Майски филмов микс

Shadow and Bone – тъкмо си помисля, че с толкова съдържание напоследък, вече няма какво оригинално да бъде създадено и бивам сериозно опровергана.
Сериалът е създаден по книгите на Лий Бардуга, която е сътворила оригинална и завладяваща фентъзи вселена, ситуирана в близки на нас географски ширини и си има всичко: и интересна история, и магия, и гриша с различни “способности”, и Повелителка на Слънцето, и една Гънка, която е еманация на Злото. Музиката също е забележителна, а книгите са издадени и у нас.

Succession – трябва да призная, че едва изгледах двата сезона, въпреки притегателната мощ на сериала, рекламиран като “HBO отговора на “Billions”. Въпреки че нещата очевидно са силно преувеличени за ефект и драма, израстналите с властни, силно волеви и мачкащи бащи, ще се разпознаят в безобразно “счупените” наследници на тази колкото привлекателна и засмукваща, толкова и съсипваща империя. 

Made in Italy – “мъжкият” вариант на “Под слънцето на Тоскана” е интересна колаборация на Лиъм Нийсън (в приятно не-екшън амплоа) и сина му, Майкъл Ричардсън, в тази драматична история с романтичен италиански фон. 

Miss Scarlet and the Duke – в търсене на нещо смислено и не твърде агресивно за гледане, попаднах на този британски сериал, в който лейди от Викторианската епоха преследва мечтата си да е детектив, нещо нечувано за онези времена. Приятен и сравнително лек за гледане.

I care a lot – не се подвеждайте от жанра на филма, определен и като комедия – няма нищо особено забавно в тази история. Изпитвам огромен респект към таланта на Розамунд Пайк, която подбира само силни и запомнящи се роли, и тази е такава, въпреки злонамереното поведение на героинята й. 

The Earth at Night – по Apple TV+ в момента следя няколко документални поредици, сред които “Tiny World”, но “Земята нощем” е наистина впечатляваща. Технологиите днес позволяват заснемането на кадри от живота на дивите животни през нощта, които виждаме все едно е на дневна светлина. Уникална красота, изискваща неимоверна смелост и търпение от страна на заснемащите екипи. С гласа на Том Хидълстън като разказвача.

For all Mankind s.02 – със задоволство отбелязах, че и вторият сезон на сериала е също толкова добър, колкото първия и е по-скоро задълбочаване в психологическата драма на героите, отколкото екшън и космически ефекти. Ще чакам и третия сезон с удоволствие.

Raya and the Last Dragon – и една анимация “за цвят”, но пък толкова красива, че няма как да бъде пропусната. Ако пък ако ви е интересно как се създава бойната хореография за анимациите и екшън филмите, ви препоръчвам поредицата Stuntmen React, която разкрива нещата “от кухнята”.

Декемврийски филмов микс

Billions – този сериал наистина трябва се гледа с тефтер и молив, за да си водиш записки. Двама главни герои, които нито можеш да харесаш, нито да намразиш, с неописуемата им флуидност из целия спектър от добро до зло, с гигантомантска амбиция, газене на хора и правила и все пак уязвими и самотни във величието си. А кой не би искал да има до себе си една д-р Уенди Роудс, която да разнищва и анализира с хирургическа точност моментите на кризи и предизвикателства и да те връща нов и готов за битка? Всъщност за мен силата на сериала е точно в непрекъснатия анализ на човешкото поведение и мотивация. Нечовешки добри роли на Деймиън Луис и Пол Джамати. Чакам с нетърпение 5 и 6 сезон.

The Umbrella Academy – ако сте любители на комикси, (космати) супер герои със странни супер сили, пътуване във времето и маниакално спасяване на света от гибел, този сериал е за вас. Забавен и леко смилаем, но в никой случай не детски. Сред цялото многообразие от герои има един великолепен Клаус, който прави нещата неимоверно колоритни.

Tales from the Loop – странен, много странен, най-странен. Създаден по дистопичните рисунки на шведския художник Simon Stаlenhag, този сериал е интересен експеримент. Според мен му липсва контекст, малко повече обяснение каква е тази технология, която оказва влияние на хората от градчето над нея, но пък музиката! Саундтракът сам по себе си разказва истории и струва ми се е най-доброто от сериала. Освен това мисля, че сме забравили как се гледа съзерцателно кино..

Raised by Wolves – ако някой очаква Sci-Fi ала Стартрек, този сериал определено не е това. Има много неща в него (дори дали не са твърде много): има андроиди, програмирани с опазването на човечеството, има унищожена Земя, има религия и фанатизъм, има атеизъм и насилие, има не особено приятна за населяване планета, странни нашепващи същества, виртуална реалност и … край, който изглежда твъърде фантасмагоричен (и обезпокоително напомнящ един Alien). Докато го гледах на няколко пъти си казах, че май е по-добре да не ходим на Марс, докато не си решим личностните и социалните проблеми. Както и да е, главната женска (андроидна) роля е великолепно изпълнена от Аманда Колинс, бившият “викинг” също е много добър, действието държи до края. Някъде към средата аха-аха да изгледаме в Youtube “Raised by Wolves explained”, ама се удържахме и го гледахме след края на сезона. Не че помогна много. Но това определено е сериал, който се запомня.

For all Mankind – какво би било, ако руснаците първи са стъпили на Луната? Алтернативна  гледна точка към космическата (и не само) надпревара по време на Студената война и едно от най-важните събития от човешката история. Както и поглед към цената, която плащат астронавтите и семействата им, докато “служиш на страната си”.

The Crown s04 – пореден силен сезон на сериала и явно доста натискащи бутони теми, щом членове на правителството се опитаха да изискат от Netflix изрично да подчертаят, че това е измислена история (?!). Великолепна Джулиън Андерсън като Маргарет Тачър, все така брилянтна Оливия Колмън, а актьорите, превъплътили лейди Д. и Чарлз, се справят чудесно. Изобщо, много добро кино, истина или не съвсем 😉

The Queen’s Gambit – определено не е най-силният за мен сериал за тази година, но като че ли се надигна някаква позитивна вълна около тези мини серии (дете-жена-чудо, което се налага в изцяло мъжка игра/спорт) и възвърна интереса към шаха като интелектуално предизвикателство. Аня – Тейлър Джой е истинско удоволствие за гледане, а стилистиката ала 60-тте е забележителна. По романа на Walter Tevis.

Let them all talk – този филм трябва задължително да се гледа със знанието, че е заснет без сценарий, в последователност от 8 дни на истински кросинг кораб и актьорите са имали свободата да запълнят сцените с каквото преценят! Погледнато от този ъгъл, филмът е просто брилянтна импровизация. Краят беше малко странен, но те напоследък всички краища ми изглеждат странни, така че за пореден път браво на Мерил Стрийп, и браво на Стивън Содербърг за нестандартния подход.

Palms in the Snow – ии, накрая малко романтика, макар и туширана от бруталния си фон. Филмът разказва за драматична любов, случила се в последните колониални години на днешна Екваториална Гвинея (бивша испанска колония) и надмогнала раси, разстояния и раздяла. По едноименния роман на Luz Gabas.

Юлски филмов микс

Carnival Row – мрачна викторианска обстановка и фентъзи свят, в който хора и феерични същества от различни раси се опитват да съжителстват не особено успешно. Идеите в този сериал са многопластови и доста успешно пресъздадени – от една красива и на пръв поглед невъзможна любовна история, през нетолерантните изблици към различното, до най-тъмните страсти, които събуждат чудовища и сеят смърт.

Love Life – нещо леко за летните дни – този сериал с Ана Кендрик е лесно смилаема романтика (не без своите мъдрости по пътя) и е разтоварващ като чиклит книга на плажа.

Never look away – рядко гледам немско кино, но този тричасов филм, който изгледах на един дъх, ме привлече първо с музиката (на Макс Рихтер) и после с това, че се разказва за художник. Добра история, за съжаление с не особено убедителен край.

The Seagull – продължавам да смятам, че руската класика звучи нелепо на английски, но актьорският състав е толкова привлекателен, че не устоях. Както винаги възхитителни Анет Бенинг и Сърша Ронан, обстановка, кадри, красота, просто сюжетът е безкрайно архаичен и далечен и е нужна специална нагласа за този тип история.

See – брутален ала GoT, красиво заснет и плашещо релевантен за днешните ковидски времена – човечеството е загубило зрението си от вирус преди векове и се е върнало назад към племенната структура, за да оцелява. Размислящо е наистина как липсата на едно от сетивата ни може да ни върне наистина в базови времена… Освен Джейсън Момоа няма други известни актьори, но сериалът държи до края и насилието е добре балансирано от неземно красивите гледки на Канада.

Where’d you go Bernadette – някои неща ми станаха пределно ясни след този филм – все едно погледнах в нещо като огледало.. И на мен, като на героинята на Кейт Бланшет, не трябва да ми се позволяват дълги периоди без творчество, защото от тях следва дива асоциалност, граничеща с мизантропия :))) Свежа история за живота на дерайлиралия творец, който понякога трябва да стигне Антарктика, за да открие така необходимата съставка, наречена Ентусиазъм.

Априлски филмов микс

The Gentlemen – ох, този Гай Ричи! Няма спирка този човек! Не знам кое е по-впечатляващо: актьорския състав ли, диалога ли, за екшъна е ясно, жаргоните ли, мафиотите ли, кой от кой по-по-най, но все джентълмени (разбир’ш ли). И една хладнокръвна мацка за цвят, ама Мишел Докъри е точно, точно попадение! А за Хю Грант няма да коментирам – ново амплоа, изиграно с убедителността на човек, който от години се бори с папараците в реалния живот.

Onward – час и половина забавление, екшън и магия, ако сте фенове на анимацията, задължително ще се изкефите на приключенията на елфовете Иън и Барли, озвучавани от Том Холанд и Крис Прат.

Emma. – да разбъркваш кокетно чуждите съдби може да е забавно занимание (осбено ако нямаш друго), но носи своите уроци. Британска класика със свежа нова интерпретация, в която сериозните идеи са прокарани с тънко чувство за хумор и ирония.

Star Trek: Picard – за не особено задълбочени Star Trek фенове като мен, сериалът е приятен, гледа се сам, шегувам се, без да изисква напрежение, тоест чудесен е за вечер преди сън 🙂

Fosse / Verdon – в началото сериалът не ме грабна особено, но всъщност брилянтността му се разгръща постепенно… За таланта и дълбоката несигурност в себе си, която обикновено е помитащо разрушителна и е съсипала не една кариера… Великолепна игра на Мишел Уилямс и Сам Рокуел, пресъздаващи в дълбочина историята на легендите Гуен Върдън и Боб Фоси – партньори на сцената и в живота, толкова преплетени един с друг, че устояват години на нездравото съперничество, подсъзнателното желание да отмъщаваш и манипулираш.. Една голяма любов и драматична творческа колаборация.

Fleabag – о, смело, мноого смело, и свежо, и провокативно, и също така забавно. Чак да не повярваш, че е британски този сериал, по-скоро френски си го представям. Но Фийби се е справила чудесно, а Оливия Коулман е истинско национално съкровище! За травмите и драмата в живота, с които някои хора се справят… както могат :))

The Call of the Wild – класиката на Джак Лондон оживява с нов прочит (и съвременни технологии) и е все така трогателна. За малки и големи с нестихващ вкус към откривателство и приключения. А, и Харисън Форд е великолепен за сетен път 🙂

Ноемврийски филмов микс

Good Omens – о, каква награда за истинските фенове на Нийл Геймън и Тери Пратчет! Великолепно направен, с онова брутално чувство за хумор, с което са пропити произведенията на сър Тери и с точно премерен сарказъм към клишетата по темата – абсолютно удоволствие! За актьорския състав дори няма какво да говорим: пустите британци са толкова подходящи, че не мога да си представя по-успешен избор. Сега вече няма как да не прочета и книгата.

The Art of Racing in the Rain – ако преди години сте се влюбили в “Марли” като мен, този филм ще ви докосне право в сърцето. Разказана през погледа на голдън ретрийвъра Енцо (с гласа на Кевин Костнър), тази история е магична и завладяваща, усмихваща и тъжна едновременно, точно като важните неща в живота.

The Lion King – бях много любопитна за новата версия на филма, особено, след като съм гледала неведнъж предишната. Мога само да възкликна, изумително е какви чудеса вършат технологиите и огромните екипи зад проект от такъв мащаб! Сега вече не знам коя версия е по-добра, но тази определено си струва да се гледа. И определено е филм за възрастни или поне за по-големи деца.

Anna – не мога да кажа, че новият филм на Люк Бесон е нещо невиждано досега (дори доста напомня на неговия “Никита”), но има нещо приковаващо в Саша Лус, което го прави запомнящ се – тя е такова удоволствие за гледане, че спокойно преглъщаш клишетата на жанра. А комбинацията с Хелън Мирън като сурова тьотка от КГБ е направо неустоима.

Прочети повече Ноемврийски филмов микс