Из страниците на най-новата книга на Керана Ангелова…

„Вали сняг, тихо и плавно. Снежинките са едри като пеперуди, ту се издигат, ту се снишават и заникъде не бързат. Мога да остана в този спомен цяла вечност. В този бял миг. Нищо лошо не се е случвало, няма и да се случи. Светът е цял и притихнал. И светъл, до болка в очите. Сърцето ми блъска в коша на ребрата. Щастие. Това е щастието. Стоя на прозореца и се чувствам безкрайна от щастие. Ако някой ви пита какво е да си щастлив и в първия момент не можете да се сетите, отговорете така: Щастието е Роза на седем години, застанала на прозореца, загледана в тихия сняг.“

„В живота си, дете, ще срещнеш всякакви.

Continue reading „Видение в Мемфис“ at Acrista Cafe.

„Сякаш били изминали стотици години, а жената продължавала да стои на брега, на м я с т о т о и се вслушвала в песента на морето – вътрешностите му се преобръщали и от дълбините му излизал мощен стон. Песен-стон, монотонна, хипнотична, внушаваща мисълта за вечност, в която можеш да нагазиш, стига само да поискаш. Вълните се разбивали в скалите, навсякъде хвърчали бели пръски и още във въздуха се превръщали в кристали сол. Жената ги усещала как посипват косите и раменете й като скрежни искри и вледеняват вкуса на времето върху нацепените й устни.“

„Рибарят посегнал, ръката му полегнала във въздуха над лявото рамо на жената – струвало му се съвсем естествено да я докосне, близостта й му била позната до болка, прииждала от други времена и пространства, и в същото време го тревожела по начин, който го изпълвал с убийствена тъга.

Continue reading „Улицата на пеперудите“ at Acrista Cafe.

За трети път разгръщам с благоговение страниците на Керана Ангелова и този път също като предните се оставям да ме обгърне нейната магична омая… Не мога да опиша по друг начин написаното, освен като „да разкажеш сън“… Защото, като потъна в тези редове, изпадам в едно неуловимо състояние на безвремие и безтегловност, в която няма ни сега, ни преди, само историята те зове и те отвежда навътре, навън, завихря се и те кара да забравиш кой си. Или пък да се откриеш…

„Единствено, когато гледам златистия ръб на зората, чувствам, че съм вечна. Всичките ми страхове изчезват като нощните сенки на дърветата.

Continue reading „Вътрешната стая“ at Acrista Cafe.

Всеки път като зачета Керана Ангелова и си припомням защо така неистово обичам да чета. То е като усещането да ти се напълни устата със слюнка от предчувствие за нещо вкусно, което ще засити сетивата, любопитството и глада за хубава питателна история. При мен този глад започна, когато бях някъде 5-6 годишна и засричах първите си книжки.. И до днес ме връхлита периодично, на огромни талази, които резултират в дълги списъци от книги за купуване и все по-изкълчени етажерки за книги. Та да се върна на „Слънчогледи за Мария“: потопих се в нея примамена от сюжета – Ван Гог и историята на една Златна Мария.

Continue reading „Слънчогледи за Мария“ at Acrista Cafe.