“Ted Lasso”

И какво стана сега, уж хич не гледах комедии, камо ли да препоръчвам на блога, обаче напоследък (може би защото реалният живот вече никак не е шега работа), единственото, което мога да понеса, са по-лекинки неща и ето на.

Този сериал дълго време го заобикалях, отбягвах и пренебрегвах (вероятно заради твърде фамозния мустак на главния герой и защото погрешно презюмирах, че е твърде много за спорт/футбол), но броят на получените филмови награди и фактът, че Брене Браун му е огромен фен, наклониха везните в полза на чаровния Тед Ласо.

И, о, боже, дали не е брилянтен?? Първите 6 епизода погълнахме наведнъж и ако беше уикенд, сигурно и двата сезона щяха да бъдат глътнати на една хапка. Всъщност разбрах защо Брене го харесва – типажите са класически – има си и жена – ламя, и вечно ядосан на всичко персонаж, и нарцисист по учебник, а треньор Ласо е обратното на мачо клишето, непоправим оптимист, виждащ доброто във всичко и във всеки, но не без собствени грижи в живота.
Всеки от героите се е окопирал зад бронята си, за да скрие уязвимост, ранимост и неувереност. Хуморът балансира чудесно сериозните идеи и чистата доза психология, която е в основата на сериала.

Подкастът с Джейсън Судейкис, който аз лично ще изслушам, когато приключа и с втори сезон.

“The Good Place”

Тези от вас, които следят кино раздела на блога, знаят, че рядко препоръчвам комедии. Просто, защото рядко гледам такива. Сегашното странно време обаче явно изисква гъвкавост и излизане от собствените модели, та ей го на, пиша самостоятелен пост за комедия 🙂

“The Good Place” е свеж, колоритен и оригинален поглед върху смъртта като начало и какво ни чака след нея. Актьорският състав е брилянтен, като се започне с великолепния Тед Дансън (“Бар Наздраве” от праисторическата 1982 г.) и се стигне до Кристен Бел, тази мини фурия, чиято героиня е в центъра на цялата щуротия. Смях, смях, но и много размислящи идейки, пръснати ей така между другото. 4 сезона глътнати на един дъх.
Препоръчвам силно и Youtube страницата на сериала, след като го изгледате.

Септемврийски филмов микс

The Big Bang Theory – никога не съм била почитател на ситкомите (дори бих казала, че гледаме само драми и тежкотии като сериали), но трябва да призная, че с този безусловно капитулирах: така лятото мина нахилено и в компанията на доктор Шелдън Купър и nerd-овско обкръжение. След като глътнахме всички 281 епизода, вече така се бях пристрастила, че изгледахме и една купчина интервюта, кадри “от кухнята” и с умиление се залепихме за “Young Sheldon”, който макар и не толкова изкъртващ, дава добро обяснение за повечето странности на д-р Купър.

Rocketman – филмът за живота на сър Елтън Джон (продуциран от самия него) за жалост някак мина почти незабелязан сред шумотевицата на “Бохемска рапсодия”. Taron Egerton се справя удивително добре в ролята на младия, необичан от семейството си и поради това зависим-от-каквото-се-сетиш Елтън. Хубаво е, когато за разлика от много други звезди, все пак успееш да се откопчиш от дъното и да разгърнеш огромния си талант: адмирации за сър Джон, който макар все така ексцентричен, изглежда е успял да подреди приоритетите си и животът в зряла възраст е значително по-смислен и спокоен.

Tolkien – филмът проследява младите години на Толкин и ужаса на Първата световна война. Части от тези години като парченца от пъзел го водят по пътя към създаването на света на Властелина. И да, само ако си преживял драма, смърт и нещастна любов и съумееш да споиш всичко това с невероятната си фантазия и умението да измисляш нови езици, може да се роди епична и величествена вселена.

Late Night – мога да гледам Ема Томпсън сутрин, обед и вечер и няма да ми омръзне. Тази жена е родена стихия и някак ми се струва, че в този филм играе доста от себе си.

On the Basis of Sex – истинската история на Ruth Bader Ginsburg, изиграна от Фелисити Джоунс. Ами да, изключително трудно е било в онези времена да си независима, мислеща и амбициозна жена. Но пък с това съчетание на качества, обикновено няма кой и какво да те спре.

Октомврийски филмов микс

Sharp Objects – доскоро си мислех, че само засмуканите от турските сериали се вживяват дотолкова, че да си говорят с екрана, но към края на Отворени рани и аз скърцах със зъби и исках да раздавам правосъдие 🙂
Действието тече протяжно, с ескалиращо напрежение и вледеняващи кръвта разкрития…
Не знам дали докато са снимали Ейми Адамс не й се приискало наистина да си среже вените, толкова достоверен образ изгражда, а Патриша Кларксън е смразяващо величествена в патологията на героинята си. Много мрачен, но великолепен и разтърсващ.

The last Post – всеки конфликт има две страни на монетата и нещата никога не са еднозначни. Интересното на този мини сериал на ВВС е, че макар да е базиран на случки от 1965 г, всичко в него е до голяма степен актуално и днес.

Zoe – ако имаше хапче, което симулира ефекта на влюбването, бихте ли го взели? А дали бихте се пристрастили към това толкова еуфорично преживяване? Може ли любовта към AI партньор да е по-истинска от тази между човешки същества? Кое всъщност е Прочети повече Октомврийски филмов микс

Августовски филмов микс

The Man in the High Castle – как би изглеждал света, ако WW II беше спечелена от нацистка Германия, разделен между нея и Япония… Създаден по романа на Филип К. Дик, макар и не следващ го буквално, сериалът на моменти е смразяващо кръвта дежа-вю за спомнящите си предишния ни социален ред… Едно от нещата, които ми харесват, е нюансирането в ценностната система и от двете страни – и на господстващите, и на Съпротивата. Докато чакам трети сезон, с удоволствие чета романа.

Loving Pablo – ох, колко му отива на Хавиер Бардем да играе луди грандомански нарко босове! Просто е брилянтен като Пабло Ескобар, размяткващ еднакво противно и голия си тумбак, и манията си за величие. Удоволствие е да ги гледам заедно с Пенелопе Круз като двойка на екрана, затова очаквам с любопитство и Everybody knows, където отново си партнират.

Designated Survivor – макар че му липсва бруталността на House of cards и човек трябва да се абстрахира от прекалените американизми, Последният оцелял е добре направен, държи те и изисква да бъде изгледан на един дъх. Не ми се мисли какво им е на (мислещите) американци в момента.

To the Bone – тежка за смилане тема, както визуално, така и емоционално… Да не обичаш себе си до степен, в която бавно се самоубиваш, гладувайки… Трябва повече да се говори за тези проблеми и то с емпатия и без осъждане. Браво на Лили Колинс за избора на роля и за изпълнението.

Book Club – свалих този филм за майка ми, но трябва да призная, че чистосърдечно се посмях с бабите, отнесени от вихъра на 50-тте нюанса :).