Цитат на деня

“Нека се разберем: минавам за любопитен, жизнерадостен, обожавам човечеството и неговата сложност, вълнувам се от хора и произведения – иначе нямаше да съм нито писател, нито драматург, нито читател, – но понякога вярата ми в човека сякаш преминава през затъмнение. Рядко, макар и редовно, се налага волята да ми припомня, че ценя човешкия род, толкова силно ме разклащат насилието, неправдите, глупостта, бездушието към красотата и най-вече примирението с посредствеността.
Човекът трябва да бъде обичан… но колко е трудно да го обичаме! Както човек не може да бъде оптимист, без дълбоко в себе си да е познал песимизма, така и не може да милееш за човечеството, бе малко да го мразиш.”

Из писателския дневник към “Двамата господа от Брюксел”, Ерик-Еманюел Шмит

“Развратникът”

“Как могат да се дават вечни обещания в един преходен свят – възкликва философът Дидро, който е главният герой в пиесата на Ерик-Еманюел Шмит. Ако продължим в този дух, можем да попитаме какво въобще си струва да се прави, при положение че всичко е така нетрайно. Столетия наред човек се опитва да намери стабилна, непроменлива основа, върху която да гради живота си, постоянен център, в чиято орбита да установи неговия смисъл. Това усилие обаче често прераства в обикновен фанатизъм и нищо повече. Но спасение ли е фанатизмът? И ако не е, какво друго ни остава? Да се отдадем на униние и мъка? Не.

Можем да бъдем парадоксално смели и да прегърнем превратната съдба, да не осъждаме промените, да иронизираме успехите, да не се потискаме от провалите и да вярваме в истината на смеха и целувките. Спектакълът, който имах удоволствието да режисирам, ни окуражава в тази посока.”

Това са думи на режисьора Стоян Радев от анотацията на постановката “Развратникът”.

Всичко ми хареса в нея: и сценографията, и балансираната актьорска игра, и сериозната тема, умело поднесена с комични ситуации, музиката и дори тишината (така необходима, за пълната наслада от играта). Отдавна не бях посещавала театър София, но се радвам, че се “завърнах” точно с “Развратникът”. А на Ерик – Еманюел Шмит вече определено съм му почитател.

Снимков материал: Театър София

“(Не) възможният Адолф”

За мен книгите са едно особено напоително удоволствие още от детските години. Затова и почти всеки рожден ден имам ритуал – подарявам си количества книги, които едва успявам да отнеса вкъщи. Напоследък обаче на няколко пъти с разочарование установих, че не изпитвам познатия див книжен ентусиазъм и ми е трудно да избера дори една книга, която да поискам да си купя.
Дали това е функция на пресищането с информация, дали филтърът ми става все по-тесен, дали прекомерното изобилие по рафтовете изначално ме отказва, не знам…
Но пък знам, че когато се появи нещо наистина отличаващо се, възторгът е абсолютен.

“(Не) възможният Адолф” е първата книга, която чета от Ерик – Еманюел Шмит. В нея успоредно вървят две сюжетни линии: едната е базирана на историческите факти, другата опростено казано проследява, какво би се случило, ако младият Адолф е бил приет да учи за художник.
Грабна ме веднага, и слава богу я започнах в неделя, което ми позволи да я погълна на един дъх. Ето това е, казах си, което ми липсва – усещането за завладяване, за обгръщане от език богат и красив, въпреки чувствителната тема, а може би точно заради нея, за потъване в историята и нейната (не)възможна алтернатива. За интелектуално предизвикателство, което ме държи будна дни след това и ме кара да мисля за прочетеното с дълбочина и въздействие. Не е нужно да казвам, че бих я прочела втори път. Безценни са и мислите от дневника на автора накрая, който разкрива детайли “от кухнята” на процеса по написването на книгата…
Ето и няколко цитата, които нямаше как да подмина:

Прочети повече “(Не) възможният Адолф”