Докато пребивавам на село през юли и август и рисувам няколко картини с пейзажи от морската серия, захващам да чета отново “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис. Книгата имам от далечната ’97 г. и е една от малкото, които съм запазила на хартия (бидейки минималист с четец и дигитални книги :)).

Вече съм сигурна, че някои текстове трябва да се четат в по-зряла възраст, когато човек мъничко е поживял, за да усети в дълбочина, да се наслади на историята издълбоко, да съумее да почувства тъгата, неизбежността на смъртта, но и да се посмее на лудориите и безкрайните истории на Зорба, който е като една Шехерезада от мъжки род, по-голям от самия Живот. 

Споделям няколко любими цитата, които съвпадат чудесно с лятната тема на малките платна, родени в юлската жега:

“Този критски пейзаж приличаше, така поне ми се стори, на хубавата проза: гладка, сбита, освободена от излишна натруфеност, силна и сдържана.

Continue reading „Алексис Зорбас“, Никос Казандзакис at Acrista Cafe.

“Шогун” е от онези книги, които са близки на сърцето ми и към които се връщам през големи периоди от време с еднакво удоволствие. За пръв път попаднах в света на Анджин-сан още като дете и бях запленена от стотиците страници със ситен шрифт. После помня, че филмът по романа с Ричард Чембърлейн и Тоширо Мифуне беше истинско събитие за 80-тте години, което ни пренесе в екзотичната история и порядки на средновековна Япония.

Отскоро има съвременен прочит на книгата – новите мини серии по Дисни +. Добре направени, увличат, държат и вълнуват, без излишната бруталност, която напоследък съпътства всички продукции.

Continue reading „Шогун“ at Acrista Cafe.

Последно време почти спрях да пиша за кино. Мисля, че съм в шок от изобилието на продукции, които забравям за няма и седмица, от посредствеността и липсата на оригиналност. Повече от 30 години гледам филми и ми се струва, че вече всичко ми еднаквее, (почти) нищо не може да ме грабне, залюлее, развълнува истински.

Не и този филм обаче. Този филм ме завари абсолютно неподготвена за ефекта му върху мен. Нещо кликна, хвана ме за гърлото, стресе ми сърцето и напълно ме обсеби… Влюбих се в героите. Особено в него и в нея, в харизмата на техния „танц“: на наелектризиращия интензитет, драмата, болката, желанието да притъпиш и заглушиш помитащата емоция, неистовия копнеж между двама души, неизказаното, хилядите думи в един поглед, екстаза и интимността на сътвореното заедно, сложността на личността и многопластовостта на отношенията, сладостта от усещането, че си „видян“ изцяло, до дъно…

Сериите са направени по едноименния роман, издаден и у нас и неслучайно са с над 10 номинации за награди.

Continue reading „Дейзи Джоунс и The Six“ at Acrista Cafe.

Едно е сигурно: който награди сетивата си с могъщата история на Ричард Пауърс, никога вече няма да гледа на дърветата, горите и всичко живо, което ги обитава, по същия начин, както досега, нито ще може да ги подминава просто като част от пейзажа, който е там, за да ни служи.

Отложих целенасочено книгата с няколко месеца, защото знаех, че тя не е за „градско“ четене – усетих, че страниците й са за поглъщане, бавно и напоително сред зеленина и птича песен, когато мозъкът е отпочинал и способен да възприеме епичното редуване на природна философия и житейски истории, преплетени като клоните на пра-старо дърво.

Continue reading „Дървесна история“ at Acrista Cafe.

Така, така.. Най-после, след дълго търсене и очакване, една удивителна книга успя да засити литературния глад, който изпитвам последните години. Не помня откога не ми се беше случвало да чета с такова настървение и удоволствие в 40-градусовата жега… Всъщност, прекрасен съвпад, защото за мен лятото от детството ми винаги е било бял чаршаф в горещината, купа с череши и книга в ръка…

“Където пеят раците” е тъй богата, завладяваща и живописна, че през цялото време “виждах” “живи” филмови кадри (от интервюто стана ясно, че Рийс Уидърспуун ще продуцира филма по романа, алилуя).
Дълго ми липсваше тази приказност на езика и простотата на една необикновена история, която е и динамична и поетична, и докосваща.

Continue reading „Където пеят раците“ at Acrista Cafe.

Ако някога сте гледали едноименния и по холивудски фриволен филм с Даян Лейн, той не бива да ви заблуждава: книгата на Франсис Мейс “Под небето на Тоскана” е доста по-реалистична, детайлна и убедителна. Когато я започнах, вътрешното ми гласче измрънка, “сега, това, ако го беше написала Елизабет Гилбърт, друго щеше да е”, но докато се усетя и бях преполовила страниците.

Книгата е американски поглед към италианската действителност – от преживяването да си купиш стара къща в Тоскана и три-годишните ремонти с невъзможни италиански майстори, през изравянето на етруски артефакти из двора, през изкусителната и изобилна храна и производството на зехтин от собствени маслинови дръвчета, до безумното шофиране по италианските пътища, общуването с местните хора, обикалянето на региона и в крайна сметка – влюбването в едно толкова различно, но обаятелно място, което усещаш като истински дом.

Continue reading „Под небето на Тоскана“ at Acrista Cafe.

Прекрасен. Завладяващ. Heartbreaking.
Рядкост е филмът да е също толкова добър, колкото книгата, но тук е факт.

Continue reading „A Monster Calls“ at Acrista Cafe.

Често творческият гений има нужда от проводник, от здрав разум, който съзира нешлифования диамант и има силата и желанието да го извади на бял свят… Този филм сам по себе си е гениален, в брилянтното представяне на тихата лудост, на обсебването, на завличането във водовъртежа на сложната и театрална вселена на твореца, който, да, влияе и променя, но и гази и наранява в егоистичността си. Да си гениален творец не винаги означава да си достоен човек…. Великолепна роля на Джъд Лоу, раздаващ се щедро, както винаги изискан в сдържаността си Колин Фърт, страстна в крайността си Никол Кидман, прекрасна Лора Лини.

Continue reading „Genius“ at Acrista Cafe.

Ех, този Патрик Нес… След „Жената жерав“, втора негова книга бива погълната скорострелно. Не мога да определя точен жанр, но докато четях през цялото време „виждах“ филма, който сигурно ще заснемат по книгата… А идеята… е просто безценна.

„Никога ли не сте чувствали, че освен този живот трябва да има още нещо, нещо повече? Че то е някъде там, някъде отвъд, на косъм вън от вашия досег, точно там, където не можете да го достигнете…“

Continue reading „Освен този живот“ at Acrista Cafe.

Сигурно са малко хората, които не биха разпознали фотографията на Gregory Colbert – за мен тя излъчва покой, равностоен на медитация от първия миг, в който я зърнах; поезия, без да има строфи, докосване, без физическо присъствие…
Сега, след като държа в ръцете си уникалното издание на романа Ashes and Snow, всички елементи на този великолепен замисъл (фотографии, филм, писма) застинаха в съвършено цяло, за да разкажат една необикновена сюрреална история.

Из писмата:

“Letter 1

To the princess of the elephants,
I disappeared exactly one year ago.

Continue reading „Ashes and snow“ / A novel in letters at Acrista Cafe.

Сблъсъкът на култури може да е съкрушителен, но талантът винаги намира начин да процъфти..
За пръв път роман и екранизация по него (въпреки разликите в сюжета) ми се струват равностойни по очарование – книгата е майсторски написана от Ричард Морей с такива изкусителни кулинарни описания, които предизвикват всички сетива едновременно, а филмът си има истинска перла – любимата ми Хелън Мирън, която води (може би наравно с Мерил Стрийп) първенството за grumpy old lady в моята класация, а с „класическата“си френска осанка ме спечели окончателно. Само ще добавя, че авторът на книгата е работил за Forbes, а филмът е продуциран от Опра и Спилбърг.

Continue reading „The Hundred-Foot Journey“ at Acrista Cafe.

Всеки път като зачета Керана Ангелова и си припомням защо така неистово обичам да чета. То е като усещането да ти се напълни устата със слюнка от предчувствие за нещо вкусно, което ще засити сетивата, любопитството и глада за хубава питателна история. При мен този глад започна, когато бях някъде 5-6 годишна и засричах първите си книжки.. И до днес ме връхлита периодично, на огромни талази, които резултират в дълги списъци от книги за купуване и все по-изкълчени етажерки за книги. Та да се върна на „Слънчогледи за Мария“: потопих се в нея примамена от сюжета – Ван Гог и историята на една Златна Мария.

Continue reading „Слънчогледи за Мария“ at Acrista Cafe.

Горещ извор сред снежни хълмове. Мъгла, която леко се стели над водата. тъжните и безнадеждни звуци на цигулка. И екзотичните извивки на тялото на една непозната, но желана жена. Така започва пътешествието по пътя на коприната. До другия край на света. И обратно до сърцето.

Филмът на Fransois Girard >>
Книгата на Алесандро Барико >>

Continue reading „Silk“ at Acrista Cafe.