“Свещена билка”

Малко ми е тъжно, че Фрида Кало е на път да се превърне в клише, подобно на Густав Климт – и двамата толкова разпознаваеми, запомнящи се, и като драма, и като картини, накичени по чаши, чанти, тениски и календари. И с това хората си мислят, че ги познават, че знаят всичко за тях и живота им…

Затова се радвам всеки път, когато някой подходи креативно, както в случая с колоритната биография на Фрида, наречена “Свещена билка” на бележника – дневник, в който тя е описвала емоции, случки, преживявания и рецепти.

“Когато четката пренесе това бракосъчетание от багри върху платното, очите й спряха да плачат, а в душата й настъпи успокояващ мир. Тогава се появиха тоновете с дъх на манго, устните с ягодов цвят, страните като праскови и косите от шоколад. За първи път в живота си почувства нещо, което я откъсваше от този свят, предлагаше й сладостта на секса, удоволствието от храната и женската увереност. Почувства се свободна.”

Купих книгата в електронен вариант от Колибри. Нужно ми беше малко търпение в началото, докато изтегля файловете, но устоях заради трепета да пълня Pocketbook-a с книги не само от Читанка или дръпнати оттук-оттам. И май започвам да свиквам с това сравнително ново преживяване, наречено “четене на четец” и дори да го приемам за удоволствие.

Какво друго четох през лятото споделям тук >>

Абсолютният ми книжен фаворит от дълго време насам >>

“La promesse de l’aube”

Това е вълнуващата история на Ромен Гари – френският писател с руско-еврейски корени, който печели два пъти наградата Гонкур за литература. Това е и история за силната майчина любов, която в желанието си да даде по-добър живот, прекалява, обсебва, диктува, изисква, натоварва с непоносима амбиция.. И когато вървиш през живота си и постигаш нещата заради някой друг, рано или късно постиженията загубват смисъл, а отвътре оставаш изгубена и празна черупка.
Великолепна роля на Pierre Niney, толкова е добър този младеж, а за Шарлот Гейнсбъро какво да кажа – поредна нечовешка роля. Музиката е на Макс Рихтер. Изобщо – кино удоволствие в съботната вечер.

“Radioactive”

Мрачен, на моменти тягостен, същевременно вдъхновяващ и респектиращ..
Трябва задължително да знаем историята на велики жени като Мари Кюри, трябва да знаем цената, която са платили, за да проправят пътека, да разрушат стени, да постигнат величие там, където е било трудно, забранено, невъзможно..
Поредна впечатляваща драматична роля на Розамунд Пайк (след A Private War), с инфилтриращата мозъка музика на братя Galperine.

“The Conductor” / “De dirigent”

Всяка жена може да бъде каквото си пожелае…

Не се подвеждайте по невзрачния плакат – това е една силна и вдъхновяваща история, при това действителна: за “невъзможните” мечти, за таланта и (не)използването му, за цената, плащана за реализацията му… Този филм е празник за всички жени, дръзнали да мечтаят, да упорстват и успяват в един все още твърде “мъжки” свят. Поплаках си, посмях се, но най-вече почувствах възторг и респект към тази смелост.

Базиран на историята на една от първите жени – диригенти – Антония Брико.

“(Не) възможният Адолф”

За мен книгите са едно особено напоително удоволствие още от детските години. Затова и почти всеки рожден ден имам ритуал – подарявам си количества книги, които едва успявам да отнеса вкъщи. Напоследък обаче на няколко пъти с разочарование установих, че не изпитвам познатия див книжен ентусиазъм и ми е трудно да избера дори една книга, която да поискам да си купя.
Дали това е функция на пресищането с информация, дали филтърът ми става все по-тесен, дали прекомерното изобилие по рафтовете изначално ме отказва, не знам…
Но пък знам, че когато се появи нещо наистина отличаващо се, възторгът е абсолютен.

“(Не) възможният Адолф” е първата книга, която чета от Ерик – Еманюел Шмит. В нея успоредно вървят две сюжетни линии: едната е базирана на историческите факти, другата опростено казано проследява, какво би се случило, ако младият Адолф е бил приет да учи за художник.
Грабна ме веднага, и слава богу я започнах в неделя, което ми позволи да я погълна на един дъх. Ето това е, казах си, което ми липсва – усещането за завладяване, за обгръщане от език богат и красив, въпреки чувствителната тема, а може би точно заради нея, за потъване в историята и нейната (не)възможна алтернатива. За интелектуално предизвикателство, което ме държи будна дни след това и ме кара да мисля за прочетеното с дълбочина и въздействие. Не е нужно да казвам, че бих я прочела втори път. Безценни са и мислите от дневника на автора накрая, който разкрива детайли “от кухнята” на процеса по написването на книгата…
Ето и няколко цитата, които нямаше как да подмина:

Прочети повече “(Не) възможният Адолф”