Трети пореден уикенд извън София. Пътуваме от Доспат към пещерите. Пътят се вие живописно и от двете му страни – полянките с класически жълти и бели цветенца – като в приказките, са толкова красиви, че чак те заболяват очите. Музиката е бясна, мислите ми – спокойни. Нямам колебание дали ще катеря днес или не. I’m in отвсякъде. С крайчеца на окото поглеждам към Сашо, мисля си, че двамата сме като научен експеримент на Наса – толкова еднакви, а поставени в различни условия за развитие… Ако бях расла като него, сега щяхме съвсем да сме като сиамски близнаци. Урокът за мен е жесток, защото си припомням същност, която съм затрупала под сто пласта страх.

Continue reading Кой би повярвал at Acrista Cafe.