В началото на филма се усмихвах – свежи кадри и музика от 80-тте, с които съм израснала, извикващи толкова спомени… Към средата гледах със свито сърце, а накрая бях в абсолютен потрес… Дори донякъде съжалих, че пред очите ми се изредиха кадри от последните й години на деградация, толкова непоносимо разтърсващи, че се запитах дали няма да изтрият вълшебството на магичния й глас…
Каква трагедия – толкова талант, такава лъчезарност, погубени от среда, от поредното нездраво семейство, от цената, платена за величието… И както и след като гледах филма за Ейми Уайнхаус – една мисъл ми остава като горчив послевкус – преди да (пък и като) станеш известен, не си ли свършиш вътрешната работа, не правиш ли това, което е най-добро за теб, не знаеш ли кой си, светът, известността, медиите и / или отровата на собственото ти семейство, и най-вече неумението да си в мир със себе си, те довършват.

Continue reading „Whitney“ at Acrista Cafe.