щом вън пороят завали

Дори безумно да боли,
пред теб ще бъда мъжкото момиче,
щом вън пороят завали,
ще плача тихо,
после ще отричам.
Единствено по погледа стаен,
сърцето свито ще познаваш,
нощта ще е непоносимо ледена без мен,
ще тръгвам, после ще оставам.
Дори и много да боли,
в юмрук ще стискам болката на дните,
щом страх скове любимите очи,
ще вия, ще се боря, ще възкръсвам.
Дори неимоверно да боли,
сълзите в перли ще превръщам,
за теб ще подчиня стихии, и обич, и луни,
ти само силно ме прегръщай.

“Sylvia”


понякога се чудя защо продължавам да се ровя из дебрите на тъмната творческа душа и да гледам такива филми – депресивни, тежки, откровено драматични. може би защото непрестанно търся потвърждение на собственото ми твърдение, че творците подсъзнателно привличат драмата в живота си, за да извличат муза от нея по един дивашки саморазрушителен начин – в лапите на зверски силни преживявания.. може би. а може би защото знам, че в тези филми, които грижливо отбягваме, защото собственото ми ежедневие е достатъчно некрасиво, актьорите правят върхови роли.. гуинет полтроу прави най-добрата си роля досега – мрачна, твърде сериозна и трудно смилаема, точната дума за героинята й е self-distructive. кой знае защо със самоубийствената си склонност и чувството на обреченост ми напомни Вирджиния Улф в Часовете.. Даниъл Крейг (преди да стане Джеймс Бонд) партнира достойно, на моменти дори е доминиращ със силно-мъжкарското си излъчване, неотразим в кадрите на бясно като скорост рецитиране.
съчетано с музиката на Gabriel Yared. просто не намерих уважителна причина да пренебрегна Sylvia.

Понякога имам чувството, че не съм от плът. Че съм празна. Няма нищо зад очите ми. Аз съм негатив. Сякаш никога не съм мислила нищо. Никога не съм писала нищо. Не съм чувствала нищо. Искам само тъмнина. Тъмнина и тишина.

кафе поеми

“Канелено-фъстъчено кафе с дискретен аромат,
мед от пчели, нощували в трапчинките на май,
и малко бренди за невидим блясък, и канела,
арабско орехче, сметани във наслада смела…
И питаш запленен къде те водят в този омагьосан свят,
но вече искаш името на всеки край да е безкрай…”
Из “Кафепоеми”, Пламен Дойнов

only time..


Who can say
where the road goes
where the day flows
only time
And who can say
if your love grows
as your heart chose
only time
Who can say
why your heart sighs
as your love flies
only time
And who can say
why your heart cries
when your love lies
only time

Who can say
when the roads meet
that love might be
in your heart
And who can say
when the day sleeps
if the night keeps
all your heart

Night keeps all your heart

Who can say
if your love grows
as your heart chose
only time
And who can say
where the road goes
where the day flows
only time

Who knows – only time