“Loving Vincent”

сътворен от творбите на над сто художника, тази смела и живописна продукция е абсолютно пиршество за сетивата. усещането е сякаш чудодейно си проникнал в картините на Ван Гог и дишаш с неговите ярки цветове, плътни мазки и пасторални сюжети. драмата, меланхолията и отчаянието също са прекрасно пресъздадени, а идеята за елемент на разследване смъртта на Винсент, внася свежа нотка в иначе до болка познатите факти от писмата на художника.

сайтът на проекта

 

“Слънчогледи за Мария”

всеки път като зачета Керана Ангелова и си припомням защо така неистово обичам да чета. то е като усещането да ти се напълни устата със слюнка от предчувствие за нещо вкусно, което ще засити сетивата, любопитството и глада за хубава питателна история. при мен този глад започна, когато бях някъде 5-6 годишна и засричах първите си книжки.. и до днес ме връхлита периодично, на огромни талази, които резултират в дълги списъци от книги за купуване и все по-изкълчени етажерки за книги. та да се върна на “Слънчогледи за Мария”: потопих се в нея примамена от сюжета – Ван Гог и историята на една Златна Мария. както беше и с Елада Пиньо, редовете ме залюляха от първия миг, възкачиха ме на едни широко разперени крила и полетях… и не можах да сляза на земята до последната страница – глътнах историята лакомо, наведнъж, преизпълнена и усмихната. това за мен си е магия. да попаднеш в подобна омая, буквално да се гмурнеш в нея, да я изживееш, и през цялото време да изпитваш удоволствие… е вълшебство, което малко книги ми даряват.

из подгънатите ми ъгълчета:

“Имам нужда от озон. Нека вали. Нека валя. Ако се изваля, проклетото безсъние може да изчезне веднъж завинаги, а аз да заспя най-сетне и да спя непробудно сто години.”

“За последно ти казвам: отдай се на болката, преболедувай я. Как пък един не се е сетил да благославя болката, как не схваща, че тя най го прави човек! Обикни я, защото може да не ти е дадено да преживееш друга любов в този живот.”

“Когато човек обича, всичко около него е красиво. И съмнително красивото, и безличното, и грозното дори.”

“Да му се не види, не знаех, че мога да бъда и романтичен, не ми е присъщо – но една облещена от нежност маргаритка в бутониерата на селското ми сако може да ме направи щастлив и красив за малко, ха-ха. За един живот – толкова се полага. Щастието със сигурност е такова нещо: мимолетно цвете, което бърза да клюмне върху ревера на сакото…”

“Не слабите и хленчещите имат нужда от закриляне, тях не ги заплашва крушение – такава нужда имат силните, когато силата им внезапно рухне…”

“Аз, Винсент ван Гог, съм художник и няма връщане назад.
Първи го нарекоха цапач. След тях – целият градец. Пука ми, к’во ме интересувате! Вече имам друг дом, без покрив и стени, моят дом е моето въображение, неистовото ми желание да създавам картини е моят дом. Аз съм домът си!”

“Не е достатъчно да обичаш някого, трябва и да го приемаш, какъвто е.”

“(…) И тукашните художници са отлични живописци, но някак монотонни. Не употребяват основните цветове, боят се от тях или не ги чувстват, тъй като не ги виждат в природата. Аз искам въодушевление, искам страст, искам цвят, искам цветовете да бушуват! Моята живопис изглежда има южна кръв – странно наистина, един холандец с пламенна южна кръв – със сигурност някой ден ще се установя във Франция или в Италия и тогава живопистта ми ще открие своята истинска родина.”

“Какво пък, има и такива, несподелени любови – важното е, че са любов. досега съм живяла без нея и когато най-сетне я намерих, знам със сигурност, че нищо друго не ме интересува – по-важно е да обичаш, отколкото да те обичат. Както и да е, любовта ни прави живи.”

“Разривът с добрите любезни академици дойде много скоро – омерзен от почтеността на безличното им изкуство, един ден лудичкият холандец, както бяха започнали открито да го наричат студентите, грабна дъската палитра, боите и папката си, метна своя дом куфар на гърба си и отпраши за Париж. без да изчака да получи документа на преподавателите, единодушно подписан от тях, който имаше едно такова загрижено съдържание: ученикът Винсент ван Гог да бъде върнат в първоначалния курс.”

“Най-прекрасното нещо на този свят – да нарисуваш картина. Да нарисуваш картина и друг да я купи. Да я сложи на стената си и да седне срещу нея. Да влезе. Да тръгне през нея.”

Бяха му омръзнали пищните жени, плътта им го беше преситила, душата му копнееше за жена, която да поеме в шепите си като светулка.

за живописването

“В известен смисъл съм доволен, че не съм учил живопис. Тогава може би щях да се науча да отминавам такива ефекти, а сега си казвам: не, точно това ми трябва, ако не може, няма що, значи не може, но все пак ще се опитам, макар и да не зная как да го направя. Как го живописвам, сам не зная, сядам с бялата дъска пред някое кътче, което ме грабва, наблюдавам това, което е пред очите ми, казвам си, от тази бяла дъска трябва да излезе нещо – после се връщам недоволен вкъщи – захвърлям дъската настрани и като си поотпочина малко, пак я измъквам и я съцерзавам с някакъв страх – и пак съм недоволен, защото чудната природа е още твърде жива в паметта ми, за да бъда доволен, – но все пак виждам в работата си някакво отражение от това, което ме е завладяло, виждам, че природата ми е проговорила, казала ми е нещо и аз съм го стенографирал.”

Винсент Ван Гог
“Из писмата на художника до брат му Тео”

цитат на деня


“Четенето на книги е като гледането на картини, човек трябва от пръв поглед, без колебание, да открие хубавото и да бъде сигурен в преценката си.”

Винсент Ван Гог
“Писма”