The Legend of Tarzan

напоследък всички въздишат по романтиката на “Me before you“, но на мен “Легендата за Тарзан” някак по ми легна на сърцето. батални сцени из джунглата, класически злодей и също тъй класически секси герой, страстна любов, битка за справедлива кауза, щипка чувство за хумор и накрая – Better love на Hozier. все правилни съставки, поне за моя тип романс.

“Японският любовник”

харесах си Исабел Алиенде преди много години, когато излезе филма “Къщата на духовете” и бях толкова впечатлена, че потърсих книгата й и още тогава бях запленена от характерното й тънко чувство за хумор, с което умее да пресъздава драмата. не мога да определя книгите й като литературни шедьоври, но увлекателните нишки на разказите й, с които неусетно те въвлича в историята, са като приказките на Шехерезада – потъваш в тях и не можеш да спреш да ги поглъщаш до самия им край. така беше със “Сборът на дните”, със закачливата кулинарно-еротична “Афродита”, с “Паула”, в която тя споделя трагедията от загубата на дъщеря си, така бе и сега, с “Японският любовник”:

“С Ичимей тя беше открила тънкостите на любовта и насладата, от необузданата и задъхана страст до свещените мигове, в които чувството ги извисяваше и двамата застиваха неподвижни на леглото един срещу друг и се гледаха дълго, благодарни за късмета си, смирени, защото бяха докоснали най-дълбокото в душите си, пречистени, защото се бяха освободили от всякакъв фалш, и лежаха прегърнати, напълно уязвими, в такъв екстаз, че вече не можеха да направят разлика между наслада и тъга, между възторг от живота и сладкото изкушение да умрат още там, за да не се разделят никога.”

“Знаеш ли кое помага най-много в беда, Ирина? Споделянето. Никой не крачи сам през света. (…) Споделената болка е по-поносима. Клиниката помага на пациентите, но още повече помага на мен. Всички имаме демони в тъмните кътчета на душата си, но ако ги извадим на светло, демоните се смаляват, изнемощяват, замлъкват и накрая ни оставят на мира.”

“На двайсет и две години, подозирайки, че разполагат с ограничено време, двамата с Ичимей се наситили с любов, за да я погълнат цялата, но колкото повече се опитвали да я изчерпят, толкова по-неразумно пламтяло желанието и който казва, че всеки огън, рано или късно угасва, се лъже: има страсти, които са като пожар, докато съдбата не го задуши с един замах, но дори тогава остават неугаснали въглени, готови да се разгорят при малко кислород.”

'Да живея в неизвестност, без сигурност, без планове и цели, да се рея като птица на вятъра, ето това научих по време на моите странствания. Ти се изненадваш, че на шейсет и две години все още съм в състояние да тръгна от днес за утре да бродя без посока и багаж, като хлапак на автостоп, да изчезна за неопределено време и да не ти се обаждам, нито да ти пиша, а при завръщането си да не мога да ти кажа къде съм ходил. Няма никаква тайна, Алма. Вървя, това е всичко. За да преживявам, ми е нужно съвсем малко, почти нищо. Ех, свобода! Тръгвам, но винаги нося със себе си спомена за теб.' Ичи

Before we go

няма как да не приветствам излизането на Крис Евънс от всеизвестното амплоа на комикс герой и то с романтичен, приглушен, почти театрален проект, чийто декор е самият Ню Йорк. филмът е режисьорски дебют за актьора и проследява една от онези “случайни” срещи, които имат силата да променят ако не целия ти живот, то поне отношението ти към важни неща в него. повечето от нас са имали подобни преживявания (макар и не в Ню Йорк), затова и идентифицирането с героите е някак леко и естествено.