Животът, казват, е това, което си направиш.

Тази година, след дълъг период на центрофугиране, най-после имам усещането, че избирам това, което е най-добро за мен, с любов към себе си, с пълното съзнание, че моите избори и подход към работата и живота като цяло, макар желани от много хора, не са особено популярни, освен може би в средите на дигиталните номади и тук-там на смелите самонаети като мен. 

Да, това лято съм повече номад, отколкото когато и да било досега. За мен откъсването от абсолютната идентификация с работата дава свобода, която е път към обогатяване, зареждане, разширяване на хоризонтите, виждане на свят, придобиване на друга перспектива към мен самата.

Continue reading Даровете на лятото at Acrista Cafe.

Близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. На село. Стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години…

Първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. Чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. Около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки.

Continue reading Лято на село at Acrista Cafe.

Трябва да призная, че открих Мира едва вчера, в Студио 5, където прозвучаха уникални интерпретации на филмова музика. Едно от изпълненията, на изключително популярната Кукурукукуку Палома, съвсем откровено ме разплака. Споделям напълно мнението на Мира, че тъжните песни трябва да се изпълняват бавно. А това е песен от един силен и любим мой филм – Говори с нея…

Благодарна съм за тези мигове зареждане, за откриването на истински перли сред монотонността на ежедневието.

Continue reading „Летни улици“ at Acrista Cafe.

Ако има оазис, който ме спасява през летните месеци в София, той се нарича Балконът. Това е малкото, китно пространство, резултат от непреодолимата ми страст към а) сутрешното кафе; б) цъфтящите красоти на мушкатата и в) декорацията. Ето го, през погледа и обектива на Ети, която бавно дава снимки, но чакането винаги си струва ;о)

Ако ви предстои сватбено тържество или искате да се сдобиете с красиви и идейни кадри – свържете се с Ети:
Мариета Спасова
0886/ 711 008
marieta.v@gmail.com

Continue reading Балконски трепети at Acrista Cafe.

Книгите, които белязаха това лято, са точно „летни“ – подарих си леки за смилане, приятни за сетивата страници, които направиха жегата малко по-поносима, докато умът все пак се занимаваше, за да не изпада в мързел и дълбока летаргия.

Танго – бях доста развълнувана, когато една сутрин, отивайки на работа, забелязах ново издание на Мостовете на Медисън. А бях и изненадана да видя втора книга на Робърт Джеймс Уолър, издадена у нас. макар и не толкова докосваща като първата, Танго е прекрасна история за търсенето на покой, на свое място, което човек да изгради с двете си ръце и със сърцето си, за мимолетността на всичко, което притежаваме..

Continue reading Истории оттук-оттам at Acrista Cafe.

Светът сега е смален до един хамак и се побира между кориците на книгата ми. Лежа в безметежност, каквато бях забравила че съществува. Тотално изгубена за външния свят, с часове изследвам приключенията на Хана – прототипа на Хелена Рубинщайн – в едноименния роман на Сюлицър. Поглъщам страниците с алчността, с която пресушавах стотиците книги докато растях. Уви, това вече е лукс. Намирам се в едно село. От една страна цари пълно спокойствие. От друга страна – гъмжи от скрит живот. Всякакви гадинки пълзят, летят, плетат и каквото им хрумне още – на няколко пъти се улавям да правя резки, плашещи, неадекватни движения в стил марш-оттука-къш-ти-пък-откъде-се-взе, придружени на моменти с непривични извивания и кратки писъци… Това кой знае защо ми напомня комичното изпълнение на мацката от Индиана Джоунс и Храма на обречените – сцената в която той и Малчо играят карти около огъня насред джунглата, а партньорката му непрестанно пищи и се блъска в най-противни и ужасяващи твари, докато те се правят че нищо не забелязват.

Continue reading Лятото на една льохманка – част II at Acrista Cafe.