и далеч от шедьовър, ме докосна и ме забавлява, разсмя ме, разплака ме, и остави приятно чувство на доволство в неделния следобед. А сцените, в които тя рисува отчаяно в огромното си ателие, омазана в бои, търсеща ентусиазма в собствените си творения… И неговото обаяние и безкрайни цитати, заразителната любов към езика и литературата.. (напомни ми на Dead Poets’ Society..) Неописуемо удоволствие…

“I am a small poem on a
page with room for another.

Continue reading „Words and pictures“ at Acrista Cafe.

Смъртта на Робин Уилямс явно се оказа голям шок: досега не бях виждала такова количество споделена R.I.P. новина за никой от другите артисти, които си отидоха напоследък. Всъщност това е разбираемо – той беше огромен талант, който с лекота разсмиваше и разплакваше. това, което не разбирам, е, защо светът е чак толкова изненадан, че някой като Робин Уилямс може да е толкова нещастен, че да посегне на живота си. Истината е, че колкото по-публична личност си, толкова по-дълбоко криеш демоните си, защото всичко ти е на показ и всички имат очаквания към теб. Плъзгат се по повърхността ти и общуването се свежда до досадно клише, което прави живота непоносим понякога.

Continue reading „В какво се превръщат мечтите“ at Acrista Cafe.

Тези дни добавих две нови перли сред колекцията ми от филми за художници, които стават все по-изразителни и дълбоки.

Първият е „Renoir“ – фокусиран върху късните години на Реноар, когато болките в ръцете почти не му позволяват да работи. Филмът е истински пир за сетивата – с неповторимата светлина и багри на Лазурния бряг, живописния пейзаж като от прекрасен сън, мекото оранжево сияние в косите на непокорната Андре – модел за едни от най-изразителните платна на Реноар и муза за неговия най-голям син – Жан. Контраст на цялата тази красота е мрачната къща, неизказаните думи, войната, болката, която нощем е най-големият кошмар.

Continue reading Филми за творци at Acrista Cafe.

Джефри Ръш прави поредна зашеметяваща роля в трилъра с артистично-романтичен привкус „La migliore offerta“ на режисьора Джузепе Торнаторе. Съставът е изключително подбран, както и произведенията на изкуството (особено колекцията на главния герой – само женски образи!), а сюжетът няма да разказвам, защото идеята му е да държи топката в стомаха до края. Удоволствие от доброто кино.

„Във всеки фалшификат има доза автентичност…“

Още малко филми, които оставиха следа това лято:

Despicable me 2

Now is good

The Host

The Quartet

Cirque de Soleil – Worlds away

The Lifeguard

Continue reading „The best Offer“ at Acrista Cafe.

Още един филм за художници бе добавен в списъка с артистични заглавия – в „Импресионистите“ Клод Моне разказва къде с чувство за хумор, къде с крайно сериозен тон за ежедневната борба да правиш това, което обичаш, да изследваш светлината и цветовете с обсесия, граничеща с лудост, за условностите и снобщината на Салона, за нарушаването на „правилата“, за „колегите“, всеки търсещ своя собствен път и стил и реализация. Свеж поглед върху онези времена и вероятно най-популярните художници на всички времена.

At Academie Gler

„Painting is a dangerous occupation. Especially when you don’t sell.“
Monet

Continue reading „Импресионистите“ at Acrista Cafe.

Имената на известните жени – художнички все още се броят на пръсти. TV версията за

Continue reading Georgia O’Keeffe at Acrista Cafe.

Много хора са склонни да твърдят, че Салвадор Дали е любимият им художник. Аз имам една теория, че той е най-известният и най-скандалният сред художниците, може би затова почти винаги е първа асоциация. Вчера попаднах на Little Ashes – филм за Дали, който разказва откъс от младите му години и описва връзката му с поета Федерико Гарсия Лорка. Последният факт дълги години е бил държан в тайна и сигурно ще шокира мнозина, от друга страна лудостта е дотолкова присъща на Дали (както е видно и от този филм), че надали нещо би трябвало да ни учудва.
Адмирации за Робърт Патинсън (Здрач), който се превъплъщава брилянтно в ролята на гения в началото на възхода му.

Continue reading „Little Ashes“ at Acrista Cafe.

В Mona Lisa Smile Катрин Уотсън, преподавател по История на изкуството, показва картината „Flayed Ox“ на Chaim Soutine, от 1925г. и се обръща към своите ученички:

„Хубава ли е?“, пита тя.
Момичетата са шокирани – картината не е включена в официалната програма.

„Не, не е хубава. Всъщност, дори не бих го нарекла изкуство. Това е гротеска!“, реагира най-„знаещата“ от тях.
„Има ли правило изкуството да не е гротеска?“, контрира друга.
„Няма ли правила?“, обажда се трета.
„Разбира се, че има. Иначе някоя простовата картина може да се приравни с Рембранд.“, отвръща уверено „знаещата“ девойка.

Continue reading „Art isn’t art until someone says it is“ at Acrista Cafe.

Той е точно от онези филми. За които знам предварително, че ще ми останат в сърцето. Още първите макро кадри, проследяващи едрите мазки на маслото, ми обещаха наслада. Усетих прилива на въодушевлението да се стича на талази по вените. Засърбяха ме ръцете да грабна я четка, я молив, че защо не и перо и туш.. Знам, знам, няма субтитри, главният герой говори неразбираем английски, труден е за намиране, но пък само как си струва!
Това е простичка и точно затова гениална история за всички, които имат досег с изкуството, независимо дали го създават или му се наслаждават, а защо не и двете.

Continue reading Local color* at Acrista Cafe.

Връщам се в София отпочинала, заредена, позитивна, сякаш поела въздух на дълбоки, живителни глътки от топлината на камината и тишината на уединението. Готова за нови битки и подвизи. Представянето на книгата завихри такава позитивна енергия, че усмивката не слиза от устните ми. Надскочих чисто физическата умора, и във вените остана да тече чистото сладко усещане за смисъл. Радвам се на нещата, които създавам, по детски, по мъничко на инат на този прагматичен свят. Там, откъдето извират сънищата, картините, цветовете, силата, нежността, има още много. нарича се… магия. Или реактивен двигател. Както го определя един приятел (който знае добре за какво става въпрос :о)… Та сега, усещам с напоителна сила сладостта на свободата, която идва след като един период е приключил, когато си затворил кръга и можеш да насочиш енергия към нещо ново.

Continue reading „Modigliani“ at Acrista Cafe.