Има нещо особено в топлите безветрени есенни дни. Слънцето някак благосклонно и меко огрява потръпващите листа на дърветата и удължава сенките на наситеното до невъзможност карминено мушкато. всичко наоколо е притихнало успокоено, в летаргично очакване. Леката меланхолия във въздуха ми напомня за отминали отдавна есенни дни, в които срещите за дълги обяди под ласкавите обятия на обагрените в злато дървета бяха неземно спасителни за душата ми. Сякаш сън, онези дни са като далечно усещане за парфюм, който носи в аромата си завинаги инкрустирани в паметта събития… Топлината и протяжността на деня ме разстилат като мелодия от нечуто нашепване и откривам в себе си неочаквано търпение да потъна с часове в обсебващата непряка реч на Орхан Памук или да разкроявам със страст ярко червен джинсов плат – сигурно запасяване с малинов цвят за тъжните и мрачни дни на зимата… Усмихвам се.

Continue reading Сън за есен at Acrista Cafe.

Песента на щурците надпява нощната тишина и неумолимо нашепва за лятно блаженство. Колко щастлива се чувствам тук. Някак притихнала и все пак ритмична, заслушана в звуците на природата, които все по-често ми се струват не естествени, а екзотични. тишината е омайно-опияняваща. Като наркотик, към който се връщаш отново и отново и търсиш отчаяно сред прибързаните тонове на дните. Само вятърът понякога запява тихичко в клоните на развълнуваните дървета и разказва приказки с вкус на далечни земи. За кой ли път тук, чувам себе си и разбирам с цялото си същество, че тайната е в търпението и грацията, а не в неистовото желание да имам всичко сега, веднага, в този момент.

Continue reading Закъде, наистина at Acrista Cafe.