“Доста години по-късно – той щеше да нарисува портрета през 1909 г. – в един музей във Венеция тя щеше да онемее пред една творба на Густав Климт, в която той без съмнение бе нарисувал нея, Хана: всичко си беше на мястото, много дългата и права извивка на веждите, също така правият нос, чувствената гънка на червената уста, острите скули на лицето, тежката грива на косите, разпиляна по раменете, но най-вече натежалите клепачи, през които едва се виждаха светлите очи. Климт я беше нарекъл Саломе.”

Сигурно има нещо специално, нещо омайващо и магично в тази книга, щом я чета за трети път за последните няколко години и все със същото настървение, което не ми дава да се откъсна, докато не погълна вече поскъсаното двутомно издание на „Хана“ и „Империатрицата“.

Continue reading „Хана“ at Acrista Cafe.