Да изисквам от себе си непрекъснато надграждане като творец с убийствените темпове на света, в който живеем, е смазваща преса. Това е хамстерско колело от нова величина, защото експлоатира способността да създаваш и я превръща във фабрика за съдържание със съмнителна стойност.

Continue reading Артистично прегаряне at Acrista Cafe.

Нека започна с това: никоя жена не трябва да се срамува от истинската си възраст. 

Нито от решенията, които взима за себе си, когато знае, че са правилните за нея, дори да са непопулярни в очите на околните.

Това лято ставам на 50. Голяма работа. Или изобщо. Но е повод най-после да поразсъждавам над някои теми, с които започнах да се сблъсквам напоследък.

Табута и срам на средната възраст

Едно време, когато хората едва са доживявали до 50, то, да, на тези години си бил антика.

Continue reading За зрялата женственост – с любов и милост at Acrista Cafe.

Работната 2024 година се получи много различна, и то съвсем целенасочено. В края на 2023 вече се чувствах толкова преуморена от всичко, несвързано с творческия процес, че се реших на своеобразен сабатикъл от продажбите и социалните мрежи (от януари до август), пътувах много, творих на спокойствие, зареждах се, създавах идеи за предстоящата изложба „Сред звездите“, изобщо, живях пълноценно.

Естествено, през тези месеци, ме спохождаха и връхлитаха стотици мисли за художническия ми живот и някои от тях улових тук. Тъй като съм поуморена и от филтрирането през годините и съм в период, в който за мен е все по-важно да съм максимално себе си, споделям ги такива, каквито идваха към мен.

Continue reading Откровено за художническия живот at Acrista Cafe.

Животът, казват, е това, което си направиш.

Тази година, след дълъг период на центрофугиране, най-после имам усещането, че избирам това, което е най-добро за мен, с любов към себе си, с пълното съзнание, че моите избори и подход към работата и живота като цяло, макар желани от много хора, не са особено популярни, освен може би в средите на дигиталните номади и тук-там на смелите самонаети като мен. 

Да, това лято съм повече номад, отколкото когато и да било досега. За мен откъсването от абсолютната идентификация с работата дава свобода, която е път към обогатяване, зареждане, разширяване на хоризонтите, виждане на свят, придобиване на друга перспектива към мен самата.

Continue reading Даровете на лятото at Acrista Cafe.

Последните няколко години наблюдавам с тъга и умора, че усилията, които полагам на ежедневна база да поддържам страницата във фейсбук, съвсем не постигат желаните резултати, необходими да функционирам като художник на свободна практика.

Като човек който прави почти всичко сам, това означава, че отделям огромно количество време, енергия и мисловен ресурс да измислям “какво да пускам всеки ден”, за да поддържам “жива” страницата. То не са инвестиране в скъпи продукти, фото сесии, сценарии за видео, заснемане на видео кадри, монтиране, планиране на публикации, измисляне на текстове към тях… И всичко това, за да го видят десетте ми (от 20К) заклети фенове (благодаря ви от сърце за подкрепата), защото така “работи” алгоритъмът.

Continue reading Излизане от матрицата at Acrista Cafe.

Наистина не съм предполагала какво количество умора за години назад е била полепнала по мен и ми е тежала като одеало, напоено с тонове вода. Осъзнавам го по странен начин, докато отново сме във Франция, но този път сме (по френски) бавни, неамбициозни и жадни за тишина и дълбок, пълноценен сън. Идеята тази година е изследваме още от Нормандия, затова сме наели кола. Юли този път обаче е по-дъждовен и хладен от миналия и много от дните просто се отдаваме на жадувана почивка и нищо-не-правене, каквито отдавна не могат да ни се случат в града.

Официалната програма включва една седмица в шатото, в което бяхме миналата година и две седмици на ново място, в средата на нищото, близо до Аржентан.

Continue reading Ваканция във Франция at Acrista Cafe.

Много е странно как, като започне новата година, си мислиш, че си имунизиран срещу лоши неща. Някак с всички пожелания и настройки за ново начало, не допусках, че толкова бързо Шефа ще реши да тества издържливостта ми. И тъкмо, набрала инерция, бях започнала да изпълнявам всичките си там новогодишни резолюции и щрак. Майка ми направи втори инсулт, линейка, болница. Спряло сърце. Вчера беше тук. Днес я няма.

Нямаше какво да ме подготви за този момент. Дори предишните загуби на баща, свекър, две баби, свекърва, и то в гъста последователност. Смъртта напомняше твърде често за себе си последно време.

Continue reading Светъл път, Марги at Acrista Cafe.

На много картини една се ражда със сила, драматизъм и въздействие. 

Какво стои зад нея?

Как от десетките и стотици пози за картини, избирам точно тази?

Просто е. Тя трябва да резонира в мен. Да разказва история, в която се припознавам на този етап от живота ми. И да, една картина разкрива за художника много повече, отколкото обикновено осъзнаваме. 

“Непокътната” не беше лека за рисуване. Напротив. Започнах я през 2018, спирах, започвах, пак спирах, връщах се към нея. За мен тя е символ е на всички неща, с които се борих през последните години и продължавам да се боря вътрешно, които в повечето дни остават невидими, неизказани, филтрирани и скрити дълбоко в най-личните кътчета на душата…

В началото на картината беше само фигурата.

Continue reading Разпилени мисли за непокътнатост at Acrista Cafe.

Колко странен е животът напоследък… Или просто е това, което е… Не знам вече. Ако 2020 беше необичайна и изненадваща, то тази беше the real s**t…
Като прибавим влакчето на ужасите, наречено Криза на средната възраст, което ме подмята във всички посоки от 5-6 години, не знам вече да се смея ли, да плача ли…
Знам само, че ситуацията е една напред, две назад и страховито усещане за липса на контрол, уязвимост и деморализираща бавност (ама не модерния slow living, нали)…

И не че няма хубави, вдъхновяващи моменти, дни, седмици. Ама тъкмо се усмихна, уверена, че най-после съм подала главата над водата, и хайде отново потапяне и давене в тревожност, напрежение и липса на надежда… Безкрайно уморителна работа.

Continue reading Колко странен е животът напоследък at Acrista Cafe.

Сигурно, покрай странните времена напоследък, повечето хора са така. Знам ли. Може пък да е новото нормално. Това силно дискомфортно усещане за безтегловност и ступор, буквално спряла, все едно краката ми са в бетон до глезените, вътрешно за мен продължава вече година и половина. Ситуацията е “нямам идея къде се намирам”, въпреки че на пръв поглед нито животът е спрял, нито кой знае каква драма се е случила, просто цялото функциониране за дълго време е по-скоро оцеляване и симулиране на нормално съществуване, отколкото процъфтяване и развитие…

Ако обърна поглед назад, съвпадът на няколко неща през този период допринесе за несвойственото ми смълчаване…

• изолациите и безумното пазене, разяждащата неизвестност, ограниченията
• липсата на достатъчно качествени източници на зареждане, така както аз ги виждам и искам
• установяването на новите “правила” в работата (по-малко жив контакт с клиенти в ателието, повече изпращане по куриери)
• морално остарелият ми уебсайт и нескончаемият проект по новия сайт, за който още не мога да обявя краен срок на пускане, защото е доста сложен и тежък
• принудителното изоставяне на идеята за изложба (започната през 2018 като материал, вече съвсем забравих какво всъщност искам да кажа с нея и най-вече кога).

Continue reading За периодите на безтегловност at Acrista Cafe.

Равносметки, обобщения, прогнози, анализи – толкова много думи из общото пространство.. уморителна работа.. На мен годината така или иначе ми започна с промени и някак вървеше на периоди от по два месеца. И въпреки че за много хора думата, която символизира тази тъй противоречива 2020, беше Устояване, за мен лично думата беше и е Търпение. Търпение да се справиш с промените, търпение да преминеш през ограниченията, търпение да отложиш пътувания и планове, търпение да се фокусираш над нещо съзидателно в толкова хаотично и тревожно време, търпение към себе си, търпение към другите…

Януари – февруари

Най-големият ми урок тази година и едно от най-добрите ми решения от много време насам е наемането на отделно студио само за рисуването.

Continue reading Ех, тази 2020 at Acrista Cafe.

• разпилени мисли от началото на септември докъм 7 октомври:

• не давам вид на рисков играч, но като дойде време за производство, рязко придобивам усещането за хазартност: ако кажа на повечето хора колко струва производството на календара, а нямам идея колко бройки ще успея да реализирам, ще избягат с писъци и ще ме обявят за луда…

• научавам цената за мострата – боли ме главата (и стомаха)…

• като гледам плана за предварителната кампания, която ще ми позволи да финансирам производството, ми става ясно, че през октомври ще ми идва да се гръмна.

Continue reading „От кухнята“ на арт календара за 2020 at Acrista Cafe.

Винаги съм смятала, че чувствителността ми не е слабост (въпреки че понякога може да е твърде досадна и усложняваща живота), напротив – възприемала съм я като дар, който ми дава възможност да улавям най-фините трептения на света, и с това – да го усещам и разбирам по-добре и да го интерпретирам красиво в нещата, които създавам.

С напредване на годините обаче установявам, че някъде по пътя чувствителността ми (да не се бърка със срамежливост) се е изострила до свръх-сензитивност, която от дар, на моменти се превръща в истинско проклятие… всичко, което останалите хора възприемат като шум, вибрации и обща атмосфера, аз възприемам в пъти по-силно и по-дълбоко.

Continue reading Свръхчувствителност at Acrista Cafe.

Тези дни си дадох сметка, че тази година за мен стават десет години (!) откакто (подобно на всички останали) се закачих за манията, наречена социални мрежи. Десет години! Колко много неща се промениха като поведение, създадоха се егати безумните навици… Напоследък покрай темата за минимализма, която все повече припознавам като своя, се опитвам да гледам (на нюзфийда) малко по-отстрани, да не се поддавам на масовото зомбиране (каква беше вашата година във фейсбук, холи крап) и понеже от известно време насам усещам една трайно установена тенденция, искам малко да погравитирам около нея. А тя е, за усещането, че над главите ни има похлупак от задушен, сгъстен въздух, който ни пресира ежедневно, ежеминутно, непрекъснато.

Continue reading Под натиск at Acrista Cafe.

Колкото повече нараства консуматорската истерия и информационната какофония около мен, толкова повече се интересувам от минимализма като начин на живот. Наскоро добавих видео канала на Matt D’Avella и започнах да се връщам към идеите за драстично разчистване и освобождаване от всичко (ама всичко) излишно. всъщност тази концепция ми е близка от години. Аз съм от редовно изхвърлящите и преподреждащи OCD* -та, защото иначе не бих могла да функционирам нормално.
Фен съм на минимализма в архитектурата, интериора, модата и нещата в гардероба, устройствата и отношенията. Изпитвам истински ужас от вещоманията, плюшкин-щината, старинните интериори със задушаващите мебели, манията по количества обувки, а магнитчетата по хладилниците ме хвърлят в откровен потрес.

Continue reading Минимализъм at Acrista Cafe.

Четирите дни в Гърция бяха като десерта на това лято, прекарано изцяло извън града. Едва ли мога с днешна дата да впечатля някого с красотите на Халкидики (за нас за пръв път), затова просто споделям няколко попадения (най-вече кулинарни) от това пътуване. Спиращите дъха гледки и никога нестигащите количества октопод и тарама направиха пребиваването в гръцко както винаги освежаващо удоволствие.

Първият ден пропътувахме цялата Kassandra. В Polychrono съвсем импровизирано влязохме за обяд в таверна Ayra на крайбрежната – ако сте любители на рибената чорба и гръцката мусака, запечена в гюведже – това е правилното място. Допълнително очарование внася собственикът му, който е нещо като гръцката версия на Ченкете от Синьо лято – с вид на стар морски вълк.

Continue reading Последните летни дни at Acrista Cafe.

Близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. На село. Стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години…

Първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. Чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. Около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки.

Continue reading Лято на село at Acrista Cafe.

Като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само „безсмислени“ мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза.
Да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на градския живот от мен, после чаша кафе и шоколадово суфле и часове, прекарани в прелистване на нови книги, за да отнеса със себе си една-единствена.

Continue reading Среща със себе си at Acrista Cafe.

Тъъй.. нова година, като чисто бяло платно. Какво ще нарисувам на него? Кой знае?

Не ми остана ред да напиша пост за отминалата 2017 (защото последните 4 дни от нея смело се впуснах в пребоядисване на ателието), но беше добра година. Наситена. С хубави и не-толкова-хубави дни. Със свършена безценна вътрешна работа, с пътешествия, с учене да казвам Не, с почти изцяло реализирани картини, с мъдрост, придобита по трудния начин, с низ от малки, но толкова прелестни моменти, със споделени „обикновени вълшебства“, както ги нарече един приятел. за всичко това – изпитвам благодарност.

Ако научих нещо последните години, то е, че не мога и не искам да планирам.

Continue reading Нова година – ново начало at Acrista Cafe.

Какъв по-хубав подарък за рождения ми ден тази година от появата на бял свят на едно дълго чакано видео!
В него ще видите фрагменти от живота ми като художник, снимани през последните четири години, както и картини от този период. Видео материалът е на английски, затова в този пост споделям българския текст.

Да създам една картина за мен означава да разкажа история. Затова и мисля за себе си като за Разказница на истории. Това са истории за нежност и страст, за тъга и копнеж, за очакване и любов.

Хората често споделят колко очаровани са от изумителното съчетание на крехкост и сила, излъчвани от женските образи в моите картини.

Continue reading Разказница на истории at Acrista Cafe.

Отново пред камината. След една шеметна, възторжена, но и безкрайно уморителна седмица на изложбено откриване, срещи и разговори с хубави хора, физическа преумора от опаковане и разнасяне нагоре надолу и напред назад на картини и тонове каталози, е време за заслужено поемане на въздух. Докато се взирам в хипнотизиращите пламъци, се сещам за скорошната статия на Ани за нейните 101 благодарности за тази година и без да искам започвам наум да изброявам моите… Далеч не са сто и една, но са все хубави 🙂

Благодарна съм
– за димящото кафе сутрин, което е моята медитация и вътрешна „оперативка“ сутрин
– да се събудя на село и слънчевите лъчи да прозират през златистите завеси, които майка ми е ушила преди бог знае колко години и тази светлина да е най-оптимистичното начало на деня, което мога да си представя…
– да събирам орехи докато почиствам листата на любимото ми дърво в началото на декември и с удивление да приемам даровете на природата, скрити сред замръзналата трева
Благодарна съм
– да имам човек до себе си, ама като моя човек.

Continue reading Размисли пред камината at Acrista Cafe.

Да си призная, все по-трудно се вдъхновявам да правя нови каталози (последният беше 2012). Първо отнема месеци да измисля концепция, после още толкова да събера картините и да ги снимам, успоредно с това дипля текстове и ги превеждам, после идва обсъждането с екипа  на формата, колко да са фолиата, броя на страниците…

След това идва ред на дизайна – само работата по него може да отнеме поне месец – стилистика, елементи, изписани от мен имена за раздели и ръчно изрисувани ударени букви, детайли на картините, обработка на изображения и безброй корекции…

После настъпват производствените мъки – каква да е хартията, пък дали ще са достатъчно ярки цветовете, с твърда корица ли да бъде, може ли преге, дали да не е топъл печат… И така – до мострата.

Continue reading От „кухнята“ на Acrista Art каталога (2016) at Acrista Cafe.

Всяка изложба си има някаква история, точно както и всяка картина от нея.
Историята на „Изящна и огнена“ започна през декември 2014, когато с мен се свърза британският галерист Андрю Хилиър и ме покани да работим заедно в новата му галерия, където щях да излагам до творци от ранга на Vladimir Volegov, Andre Kohn, Atroshenko. В хода на разговорите, постепенно се оформи визията за желаната колекция от картини, която да включва фигуративни маслени платна от по-нежните сюжети и такива от по-страстната фламенко серия.

Уви, съвместната работа с галерията не беше реализирана, поради влошаване на здравословното състояние на Андрю, но идеята за колекцията картини прерасна в идеята за изложба.

Continue reading Предисторията на „Изящна и огнена“ at Acrista Cafe.

Морският бриз издува блузата ми като корабно платно, настойчиво прониква до най-фините брънки на претоварения ми градски мозък и ме изпълва с аромат на липов цвят и обещание за ново начало…
Ако само преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще си разреша толкова много дни почивка през този юни, нямаше да повярвам. Но ето – явно съм заслужила този малък флирт със слънцето, соления дъх на вятъра и крясъците на морските прасета… И то не къде да е, а в любимия Бургас.

С чисто сърце мога да нарека това място роден град, въпреки че като дете прекарвах тук само летните месеци – просто в съзнанието ми спомените от бургаските лета и досега са все така ярки, скъпи и незабравими, а останалото време почти не е оставило следа… Спомням си разходките в морската градина, облечена в най-хубавата ми лятна рокля на волани, пазаруването с дядо на плодове и зеленчуци  от пазара, задължителните тегели по Богориди, гостуването при роднините, което беше истински ритуал, пилето с ориз на мама Нина, както наричахме баба ми, скицниците и флумастерите, с които рисувах на засенчения с чаршафи балкон, филиите с домашна лютеница… „Чичо Томовата колиба“ и „Тошко Африкански“, футболните мачове, операта … …

Рядко снимам черно-бяло, но снимките от тази седмица нарочно оставих без цвят – стори ми се, че така в тях времето е спряло, че нищо не се е променило, че все още съм дете и морето е все същото, макар и то, и аз вече да сме съвсем други…

Continue reading Restart 2.0 at Acrista Cafe.

Че животът е непредсказуем, непредсказуем е. Кой не знае. Но тази година, особено краят й, така ме отвя с непредвидимости, че чак разбрах в дълбочина онзи лаф за плановете и хумора на Шефа… Тези дни гледам във фейсбук можеш да си направиш ревю на годината… Добре, че там съм толкова оскъдна откъм лични неща, че за външния свят моята година е цялата картини. … Иначе (което не споделих в статуси) започнах годината с бесен старт и сътворих идеи за цяла една колекция нови картини, минах през отворена коремна операция (слава богу планирана), тъкмо се възстанових и възторгнах от щастливото лято и есента вместо в мечтаната Флоренция ме запрати в дълбините на отчаянието: погребахме баща ми, а след месец си отиде и на Саш баща му – сега два некролога висят един до друг на вратата и подкопават всяка идея за смисъл.

Continue reading 2015 at Acrista Cafe.

В редките случаи, когато се сещам, че ставам на 40, мигновената ми реакция е, да бе да, това не е възможно, защото всъщност в някои дни съм на 5, в други – на 15 или в най-добрия случай, на 25… :о)
Като отмахнем бръчиците от радост и тъга (Славчо :о)), за мен да си някъде около половината изминат живот, си има своите преимущества. Както е казал един мъдър човек, животът става по-хубав, когато мъничко си поживял… Амии, вярно си е. След всичко преживяно и осъзнато (или не чак дотам) е интересно как нагласата ми се променя напоследък. Искам нещата да са простички.

Continue reading Щастие at Acrista Cafe.

В края на тази силна и вихрена година споделям малко разпилени мисли..

Есенцията

… Все си мислим, че имаме страшно много време, а всъщност всичко, което имаме, е днес, сега, този миг и … Изборът какъв да бъде той и какво да сътворим от него…

За работата

… Напоследък осъзнавам, че чрез картините влизам като енергия в домовете на хората и се радвам, че влагам толкова светлина и позитивност в тях.. Това е моята отговорност и желание с мъничко да допринеса за това, светът да е по-хубаво и топло и вдъхновяващо място… Затова и съзнателно се изолирам от всичко грозно, агресивно, повърхностно – за да мога да творя с чисто сърце.

Continue reading Малко мисли за 2012 at Acrista Cafe.

I
…Ама че времена да си художник! Ми идва да възкликна на няколко пъти през последните месеци. Ако на компаниите днес им се налага да бъдат креативни, за да движат напред, дали някой има идея какво е да си в бизнеса на „върха на пирамидата на потребностите“?…

…Съдейки от собствения си опит, мога да обобщя стратегията на арт маркетинга в тези по китайски интересни времена – образно тя изглежда приблизително като: съчетание от челна стойка, кълбо напред, мост, свещ, последвана задължително от така известните пет тибетски упрежнения. всичко това – за да продаваш повече и да успяваш да правиш нещата, които обичаш, и то по начина, който те удовлетворява…

…Все по-често ми се струва, че светът е полудял.

Continue reading В края на една силна година at Acrista Cafe.

Странна, тегава, обяснимо и необяснимо трудна година. Сякаш в резултат на всеобщата унилост, нещата се случваха бавно, мъчително и с неимоверни усилия. Като че ли всички станахме по-инертни и лениви, наивно уловени в „социалната мрежа“, докато гладът за истинско общуване продължи да стърже някъде там, нечут и необгрижен, дразнещ като фалшив тон на жална цигулка. По-малко се събирах с приятели, защото май нямаше с какво да се похвалим, а и значително по-малко споделяхме, защото резултатът май би бил дружен хор на мрънкащите. От друга страна толкова глупости и безсмислици се изричаха и изписваха ежедневно в ефира / нета (и продължават), че сред тази ненужна вълна от обезсъдържание, съвсем естествено натиснах бутона „mute“.

Continue reading Записки от тетрадката at Acrista Cafe.

Тази есен е някак неочаквано хубаво различна. Мрачевитите дни, поръсени със свеж дъждец разпръскват спокойствие и едва уловима протяжност.. След месеци напрежение и плътна лепкава тегавост, най-после започвам да се пробуждам. Усмихвам се. Усещам будно пламъчето, поизгаснало задълго.. Вълнуват ме мънички, но важни за мен неща.. препрочитам разговори отпреди 4 – 5 години, които ме карат да си спомня коя съм, изпробвам нов грунд и съм ентусиазирана от резултата, с фин филтър подбирам филмите, музиката, събитията, книгите.. Тия дни са отредени на чувствените звуци от цигулката на Lucia Micarelli и отнасящия нанякъде „Third Round“ на Manu Katche.. филмът за любовната история между Коко Шанел и Игор Стравински (дълго отлаган за подходяща настройка) се оказва немалко разочарование – хваща ме яд, че на страстта й липсва дълбочина, а актьорите някак не успяват да направят драмата между двамата творци разтърсваща, докосваща и истинска.., което съответно ме отказва и от романа.

Continue reading Тази есен.. at Acrista Cafe.