Великолепие.

За мен това е думата, която описва точно прекрасния нов балетен спектакъл на Лео Муич.

“Великият Гетсби” носи духа на завладяващите мюзикъли “Ах, този джаз” и “Чикаго”, само че атмосферата на времето е предадена не с пеене, а с движение, синхрон, заряд и артистизъм.

Харесах всичко – от разкошните костюми, през минималистичната сценография (брилянтната “покривка”, спусната като маса, “брокатът”, разпилян на сцената, който продължи да блести и да лети; фаровете на “автомобилите”), невероятната енергия на музиката (която да, щеше да е още по-въздействаща, ако беше на живо) и най-вече великолепните изпълнения на грациозните и чувствени Марта Петкова и Памела Пандова, безкрайно талантливите мъжки солисти и изключително наелектризиращите балетисти от кордeбалета.

Continue reading На балет: “Великият Гетсби” at Acrista Cafe.

На Международния ден на балета, 29 април, имах удоволствието да присъствам на откриването на фотографската изложба “Прима” на документалния фотограф Димитри Стефанов в Софийска опера и балет.

Като символ на върховната изящност и красота, за мен балетът е изкуство със специално място в сърцето ми. Фотографиите от изложбата носят истинска наслада с дълбочината на историите, които разказват и ни направят съпричастни с труда и усилията “зад завесата” – това, което остава скрито и често неоценено.

Ще цитирам текста от описанието на проекта: 

Можете да посетите изложбата до 9 май, доколкото разбирам, когато Операта има представления и централното фоайе, където са подредени фотографиите, е отворено за посещения.

Continue reading На изложба: „Прима“ at Acrista Cafe.

Не знам дали красотата ще спаси света, но мен със сигурност ме спасява.

Не можех да си пожелая по-прекрасен подарък за Коледа от балета “Ана Каренина” (постановка на Лео Муич, с участието на балета на Пловдивската опера, Марта Петкова и Никола Хаджитанев).

За мен балетът открай време е свещено тайнство, изпитвам дълбок респект към толкова изискващо, но и така възнаграждаващо изкуство. Винаги донякъде ми е напомняло на айсберг, от който ние, зрителите, виждаме само върха в цялата му прелест, а отдолу, под повърхността, се крият огромно количество труд, и усилия, и стремеж към съвършенство.

Този спектакъл ме остави възхитена  – и музиката, и минималистичните декори, и костюмите, и усещането за съвременност на танца, въпреки класическото произведение в основата.

Continue reading На балет: „Ана Каренина“ at Acrista Cafe.

„Как могат да се дават вечни обещания в един преходен свят – възкликва философът Дидро, който е главният герой в пиесата на Ерик-Еманюел Шмит. Ако продължим в този дух, можем да попитаме какво въобще си струва да се прави, при положение че всичко е така нетрайно. Столетия наред човек се опитва да намери стабилна, непроменлива основа, върху която да гради живота си, постоянен център, в чиято орбита да установи неговия смисъл. Това усилие обаче често прераства в обикновен фанатизъм и нищо повече. Но спасение ли е фанатизмът? И ако не е, какво друго ни остава? Да се отдадем на униние и мъка?

Continue reading „Развратникът“ at Acrista Cafe.

Боже, каква прелест! Влюбих се в тази изключителна жена още, когато я гледах в „Жизел“, а след „Аморе“ вече ми се струва, че тя е не просто човешко същество, а флуид в лилава рокля, който омагьосва с неземна грация и изящност..

От трите етюда, „моят“ беше „Преди дъжда“ – семпъл, с абстрактна идея, минималистична сценография, прекрасна хореография, докосваща  музика.

Истинска привилегия е да гледаш прима балерината на Болшой театър в съвременен балет, това е абсолютно разчупване на стереотипа, че тя непременно трябва да е лице на класическия балет – „Лебедово езеро“, „Жизел“, „Спящата красавица“, тя със сигурност е неотразима във всички тях, но в „Аморе“ (може би и заради петия ред) аз лично я усетих истинска, някак реална и мистична едновременно.

Continue reading На балет: „Amore“ at Acrista Cafe.

Снимков материал: Софийска опера и балет

Напоследък съвсем съзнателно разширявам балетния кръгозор и след „Пахита“ и „Жизел“, без никакво колебание се озовах на „Корсар“. Въпреки че „Жизел“ беше изключително удоволствие заради участието на неописуемо грациозната Светлана Захарова – прима балерината на Болшой театър, „Корсар“ дотук е най-красивата балетна постановка в моя все още скромен списък. Музика, визии, семпли, но създаващи атмосфера декори, осветление, изящни костюми, закачливост и невероятно добри балетисти – всичко това беше истинска наслада за сетивата. Излязох от Операта възторжена и незабелязваща неспирния декемврийски дъжд в петъчната вечер.

този публичен албум на Светослав Николов пресъздава прекрасно атмосферата от репетициите до самия спектакъл >>

Continue reading На балет: „Корсар“ at Acrista Cafe.

Изпитвам огромно възхищение към енергията и страстта, които Камен Донев излива в спектаклите си. Помня, че когато преди години гледах За народното творчество, после ме болеше челюстта от смях, толкова бисери се ръсеха ежесекундно в ефира. „За сватбите“ ми се стори по-балансиран – хуморът отново е стихиен, а историите на моменти предизвикват неистов хилеж, но се редуват с повече песни и танци (и то какви!), допълващи разказа. Реалното предложение за брак пък си беше истинска смелост – като се има предвид, че свидетели бяха има – няма 10 хил. човека… Много ми хареса решението ансамбълът на Филип Кутев да не е в народни носии, а в ретро облекла – невероятна елегантност излъчваха тези грацилни девойки.

Continue reading Камен Донев „За сватбите“ at Acrista Cafe.

Ще започна отзад напред: малко бяха аплодисментите! На мен ми се искаше ръкопляскането и виковете браво на продължат, докато ме заболят ръцете!
Отдавна не бях си причинявала театрална смехотерапия, но „Веселите уиндзорки“ напълно оправда и заглавие и очаквания. Пиесата е сравнително малко играно у нас Шекспирово произведение, чието действие се развива бурно и динамично в благопристойната английска атмосфера на лятната кралска резиденция Уиндзор. детайли няма смисъл да разказвам, само ще споделя, че си струва поне няколко пъти да се попие тази взривоопасна комична енергия. И макар че целия екип се справи много добре, за мен блестящо и нечовешко изпълнение направи Иван Бърнев, който буквално се обърна с хастара навън и избухна в най-зашеметяващия „телесен“ монолог (не знам как по друг начин да опиша това, което се случваше на сцената), който съм гледала досега.

Continue reading „Веселите уиндзорки“ at Acrista Cafe.

Не за първи път гледам фламенко на сцена, но за Националния балет на Испания вчера в НДК мога да кажа единствено: струваше си очакването през последните два месеца!

Още от встъпителния танц, сред завладяващото синхронно потракване на токчета и кастанети в почти пълна тишина, поех дълбоко въздух и възторгът продължи до самия край на спектакъла. Динамика, страст, разнообразна хореография, впечатляващи костюми, перфектен състав, прекрасна музика – все съставки, гаранция за магия.

За мен всеки път е удивително как с фламенко танц може да бъде изразена почти всяка човешка емоция и преживяване – привличане, радост, страдание, нежност, съперничество, тъга, надмощие… и любов.

Continue reading Фламенко прелъстяване at Acrista Cafe.

Той и тя. И една откъсната ябълка. Като слепци вървят един към друг. Откриват се, завихрят се, обичат. После поглеждат встрани и идва болката. Раняват се до кръв. Съблазняват се, ревнуват, борят се, танцуват с чувствата, оплитат се в условности.  Историята се повтаря. Много пъти. Той и тя. С протегнати един към друг ръце. Обичане. Или покаяние?…

Вельо за сетен път прави красив театър. В него няма думи. Има прекрасно съчетание на движения, символика и музика, докосващи право в сърцето. Гениална модерна интерпретация на вечната тема за мъжа и жената.

Continue reading „Покаяние“ at Acrista Cafe.

И е лесно, и е трудно за смилане. Зависи колко фино са ти настроени сетивата да улавят нестандартното. И доколко са склонни да позволят на провокацийката да се промъкне в мозъка, да проникне предизвикателно през филтъра на тривиалното. Да попие смело през порите, така че нищо вече да не е както преди. Спектакълът не е за всеки. А може би е. От прахта до сиянието. Всъщност това е любовна история. по действителен случай. някои части от текста са написани за мен/нас – смях се със сълзи. Музиката – слушаш със затворени очи. Хората – таланти – нечовеци. Импровизациите ме усмихнаха.

Continue reading „Ноктюрно: от прахта до сиянието“ at Acrista Cafe.

Снимка Народен театър

Струва си да живееш за тези мигове на удоволствие! Това ми минава през ум по време на аплодисментите (крайно недостатъчни, по мое мнение, особено за блестящото изпълнение на Рени Врангова и Валентин Ганев) след края на Пигмалион*. Силно препоръчвам.

*в творбата на Овидий „Метаморфози“ Пигмалион е скулптор, който създава жена от слонова кост, влюбва се в нея и моли Венера да й вдъхне живот.

Continue reading „Пигмалион“ at Acrista Cafe.

Ако още не сте го направили, непременно си подарете 110 минути удоволствие със „Сирано дьо Бержерак“ на Теди Москов. Спектакълът се изграе на голяма сцена в Народния театър и определено е емоция, която заслужава да изживеете. За да го поставя за трети път, режисьорът явно открива всеки път различни препратки в нашето съвремие и ги преплита в сюжета така изкусно, както само той го може, предизвиквайки публиката и да се смее, и да плаче, и да преживява трепетите на невъзможната любов заедно с героите..
Хареса ми сценографията (минималистично черно бяло, като драсканици от поема, единствен акцент в ярко синьо) и музиката, която в меланхоличните моменти докосва право в сърцето, хареса ми безспорно талантливия актьорски състав, хареса ми и ударението върху образа на Селяка (Владимир Карамазов), с което Теди Москов уличава съвременния „феномен“, заливащ ни отвсякъде (интервю в сутрешен блок).

Continue reading „Сирано дьо Бержерак“ at Acrista Cafe.

Има дни, когато си мисля, че ще умра от свръхдоза удоволствие, беше казал един екстравагантен творец и съм много склонна да се съглася с него, само пет минути след началото на За народното творчество на Камен Донев. Спектакълът е смазващ, в характерния за Даскала монолог с редящи се непрекъснати абсурдни думоизлияния, които те изкъртват от стола, изтръгват най-зверските и неподозирано болезнени за дланите аплодисменти, без да се усетиш запечатват мускулите на ченето ти в една неспасяемо нахилена поза, докато стомахът ти не спира да се гърчи от смях. Всичко това – подплатено със солидна доза сериозни идеи, народни танци и музика, от които настръхваш и едно тънко гласче, което започва да напомня, че все пак е хубаво усещане, че си българин…
Има и дни, когато си мисля, че напук на всичката селяния и простотия, която ни обгражда ежедневно, грандиозни, взривяващи таланти като Камен Донев и спектакли като За народното творчество, са единствената причина да сме още тук.

Continue reading „За народното творчество“ at Acrista Cafe.

Кога за последен път сте се просълзявали на спектакъл? На мен лично не ми се беше случвало от години. Сега се случи неочаквано, на една от онези “случайни” срещи с красивото, които те изкарват от ежедневните приземявания и ти дават крила и полет едновременно. “Жажда” на Велимир Велев е спектакъл –символика. Няма думи, а не са и нужни. 4 мъже, 4 жени и чаши светеща вода. движения, минимализъм, картини, музика, танц, и отново символика. Прекрасно замислено и красиво изпълнено. Силно препоръчвам на “зажаднелите” за естетика и приказност.

p.s. Спектакълът се играе в Младежкия театър.

Continue reading „Жажда“ at Acrista Cafe.

Още като видях рекламната листовка за спектакъла и възкликнах: Това ще е нечовешко изпълнение! И за моя радост очакванията ми се оправдаха – за два часа трите реда гости на камерната сцена в Народния попадат спонтанно, леко, като споделяне и мощно като звуци, в света на един изтерзан от собствената си личност и живот контрабасист от Държавната немска филхармония. В ролята на контрабасиста е Валентин Ганев. Трябва да призная, че това уви е първото ми съприкосновение с актьора, който ми достави огромно удоволствие с играта си. Той просто се е сраснал с ролята и прави великолепно изпълнение. Сложна музикална съдба (както сам просъсква с отвращение), за добро или лошо проникнат от музиката, ненавиждащ Вагнер и неговите „нескопосано“ написани произведения, влюбен до маниакалност и поради това мятащ се в собствените си екплозивни емоции не къде да е, а в една звукоизолирана стая, която оставя света навън, но затова пък няма как да избягаш от себе си (и по-лошото – от надвисналата сянка на контрабаса).

Continue reading Терзанията на един контрабасист at Acrista Cafe.

Толкова обичам петъците, които с нещо силно и вдъхновяващо дават начало на хубав и смислен уикенд!
Този път причината да възкликна така е постановката „Клюки от ада“ в Сълзата, от която наистина ти потичат реки от сълзи (от смях), така, както се лее изведро талантът на тримата актьори на сцената. Не мога да си спомня от коя година не бях гледала Ивайло Христов, но бързо си припомних за какво „явление“ става дума! Само ще издам, че играе умрял гей, за останалото, търсете билети! Деляна Хаджиянкова и Васил Михайлов са достойните партньори в тази „адска“, но затова пък супер забавна комедия.

Continue reading „Клюки от ада“ at Acrista Cafe.

Да си призная, не съм вярвала, че някога ще ми се случи да прегракна от смях, но ей го на, случи се. „Вражалец“ е постановка един път, природно бедствие, разбиващо от смях, няма празно нито за минута, талант и смях се леят като изведро при това непрекъснато. струваше си чакането, че и борбата за билети (последните два на последния ред) и то 4 месеца, ясно защо свършват още първия ден – то това преживяване енергийно си е като 3 дни на СПА! Комбинацията на Димитър Рачков като безкрайно тъп селски кмет и Любо Нейков в ролята на алчния поп определено е смазваща и само с виждане става ясно за какво иде реч, останалите трима актьори пасват перфектно на идеята да се изкърти горкия зрител от стола!

Continue reading Вражалец* at Acrista Cafe.

„Всеки от нас в определен момент е кретен, дебил, тъпак или луд. С други думи, нормалният човек е този, който в разумно съотношение съдържа в себе си всички тези съставки, тези чисти типове.
Кретенът изобщо не говори, лигави се, получава гърчове. Залепя си сладоледа на челото, защото не си улучва устата, никакви координирани движения. Влиза във въртяща се врата срещу движението.
Дебилът е по-сложно нещо. Той е социално поведение. Дебилът е много търсен, особено в светските среди. Притеснява всички, но после дава храна за разговори. В положителната си форма става дипломат. Говори извън чашата, когато гафът е направен от други, успява да измести темата.

Continue reading „Вечеря за тъпаци“ at Acrista Cafe.

Историите за Дон Жуан са като тези за Христос – има ги много и всичките са различни. Някои, изглеждащи достоверни, други съвсем поукрасени, но със сигурност добре вплетени в контекста на конкретното послание. Повечето са пародии с романтичен привкус (прекрасно изиграни от Джони Деп примерно), тук обаче хуморът е малко, вкаран като че ли само, за да не натежи тънката тъжна линия, съпътстваща целия спектакъл. Поне за мен историята беше по-скоро тъжна, отколкото смешна. Просто Дон Жуан на Морфов е студен циник, безнадежден развратник и епикурейска свиня, който мрази нравоученията и по-скоро би се самоубил, отколкото да отдаде сърцето си на една единствена жена.

Continue reading Да си Дон Жуан е самотно занимание at Acrista Cafe.

„Домът на Бернарда Алба“ се оказва истинско предизвикателство за сетивата ми. Настръхвам още от първия миг, в който оскъдната светлина осветява косо лицето на жената на голата сцена, и така е до края. потропването на токчетата сред оглушителната тишина спира дъха, заковава те и те провокира да не издадеш нито звук, а същевременно е израз на океан от емоция.. Жените са седем и настроението е мрачно – в черни рокли са, с пристегнати коси, и все пак въздухът носи нещо скрито, нещо потайно, което се случва в тази къща на деспотизъм и мълчание…Танцът е неописуем израз. А фламенкото е Огън.

Continue reading „Домът на Бернарда Алба“ at Acrista Cafe.