“The Last Vermeer”

Най-фрапиращата измама в историята на изкуството е в центъра на този интригуващ филм, създаден по действителните събития от живота на холандския художник Han van Meegeren.

За пръв път попаднах на нея в един от епизодите на поредицата на BBC “Fake or Fortune” и още тогава бях впечатлена и изумена от противоречивостта на фактите.

Ван Меегерен е арестуван малко след края на Втората Световна война, като е обвинен в предателство заради продажбата на изкуство, считано за национално съкровище (Вермеер) на Херман Гьоринг, за рекордна сума (най-скъпо продадената картина към тогавашна дата).

В хода на разследването става ясно, че Ван Меегерен, отхвърлен като талант от критиците и арт експертите за собствените си картини, решава да си отмъсти като копира един от най-признатите и уважавани холандски художници и продава неизвестно колко картини, удостоверени като истински Вермеер от същите тези експерти. Към момента на делото срещу него, тези картини са в едни от най-известните музеи в Холандия и Щатите.

Филмът повдига много въпроси, част от които, сигурна съм, си задава всеки художник и човек с отношение към изкуството. Трябва да призная, че изпитах немалко задоволство от триумфа на Ван Меегерен над твърде претенциозното съсловие на арт “експертите”, които и до ден днешен са единствените овластени да решават дали едно произведение е автентично или не и дали някой има талант или не (?!).

И още нещо, ако копист, способен колкото Ван Меегерен, може да нарисува “Вермеер”, то не е ли той гениален точно колкото него? Уви, в изкуството всичко е толкова относително и субективно, че едва ли може да има една единствена истина. 

И една любопитна техническа подробност: за да изглеждат боите стари, Ван Меегерен използва бакелит, материал, открит едва през 1909 година. И разбира се, стари, автентични платна. Въпреки противоречивата му личност, не мога да не се възхитя на нахакаността и находчивостта му.

“The Burnt Orange Heresy”

Поредният филм в колекцията филми за художници ме остави от една страна леко разочарована, леко разтърсена и с леко неприятно чувство… От друга страна в света на претенциозното изкуство (с претенция за величие, за сериозност, за гениалност) има толкова излишна поза и фалш, че всяко “поставяне на място” на тези среди ме изпълва с откровено задоволство.

Бидейки европейска продукция, филмът е красиво заснет, с прекрасна локация на езерото Комо и изящна женска фигура в центъра на събитията. И тук свършва хубавото. Главният герой е арт критик, обхванат от тъмна и страховита амбиция, оплетен в лъжи и с обсесия, която изважда на повърхността нечовешка жестокост – и то заради една картина.

Красивата и тъжна музика на Craig Armstrong допълва мрачната и натегната атмосфера.
По едноименния роман на Charles Willeford.

Темата, по която още разсъждавам: в книгата гениалният художник, чиято картина е толкова ценна, че се стига до убийство за нея, всъщност през живота си не е нарисувал нито една творба, но мистерията и историите, раздухвани от пресата и арт средите, го превръщат в легенда, съответно в баснословно скъп художник…

Юлски филмов микс

Carnival Row – мрачна викторианска обстановка и фентъзи свят, в който хора и феерични същества от различни раси се опитват да съжителстват не особено успешно. Идеите в този сериал са многопластови и доста успешно пресъздадени – от една красива и на пръв поглед невъзможна любовна история, през нетолерантните изблици към различното, до най-тъмните страсти, които събуждат чудовища и сеят смърт.

Love Life – нещо леко за летните дни – този сериал с Ана Кендрик е лесно смилаема романтика (не без своите мъдрости по пътя) и е разтоварващ като чиклит книга на плажа.

Never look away – рядко гледам немско кино, но този тричасов филм, който изгледах на един дъх, ме привлече първо с музиката (на Макс Рихтер) и после с това, че се разказва за художник. Добра история, за съжаление с не особено убедителен край.

The Seagull – продължавам да смятам, че руската класика звучи нелепо на английски, но актьорският състав е толкова привлекателен, че не устоях. Както винаги възхитителни Анет Бенинг и Сърша Ронан, обстановка, кадри, красота, просто сюжетът е безкрайно архаичен и далечен и е нужна специална нагласа за този тип история.

See – брутален ала GoT, красиво заснет и плашещо релевантен за днешните ковидски времена – човечеството е загубило зрението си от вирус преди векове и се е върнало назад към племенната структура, за да оцелява. Размислящо е наистина как липсата на едно от сетивата ни може да ни върне наистина в базови времена… Освен Джейсън Момоа няма други известни актьори, но сериалът държи до края и насилието е добре балансирано от неземно красивите гледки на Канада.

Where’d you go Bernadette – някои неща ми станаха пределно ясни след този филм – все едно погледнах в нещо като огледало.. И на мен, като на героинята на Кейт Бланшет, не трябва да ми се позволяват дълги периоди без творчество, защото от тях следва дива асоциалност, граничеща с мизантропия :))) Свежа история за живота на дерайлиралия творец, който понякога трябва да стигне Антарктика, за да открие така необходимата съставка, наречена Ентусиазъм.

“Геният: Пикасо”

Знаех, че вторият сезон на Genius ще е и вдъхновение, и размисляне, и безкрайно нужен контекст, все едно отдавна си захванал да сглобяваш пъзел от нечий живот, но са ти липсвали парчета и причини.
Няколко неща останаха да резонират в мен след десетте серии за този необикновен, своенравен, напорист новатор, който някои биха нарекли и ръб, и женкар, и егоист и сигурно биха били прави според гледната точка:

– целеустременността и категоричния отказ да прави компромиси
– ожесточеното желание да надскочи колега, от когото е бил респектиран (Матис) и с това да надскочи самия себе си
– трескавото търсене на новото, различното, радикалното
– употребяването на жените като източник на любовна енергия, загадка, вдъхновение, които непрестанно да го държат “гладен” за живот
– категоричното отхвърляне на каквито и да било правила
– поставянето на изкуството пред и над всичко (което е условие за величие, стига да си готов да платиш цената)

“Final Portrait”

Преди да гледам филма не знаех много за творчеството на Алберто Джакомети, макар да съм виждала някои от емблематичните му източени фигури. Затова на десетата минута изпитах необходимост от контекст (кой е този луд по цялата глава щвейцарец с италиански произход, който се кара на картината с английското “fuuck” с френски акцент; забавен, сумтящ, невротичен, съмняващ се в себе си, в неспасяемо търсене на съвършенството, което е “просто невъзможно”), спрях филма и попрочетох резюме на биографията му. След което истински се забавлявах.

Филмът на Станли Тучи е фокусиран над една конкретна случка от живота на Прочети повече “Final Portrait”