Уикенд на езерото Комо

След две години плътно седене вкъщи, отново сме на път и разчупваме бетона с първото от поредица пътувания това лято – до Италия. Това е второто ни пребиваване там след Рим и Анани, и този път дестинацията е Cernobbio на езерото Комо.

Освен запазеното в booking студио, цари пълна импровизация, несвойствено за мен не правя никакви проучвания и съответно нямам кой знае какви очаквания за предстоящите 4 дни.

Стигането до Чернобио си е сериозно пътешествие: Wizz до Бергамо, оттам – шатъл до Централна гара в Милано, оттам – влак до Комо и накрая, поради липса на таксита, градски автобус номер 11 до наетото студио.

Дължината на пътуването обаче е възнаградена от мястото за вечеря, което ни препоръчва дамата, стопанисваща апартамента – Пицария L’ancora – както тя се изразява it’s not cool (с меко л), but very gooda. И наистина, мястото е малко, почти сбутано, но е автентично, пълно с местни и доста примамливо. Зад бара се вихри най-колоритният пицар, а пиците, които ни носят, са греховно вкусни. Както казва една позната, ядеш и ревеш.

На другия ден

се отправяме към Комо, където, разбира се, изваждаме телефони за първи снимки на красотата.

Модерна минималистична скулптура край кея, посветена на Алесандро Волта, ни отвежда към неговия музей наблизо. Дори човек да не се интересува много от откриването на електрическите батерии, сградата сама по себе си е произведение на изкуството с впечатляващ купол, мраморни колони и барелефи, така че сме доволни от тази кратка инженерно-културна отбивка.

Прочети повече Уикенд на езерото Комо

“Под небето на Тоскана”

Ако някога сте гледали едноименния и по холивудски фриволен филм с Даян Лейн, той не бива да ви заблуждава: книгата на Франсис Мейс “Под небето на Тоскана” е доста по-реалистична, детайлна и убедителна. Когато я започнах, вътрешното ми гласче измрънка, “сега, това, ако го беше написала Елизабет Гилбърт, друго щеше да е”, но докато се усетя и бях преполовила страниците.

Книгата е американски поглед към италианската действителност – от преживяването да си купиш стара къща в Тоскана и три-годишните ремонти с невъзможни италиански майстори, през изравянето на етруски артефакти из двора, през изкусителната и изобилна храна и производството на зехтин от собствени маслинови дръвчета, до безумното шофиране по италианските пътища, общуването с местните хора, обикалянето на региона и в крайна сметка – влюбването в едно толкова различно, но обаятелно място, което усещаш като истински дом.

Единственото, което ми липсваше, беше контекст – детайли от личната история зад това богато изживяване, наречено лятна къща в Тоскана.

Книгата е написана в сегашно време, което ми напомня за моите собствени пътеписи, действието е преплетено с рецепти от италианската кухня и носи специфична bel far niente атмосфера – истинска наслада за сетивата.

Прочети повече “Под небето на Тоскана”

Рим – Вечния град

Най-после отметнахме първо пътешествие до Италия, която милата все биваше измествана от някое друго място.
В началото си мислех, че разполагаме с достатъчно дни да се потопим в древната атмосфера на Рим, но вече смятам, че вариантът на Елизабет Гилбърт в “Яж, моли се и обичай” (поне месец за учене на италиански, безпаметно поглъщане на паста и обикаляне извън града) е доста по-удачен, предвид количеството забележителности, църкви и ресторантчета…

Всъщност пътешествието ни започна с два дни в Анани, който се намира недалеч от Рим и е наричан Папския град, защото тук са управлявали 4 папи, преди папството да бъде преместено в Авиньон, а впоследствие във Ватикана. Градчето е разположено на стръмен зелен хълм и разходката ни отведе по тесни улички със стари каменни сгради до най-високото място, където разбира се, има катедрала и камбанария.

Тук получихме и първото угощение по италиански, което за мен си остана едно от най-вкусните: вечеря със смокини (набрани от двора на къщата), прошуто, моцарела, пате от артишок върху хляб с орехи, полети с изстудено бяло вино.

След като опитахме и първия си сладолед в Италия (за мен лимон и бял шоколад), и докато се разминавахме под знойното слънце с характерните Mini-та и Smart-ове, се почувствах щастлива и точно на мястото си. Вечерта, докато пък пробвахме местната пица, станахме свидетели на темперамента, който според мен го има само по тези географски ширини: група музиканти пееха и свиреха на тротоара, събра се пъстра тълпа и местните извиха кръшни фолклорни танци, които доста напомнят на нашенските.

*

Първото нещо, което ми направи впечатление още на влизане в Рим, бяха огромните пинии,

които изглеждат като гигантски броколи и правят гледката необичайна и екзотична. Градът е забързан, древен, пазещ своята история в многовековни сгради, боядисани предимно в охра и ръждиво, със затворени зелени капаци на прозорците. Струва ми се, че тайните на този град са скрити зад високите, масивни врати и във вътрешни дворове, в които може да се надникне само отвисоко. Любопитен факт е, че в Рим няма ултрамодерни сгради (небостъргачи и бизнес сгради от стъкло), вечер е осветен, но забележителностите не твърде силно, за да се създаде впечатлението за светлина на факли, както е било преди стотици години.

Още първите дни установих подобно на Елизабет, че италианският е “музика за ушите ми” и удоволствието да го слушам е сравнимо само със слабостта ми към испанския. Всъщност Рим е гъмжило от всякаква реч и националности, но buongiorno, grazie, perfavore, prego, a sinistra, a destra, bagno и chao ни съпровождаха навсякъде.

Трябва да отбележа, че за първи път четох предварително за мястото, където отиваме. Пътеводителят на National Geographic се оказа истинско съкровище и беше многократно разлистен и погълнат. Отделен въпрос е какво остана в главата ми от толкова информация, която според мен е абсолютно незапомнима и смазваща като количество, но все пак изключително полезна на момента.

*

Първата емблематична забележителност, която посетихме, беше фонтана Треви.

Тук бързичко ни стана ясно какво е да попаднеш в сърцето на голям туристически град – купища народ бяха превзели всяко свободно местенце около фонтана, всеки втори човек държи карта, раница и фотоапарат, а за мятането на монети (с дясната ръка през лявото рамо, както ни научи един възрастен италианец) буквално се чака на опашка (за да се освободи място). Тълпата е шарена – индийци, китайци, чернокожи, японци, германци, французи и британци, много от тях семейства с бебета и малки деца.
Малко по-късно разбрахме, че така популярните обиколки с автобус на два етажа, са напълно излишни, ако човек разполага с повече от два дни в Рим, но иначе са интересни за попиване на атмосферата, докато вятърът отвява шапката ти (както стана в нашия случай).
Тук е моментът да вметна, че ако човек се интересува какво всъщност гледа в Рим, доста смислено е си свали аудио гид на телефона – в нашия случай Rick Steve’s Audio Europe 2013 (Italy – Venice, Florence, Rome) като през повечето време се наслаждавахме на чувството за хумор,  разведряващо иначе тоновете факти.

*

Следващото място, което ме отвя, беше Пантеона

Това прастаро място е чудо на архитектурата със стени дебели до 6 метра, а колоните пред него са величествени цели късове мрамор, които не ми се мисли как точно са се озовали там. В средата на огромния купол има 9-метров отвор, през която заедно със светлината влиза и дъждът, затова в средата на пода има дренажна система. Тук се намира гробът на Рафаело.

*

Едно от местата, които най-много ми харесаха в Рим, е пиаца Навона

Атмосферата около трите фонтана е изключително приятна, особено по залез и вечер, може би, защото има повече пространство и не се усеща наплива на хилядите туристи. Тук обаче преживях леко арт разочарование, защото на площада, наред с оригинални творби, масово се продават картини – копия на чужди сюжети, което за мен е и неразбираемо, и леко тъжно. Посъветваха ни да не сядаме в ресторантите около забележителностите и с право – тук е няколко пъти по-скъпо от Трастевере.

*

Следващото ни откритие беше Трастевере:

Кварталът по западния бряг на Тибър, където правилно ни посъветваха да хапваме и пийваме вечер. Той е гъмжило от китни павирани улички и малки уютни ресторантчета, които след 7 са пълни с посетители. след като първата вечер опитахме паниран цвят от тиква, капричоза и пинакота и бяхме приятно забавлявани от сервитьорите в Ponentino, решихме, че това е правилното заведение в Трастевере и се хранихме само там. Макар че в началото бяхме харесали апартамент в този квартал, после наехме до Ватикана. Човек трябва внимателно да поразпита (според целите на посещението), защото глъчката от баровете е сериозна и най-вероятно продължава почти цяла нощ и ако иска да се наспива, може да не е съвсем точното място. виж, ако търси забавление с чаша в ръка, може би си е съвсем на място.

*

Денят с една от най-тежките програми беше този с посещението на Римския форум и Колизея и то по обяд:

Пек, камънак на 2000 години и стотици туристи, както и инфо като за няколко живота съпровождат обхождането на това място. За тук удобните обувки, шапката и водата са абсолютно задължителни. Беше забавна гледка как един младеж ходеше бос по камъните, по които в действителност са минавали императори, весталки и колесници. Сливане на епохи. Римския форум пази останки от различни храмове и аудио гидът беше изключително полезен, за да не се сведе посещението само до препечен мозък и отекли крачета. Който имаше сили оттук продължи към Колизея. Комбинирани билети за двете места се вземат от Форума и става доста по-бързо.

*

Амфитеатърът на Флавиите

наричан Колизей, е гениално проектирано и изпълнено място, построено е 80 г. сл. Хр. на мястото на пресушено изкуствено езеро, част от екстравагантния Златен дом на лудия Нерон. Предназначението му било за обществени забавления – с други думи за зрелища и убийства, като побирало до 90 хил. души. Впечатли ме нивото на инженерната мисъл от онова време (на специални табла е показан начина на изграждане), но мястото сякаш още пази спомена за попитата в пясъка кръв от изобретателните представления и крясъците на екзалтираната публика.
За разлика от повечето посетители, аз почти не снимах – исках да усетя всичко с очите си и изобщо не разбирам това “преживяване” на нещата през обектива, само за да напълниш сървъра на ФБ, при положение, че в нета е пълно със снимки на тези места. Освен това умората беше нечовешка и дори не си помислих за снимане.

*

Затова пък на сравнително свежи глави преживяхме Вила Боргезе:

Паркът и галерията – това е едно зелено място, където алеите са кръстени на филмови звезди и поети. Тук се намират Вила Боргезе, Вила Медичи, Вила Джулия, зоопарка и Националната галерия за модерно изкуство, и спокойно може да се остане цял ден. В галерия Боргезе се съхранява изключителната колекция от произведения на изкуството на едноименната фамилия, като голяма част от нея е събрана от Кардинал Боргезе. Любопитен факт е, че той често използвал доста подмолни средства за придобиване на произведенията – чрез заплахи, изнудване и злоупотреби с положението си, но пък какво да се прави – бил страстен почитател на изкуството! Въпреки че всяка зала е впечатляваща, най-интересно за мен беше да видя шедьоврите на Бернини младши. Досега не бях виждала скулптура от мрамор с такава ювелирна изработка като “Аполон и Дафне” – листенцата на лавровото дърво изглеждат фини и крехки, което според мен е изключително трудно да се постигне с материал като мрамора:

Снимка източник >>

Другата впечатляваща творба беше “Отвличането на Прозерпина” – с впитите пръсти на Плутон в бедрото на девойката, сякаш не е мрамор, а истинска плът. Картини на Караваджо, Рафаело, Рубенс, Тициан и Веронезе красят горния етаж. Любопитни факти за някои от тях се разказват в аудио гида на галерията. Билети за мястото се резервират предварително, защото има ограничение от два часа за разглеждане.

Снимка източник >>

В близост до Вила Боргезе е Пиаца дел Пополо, а малко по-надолу – Пиаца ди Спаня – това известно с ревютата си място никак не ми допадна – може би заради поредните тълпи с фотоапарати, жегата и “аромата” на файтоните, които чакат наоколо за жадни за атракции туристи. В този район са ситуирани скъпите бутици на известните италиански дизайнери и лустрото се усеща по лъскавите витрини и фамозно облечените местни, насядали в кафенета към 4 и 5-звездни хотели по Via Veneto.

*

Така превъзнасяната аудиенция при папата

съвсем не се оказа това, което очаквах. Предния ден, когато взехме билетите (запазени онлайн) ни препоръчаха да отидем 3 часа (!) преди започването (10:30) (за по-добри места!), а вместо това значително по-полезно би било да ни бяха казали носете си шапки и вода. ауедиенцията (която аз наивно си представях в някаква неголяма зала), всъщност протече на площад Св. Петър, като хиляди хора от цял свят го изпълниха с възторг и с идеята да се докоснат до символа на вярата си. Аз това не го схващам много, но какво ли разбирам аз от папи. както не обичам тълпи, след тази “атракция” неприязънта ми нарасна значително. Добре, че в близост до Ватикана има симпатични кафенета на сянка и съкратихме аудиенцията в полза на кафе лунго (дълго), което направи нещата да изглеждат много по-приятни.

*

Дойде ред на замъка Sant’ Angelo, който щурмувахме отново в непоносима обедна жега.

Последваха тонове информация за тази бастилия, която през вековете е имала най-различни предназначения. В един момент усетих насищането и че не възприемам повече, та поседнах в една ниша на сянка, където успях да запълня листите за записки. Всъщност тези дни се случваше от умора и болки в кръста да сядам къде ли не – камъни, мраморни колони, тротоари и пейки, а на моменти и на пътя, без да жаля вече не дотам белия ленен панталон.

*

Едно от нещата, които задължително си струва да направи човек в Рим, е да се изкачи на купола на базиликата Св. Петър, проектиран от Микеланджело.

Дори само това да направи, пак ще е видял много. Ние го направихме по залез, което имаше два плюса – почти никакви хора и ставаше за снимане. До върха водят 500 стъпала, 200 от които може да бъдат избегнати с асансьор (алилуя!), но пък останалите 300 по тесните извити коридорчета, ми напомниха за съществуването на мускули, дето отдавна не бях използвала. Гледката отгоре е зашеметяваща – 360 градуса на Рим, които разкриват цялата му грандиозност, тайните кътчета във вътрешните дворове и всъщност разбираш колко зелен град е това. изцедих последни сили, преситена от тази повсеместна пищност, но доволна.

*

В гида на NG пише да не си правиш изобщо труд да обхождаш и разглеждаш всичко във Ватиканските музеи,

защото е просто невъзможно. Разбрахме, че е истина много бързо. Тук тълпите туристи бяха още по-внушителни и правеха музеите трудни за разглеждане и осмисляне. Интересно е, че цялата колекция е собственост само на 80 човека, най-вероятно до един наследници на кардиналски фамилии. Има си музей на етруските, на географските карти, на тъкани тапети, зали с фрески на Рафаело и какво ли още не.

Навсякъде и във всичко има закодирана символика, върху която аудио гида ни успя да хвърли светлина. През цялото време всички упорито се движеха по посока към Сикстинската капела, която е най-ценното чудо във Ватиканските музеи. Тук изпитах истински възторг въпреки бутащите се хора, шъткащите полицаи и извития ми до невъзможност врат – все пак гледах шедьовъра на Микеланджело с очите си!

Попивайки Сътворението, ми хрумна, че пак трябва да прочета “Страдание и възторг”, за да си припомня биографията на този гений! Процесът на рисуване е бил изключително нечовешки: Микеланджело е рисувал прав, на скеле, с бързо съхнеща подложка, поради което е трябвало да работи невъзможно експедитивно. като се добавят годините за изпълнение и прищевките на папите, не ще да му е било никак лесно.
И въпреки абсолютното пресищане, след парче пица и кафе в двора на музея, изстискахме последни сили, за да видим Пинакотеката – художествената галерия с картини на Караваджо, Джото, Тициан, Рафаело.

*

Върнахме се друг ден в Базиликата Свети Петър,

за да я разгледаме вътре. Тук за пищността нищо няма да казвам, сигурно има достатъчно снимки онлайн, но изумителното е, че всеки сантиметър е пипнат, а мястото е огромно. Най-голям интерес предизвикват бронзовият Балдахин на Бернини и първата поръчка на Микеланджело – Пиета. Скулптурата е зад бронирано стъкло, след като мъж с чук е влетял в базиликата и е успял да откърти парче от нея. Базиликата е действаща църква и няма такса вход, но има стриктни изисквания за облеклото. Докато се щъкахме отвън из Ватикана, успяхме да зърнем и прословутата Швейцарска гвардия – личната охрана на папата. Няма как да ги сбърка човек – униформите им като дизайн са дело на Микеланджело (а той е имал чувство за хумор, както отбеляза Рик Стийвс в гида) и не са променяни от време оно, та гледката е забавна.

Снимка източник >>

*

За последно оставихме музея на другия гений: Леонардо да Винчи, който се намира на Пиаца дел Пополо. Тук са изложени макети на негови изобретения, част от които могат да се задвижват от посетителите. Този човек и неговата инженерна мисъл имат пръст във всяка област на човешкия живот – просто е изумително! В музея изгледах филм за създаването на Тайната вечеря. Отнело му е три години да я нарисува, като повечето време е обхождал улиците, за да намери подходящи модели на лицата от картината.

*

Впоследствие установихме, че сме дали повече пари за музеи, отколкото за храна 🙂 препоръчителни са онлайн резервациите, които спестяват километрични опашки, задължителни са удобните обувки, шапка и бутилки с вода, които се пълнят на многобройните чешмички из града. Нещо много полезно се оказа картата на автобусите в pdf формат, свалена на телефона (само на италианската версия на сайта).
Да вметна нещо забавно за тукашния транспорт: автобусите много напомнят за нашите, с една малка разлика: тук като махаш на таксита – не спират, но затова пък ако искаш автобусът от градския транспорт да ти спре, го правиш с характерен жест на посочване с показалеца към платното пред спирката (тип ей тука ми спри) иначе ще те подминат без да спрат. Вътре в автобуса има бутон, с който предупреждаваш шофьора, че ще слизаш, за да вземе да спре. И нещо също важно: думата traffico обяснява всичко.
Ако решите да ползвате таксита в Рим, трябва да знаете следното: освен, че на махане с ръка не спират и се вземат само от стоянки, задължително трябва да се пита коя е първата кола, трябва да се внимава за помпи и да се знае, че таксата до летището е фиксирана (48 Евро до Fiomicino). Ако човек си поръча такси по телефона, броячът започва да върти от момента на потвърждаване на поръчката и върти и докато таксито спре пред вратата ви. Операторите масово не говорят английски. Заложете на автобусите. Хм, те вървят до 24ч., а малките електрически – до 21ч. Всъщност – правете като нас – ходете пеша по черните павета и попивайте атмосферата.

За да видиш (почти) всичко в Рим няма да ти стигне и месец, освен ако не искаш да се претрепеш от ходене. Нямам идея какво се вижда по време на уикенд екскурзиите, но според мен нищо. Умората е пределна, сетивата попиват повече, отколкото могат да асимилират – сякаш някой ти излива енциклопедия с 2 хилядната история на Рим с фуния в мозъка. Разбирам и защо сладоледът е почти национален спорт – не само, че е безумно вкусен, а в тази жега това си е и спасителен начин да избегнеш изпържването.
След изтощителното, но напоително пребиваване в Рим, бяхме единодушни: следващото идване в Италия ще е, за да се изгубим в Тоскана.

*

Напомням, че правата върху снимковия материал в поста, освен ако не е посочен източник, са собственост на Акриста Арт. може да ги използвате с некомерсиална цел, моля посочвайте автор и линк към поста.