Не ме питайте защо редовете по-долу излязоха директно на английски.
Нито откога не съм писала дори нещо близко до поезия.
Но ето на, докато си пиех кафето сутринта, се роди следното:

I miss the poetry
of the boring days,
when everything
used to happen slowly,
and I could dream
without distraction;
when I could look
a single drop of rain
rolling down a glass for hours;
when the clouds did not hurry
to change into funny shapes.
I miss the old days
when magic was
in every single thing,
and life was simple
in its rapture.

Continue reading I miss the poetry at Acrista Cafe.

Да следваш сърцето си, накъдето те поведе. Независимо от посоката, от неизвестността, от страха, от трудностите, от задъхването. Да си уверен, че си избрал себе си и устремите ти те будят сутрин и затварят очите ти вечер, а през останалото време ги сънуваш. Дървета от бижута. Кехлибар, платина, старо злато, чудни видения в приказни цветове. Да си простичко щастлив. Да си искрено, издълбоко благодарен. Защото си благословен.

„Ще летим, ще горим,
ще говорим на хиляди странни езици
и хиляди тайнствени птици
във хаос ще прелитат над нас.
Всеки миг, всеки час
ще се раждаш отново,
и нови ще бъдем,
за още готови,
луни-светлини, дни или нощи,
щом кажа „Искам”, ти казвай „Още!”
Поискай!

Continue reading Видения at Acrista Cafe.