Като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само „безсмислени“ мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза.
Да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на градския живот от мен, после чаша кафе и шоколадово суфле и часове, прекарани в прелистване на нови книги, за да отнеса със себе си една-единствена.

Continue reading Среща със себе си at Acrista Cafe.

Морският бриз издува блузата ми като корабно платно, настойчиво прониква до най-фините брънки на претоварения ми градски мозък и ме изпълва с аромат на липов цвят и обещание за ново начало…
Ако само преди няколко месеца някой ми беше казал, че ще си разреша толкова много дни почивка през този юни, нямаше да повярвам. Но ето – явно съм заслужила този малък флирт със слънцето, соления дъх на вятъра и крясъците на морските прасета… И то не къде да е, а в любимия Бургас.

С чисто сърце мога да нарека това място роден град, въпреки че като дете прекарвах тук само летните месеци – просто в съзнанието ми спомените от бургаските лета и досега са все така ярки, скъпи и незабравими, а останалото време почти не е оставило следа… Спомням си разходките в морската градина, облечена в най-хубавата ми лятна рокля на волани, пазаруването с дядо на плодове и зеленчуци  от пазара, задължителните тегели по Богориди, гостуването при роднините, което беше истински ритуал, пилето с ориз на мама Нина, както наричахме баба ми, скицниците и флумастерите, с които рисувах на засенчения с чаршафи балкон, филиите с домашна лютеница… „Чичо Томовата колиба“ и „Тошко Африкански“, футболните мачове, операта … …

Рядко снимам черно-бяло, но снимките от тази седмица нарочно оставих без цвят – стори ми се, че така в тях времето е спряло, че нищо не се е променило, че все още съм дете и морето е все същото, макар и то, и аз вече да сме съвсем други…

Continue reading Restart 2.0 at Acrista Cafe.