За периодите на безтегловност

Сигурно, покрай странните времена напоследък, повечето хора са така. Знам ли. Може пък да е новото нормално. Това силно дискомфортно усещане за безтегловност и ступор, буквално спряла, все едно краката ми са в бетон до глезените, вътрешно за мен продължава вече година и половина. Ситуацията е “нямам идея къде се намирам”, въпреки че на пръв поглед нито животът е спрял, нито кой знае каква драма се е случила, просто цялото функциониране за дълго време е по-скоро оцеляване и симулиране на нормално съществуване, отколкото процъфтяване и развитие…

Ако обърна поглед назад, съвпадът на няколко неща през този период допринесе за несвойственото ми смълчаване…

  • изолациите и безумното пазене, разяждащата неизвестност, ограниченията
  • липсата на достатъчно качествени източници на зареждане, така както аз ги виждам и искам
  • установяването на новите “правила” в работата (по-малко жив контакт с клиенти в ателието, повече изпращане по куриери)
  • морално остарелият ми уебсайт и нескончаемият проект по новия сайт, за който още не мога да обявя краен срок на пускане, защото е доста сложен и тежък
  • принудителното изоставяне на идеята за изложба (започната през 2018 като материал, вече съвсем забравих какво всъщност искам да кажа с нея и най-вече кога). Може би просто ще започна начисто, с нови идеи…
  • работата месеци и месеци наред по няколко поръчки, които не могат веднага да видят бял свят
  • изстискването на каквото търпение ми е останало, за да надскоча гореописаното

Всичко това ме кара да се чувствам като топче от Тотото, което се лангурка в купата с останалите топчета доста време, но все не го изтеглят и някак губи чувство за хумор, стойност и видимост.

За да е по-забавно злобният вирус все пак ме налази, месец по-късно още обгрижвам здравословни последици и дълго отлагани неща, а десетки започнати платна в студиото си стоят недовършени и това ме деморализира повече от всичко друго. С две думи – хаос по целия фронт.

В този ред на мисли едва ли ще е изненада за някого, че вече нямам (ама наистина нямам!) грам търпение да настъпи дълго мечтаното съживяване и оттласване от енергийното дъно, да разчистя, подредя и напълня с ново съдържание сайта и от есента живи и здрави – да имам консистентно и продуктивно присъствие както в студиото, така и онлайн. Ех, мечти… Мисля, че след определено разтягане на ластика на търпението, способността да ставаш сутрин от леглото трябва да попада в графата героизъм.

И все пак за баланс: благодарна съм, че съм здрава и семейството ми е добре. Благодарна съм за светло-зеленото в листата на дърветата. Благодарна съм на клиентите, които през този бетониран период ми се доверяват, намират ме, запазват още непубликувани картини, други се връщат неведнъж, поръчват, за себе си и за подарък. Това ми дава толкова нужното спокойствие на регулярност, без тревожност и с много усещане за подкрепа. Благодарна съм, че има надежда.

Всичко останало се забравя като лош сън.

Ех, тази 2020

Равносметки, обобщения, прогнози, анализи – толкова много думи из общото пространство.. уморителна работа.. На мен годината така или иначе ми започна с промени и някак вървеше на периоди от по два месеца. И въпреки че за много хора думата, която символизира тази тъй противоречива 2020, беше Устояване, за мен лично думата беше и е Търпение. Търпение да се справиш с промените, търпение да преминеш през ограниченията, търпение да отложиш пътувания и планове, търпение да се фокусираш над нещо съзидателно в толкова хаотично и тревожно време, търпение към себе си, търпение към другите…

Януари – февруари

Най-големият ми урок тази година и едно от най-добрите ми решения от много време насам е наемането на отделно студио само за рисуването. Промяната, която не е видимо наложителна, но е осъзната и поискана от теб самия прави огромна разлика и въпреки че си е страховито (никакви външни фактори не те притискат да правиш това, ти единствен носиш отговорност за решението за промяна), носи толкова позитиви, че съм благодарна на себе си, че си слушам интуицията.

Така първите два месеца са постепенно нанасяне в новото пространство, създаване на нови навици, превръщане на старото място в клиентско ателие (галерия с готовите картини) и офис, слизане от хамстерското колело на последните 10-12 години, смяна на приоритета, удоволствие от процеса, и най-вече намиране на убежище за дълбок фокус и творческа работа. Всичко това буквално ме спасява в тази луда година. (И ми дава увереност, че мога да си поискам още такива себепровокирани промени.)

Март – април

Изолацията, която е толкова ужасна за повечето хора, е благодатна за мен – радвам се на спокойствие, на по-осъзната грижа за себе си, на готвене, тишина, дълбок фокус и на възможност да си чуеш мислите, както и съм доволна от отхвърлената тонове административна работа по сайта, която иначе все е измествана от нещо по-важно. Животът през този период е някак по-простичък, а интровертът в мен – щастлив и доволен.

Май-юни

И за баланс следва най-ужасният ми период – след два месеца изолация народът пощурява, изхвръква като тапа навън и за свръхчувствителните хора като мен настава адът: шлайфове и къртачни машини от поне три страни, клаксони, форсиращи ауспуси, обикалящи в кръг близките пресечки, аларми, котки, мяучещи цяла нощ, високо говорещи хора, които са сами на този свят, високо смеещи се хора, купони с чалга от 90-тте…

Да си призная в такива периоди ставам абсолютен мизантроп с опънати като струни нерви, и единственото, което искам, е да се скрия в някой бункер със скафандър и звукоизолиращи слушалки и да не виждам хора известно време… Ситуацията е мента, глог и валериан.

В този период, понеже си имам студио да се скрия поне за няколко часа на ден, избирам да работя точно над картината, която е заглавна на изложбата (кога ще я бъде тази изложба хич не знам вече, но трупам картините…) Тя събира в себе си всичко онова, което ми липсва в днешния живот – поезията, деликатността, поетичността, нежността, унеса, реенето, бавността, красотата, мелодичността, полутоновете, женствеността в най-чистата й форма…

Понякога не знам как го правя, как изваждам всички тези неща от себе си, за да ги сложа на платното, когато съм заобиколена от див битовизъм, тлееща агресия и мизерия на толкова много нива… Магия някаква.

Юли – август

Бягството на село донякъде спасява положението. Казвам донякъде, защото тук тази година дискомфортът е от друго естество. Обявили сме къщата за продаване и постоянно идват хора, на които я показваме и разказваме. А когато един имот е в семейството повече от 30 години, всички стъпки са тегави: да стигнеш до решението да я продаваш, да я поддържаш във вид и форма, да пускаш непознати хора в личното си пространство… Осъзнавам, че това си е уязвимост в класическа форма, но и смелост, и отстояване на решения, в името на по-голямата картина.

Тези два месеца поне са спасителни откъм наспиване, отпускане и бягство от градския живот.

Прочети повече Ех, тази 2020

“От кухнята” на арт календара

  • разпилени мисли от началото на септември докъм 7 октомври:
  • не давам вид на рисков играч, но като дойде време за производство, рязко придобивам усещането за хазартност: ако кажа на повечето хора колко струва производството на календара, а нямам идея колко бройки ще успея да реализирам, ще избягат с писъци и ще ме обявят за луда…
  • научавам цената за мострата – боли ме главата (и стомаха)…
  • като гледам плана за предварителната кампания, която ще ми позволи да финансирам производството, ми става ясно, че през октомври ще ми идва да се гръмна. Добре, че си починах през лятото.
  • от друга страна, гледам как времето минава шеметно – буквално изтича между пръстите, и на моменти си казвам: искам да оставям красиви неща след себе си – определено си струва усилията… 
  • този път правим всичко by the book – анкета, файл с разходи, планировка по седмици, предварителна продажба, видео (с мен, истинска рядкост)… Дали всичко това ще надвие дефицита на внимание, от който всички вече сме болни?…
  • за да ми е още по-весело, две седмици преди началото на pre-sale кампанията, още не съм дорисувала картината за месец декември, което значи тепърва съхнене, лакиране и снимане. Защо пък да е лесно?
Прочети повече “От кухнята” на арт календара

Свръхчувствителност

Винаги съм смятала, че чувствителността ми не е слабост (въпреки че понякога може да е твърде досадна и усложняваща живота), напротив – възприемала съм я като дар, който ми дава възможност да улавям най-фините трептения на света, и с това – да го усещам и разбирам по-добре и да го интерпретирам красиво в нещата, които създавам.

С напредване на годините обаче установявам, че някъде по пътя чувствителността ми (да не се бърка със срамежливост) се е изострила до свръх-сензитивност, която от дар, на моменти се превръща в истинско проклятие… всичко, което останалите хора възприемат като шум, вибрации и обща атмосфера, аз възприемам в пъти по-силно и по-дълбоко. Градските шумове, безкрайните клаксони, тиктакането на часовник в тишината, и най-тъничкото жужене, говоренето на висок глас по телефона – на моменти всичко това е като жигосване – уморява ме, обсебва ме, отнема ми възможността да се фокусирам и имам нужда буквално да се скрия в звукоизолирано помещение, без всякакъв достъп на външния свят вътре.

Много пъти съм питала дали това е някаква форма на невроза (щом дори пърхащите гълъби ми причиняват стрес :)), но когато попаднах на това видео, с радост установих, че не съм само аз луда 🙂

“It’s both a blessing
and a curse
to feel everything
so very deeply.”

Image by Free-Photos from Pixabay

Под натиск

Тези дни си дадох сметка, че тази година за мен стават десет години (!) откакто (подобно на всички останали) се закачих за манията, наречена социални мрежи. Десет години! Колко много неща се промениха като поведение, създадоха се егати безумните навици… Напоследък покрай темата за минимализма, която все повече припознавам като своя, се опитвам да гледам (на нюзфийда) малко по-отстрани, да не се поддавам на масовото зомбиране (каква беше вашата година във фейсбук, холи крап) и понеже от известно време насам усещам една трайно установена тенденция, искам малко да погравитирам около нея. А тя е, за усещането, че над главите ни има похлупак от задушен, сгъстен въздух, който ни пресира ежедневно, ежеминутно, непрекъснато. и някак неуловимо. Усещането за Натиск.

Прочети повече Под натиск