Дали е възможно без да се усетя, да изпадам в тотална безпоетичност, обезцветила магията, есенцията на дните, същността на вълшебството..
Тези дни добре познатата шизофрения, вече е избуяла в разтроение – работа, рисуване и ремонт, и всичко около мен се е свело до малки досадни задачки, които запълват ежедневието и преливат от купата с цветовете до припадък. По средата на поредния безумен ден получавам въпроса: какво би си купила от магазин за неща, които никога не си виждала другаде? Първо естествено (и до болка прагматично) казвам време. и удрям точката. После изведнъж иззад ъгъла на някоя полузабравена мозъчна вълшебност, изплува друг отговор: искам купичка златен ориз и всяко звънце да е фантазия…
Къде ми е магията, къде са ми петте четвъртини на портокала и къпиновото вино?

Continue reading Купичка златен ориз at Acrista Cafe.

Песента на щурците надпява нощната тишина и неумолимо нашепва за лятно блаженство. Колко щастлива се чувствам тук. Някак притихнала и все пак ритмична, заслушана в звуците на природата, които все по-често ми се струват не естествени, а екзотични. тишината е омайно-опияняваща. Като наркотик, към който се връщаш отново и отново и търсиш отчаяно сред прибързаните тонове на дните. Само вятърът понякога запява тихичко в клоните на развълнуваните дървета и разказва приказки с вкус на далечни земи. За кой ли път тук, чувам себе си и разбирам с цялото си същество, че тайната е в търпението и грацията, а не в неистовото желание да имам всичко сега, веднага, в този момент.

Continue reading Закъде, наистина at Acrista Cafe.

Continue reading Понеделнишково at Acrista Cafe.

Continue reading Декемврийски миражи at Acrista Cafe.

Удивително е как вътрешните ми мятания, терзания, неспокойства, обезверяване, апатия, като с магия се успокояват от простичкото присъствие на човека до мен… Вълните стихват, изгрява слънце, облаците и дъждът в очите се отдръпват, за да сторят път на усмивка. Малко е насила, но е по-добре от другото. Притеснителното е, когато усетя, че това е вид зависимост. Пристрастяването към присъствието, топлината и времето, прекарано с някой, е пагубно за индивидуалността ми. Парадокс. Като шамар. Тук се сещам за Мороа, който казва, че жената винаги е малко или повече отражение на мъжа с който е… Не че не изпитвам лек бунт срещу това, но започвам да схващам, че може и да е истина.

Continue reading Сапунено мехурче at Acrista Cafe.

Рисуването за пореден път ме спасява от мъртвата хватка на вътрешните демончета коя-съм-какво-правя-накъде-вървя. Какво се случва, когато тотално и беконтролно загубя ентусиазъм? Когато не искам да видя външния свят, когато всяка дребност ме изнервя до невъзможност и когато съм изсмукана като празна черупка… Със сили, които извират от безумния страх от отчаяние, правя крачка напред – към нещо, което знам че ще ме спаси.. Не знам доколко, не знам кога. Сигурна съм единствено в желанието ми за живот. Останалото са плаващи пясъци или временни илюзии.
Често се сещам за Часовете. Продължавам да се идентифицирам и с трите жени. Само че сега съм най-вече Вирджиния с нейната прииждаща лудост, която дебне в сянката на слънчев ден, за да нападне, когато усмивката се скрие неочаквано.

Continue reading В търсене на слънчевото зайче at Acrista Cafe.