арт зона,  кино

“Final Portrait”

Преди да гледам филма не знаех много за творчеството на Алберто Джакомети, макар да съм виждала някои от емблематичните му източени фигури. Затова на десетата минута изпитах необходимост от контекст (кой е този луд по цялата глава щвейцарец с италиански произход, който се кара на картината с английското “fuuck” с френски акцент; забавен, сумтящ, невротичен, съмняващ се в себе си, в неспасяемо търсене на съвършенството, което е “просто невъзможно”), спрях филма и попрочетох резюме на биографията му. След което истински се забавлявах.

Филмът на Станли Тучи е фокусиран над една конкретна случка от живота на Джакомети – позирането на писателя Джеймс Лорд за портрет. Лентата е абсолютен визуален шедьовър, камерен, почти монохромен, като творбите на Джакомети. А и той самият е толкова колоритен в присъствието си, че ако имаше ярки цветове, сигурно щеше да е какофония.
“Финалният портрет” няма да се хареса на масова публика. Той е за онези, които познават процеса на създаване. И за онези, които са любопитни “как става” раждането на една творба. Отново брилянтен Джефри Ръш: приликата му с Джакомети е удивителна, а ръбатият му нрав му приляга като ръкавица.

Създаден е по мемоарите на James Lord “A Giacometti Portrait”, прекрасната музика е на Evan Lurie.

- Винаги ли сте бил такъв? - Какъв? - Съмняващ се в способностите си. - Разбира се. И с всяка година все повече. - Но вие с всяка година ставате все по-успешен. - Нима успехът не е най-благодатната почва за съмнения?