Шърли Маклейн

сигурно има хора, които никога не са чували за Шърли Маклейн. което е малко странно предвид шеметната й кариера в шоу бизнеса (Бродуей, партниране с Боб Фос, Франк Синатра и Дийн Мартин, Джак Никълсън, Джак Лемън и дълго т.н.), предвид наградите и десетилетията в най-ярките светлини на прожекторите. моите първи спомени за нея са от детските ми години с музикалните филми “Сладката Чарити” и “Сладката Ирма”, а откакто започнах да чета книгите й, я възприемам много повече като писател и изследовател на духовни въпроси, отколкото като актриса и танцьорка.
последните няколко седмици, покрай подготовката за изложбата, имах потребността да изляза леко от “канадския филм” (макар че всъщност Шърли е наполовина канадка по майчина линия ;о) и си направих един Шърли-Маклейн-маратон: препрочитане на няколко от книгите й и гледане на нейни филми, които съм пропуснала. ето някои истински попадения:

Postcards from the Edge – партнира си с Мерил Стрийп, което само по себе си е уникална гледка и не е за изпускане 🙂

Terms of Endearment и продължението The Evening Star – това е коронна роля за Шърли, която тотално се е сляла с колоритната и своенравна Аврора Грийнуей

Carolina – в ролята на екстравагантната баба на Джулия Стайлс, известна с култовия лаф “Granny has to pee now” 🙂

Madam Sousatzka – и като най-сприхавата учителка по пиано на бъдещи виртуози

Coco Chanel – не мога да не препоръчам тази TV версия за Коко Шанел, защото на Шърли безумно й отива висящия фас и самоуверения, безапелационен тон на модна легенда

за мое огромно съжаление, част от книгите, издадени у нас, вече се намират само по масите за книги втора ръка. ето моите фаворити, които силно препоръчвам, стига да ги намерите:

Танц в светлината

За да достигнеш плода

Камино

Паметта на душата

“Времето за мен винаги е било нещо, което трябва да се използва за творчество. Рядко ми се е случвало да не използвам времето си. Не умеех просто да го оставя да бъде – без да правя нищо – да го оставя да минава през мен, а не да се опитвам да го запълвам, докато минавам през него. За мен времето беше дефицитна стока, рядка и ограничена житейска ценност и аз не можех да си позволя да пропилея и частица от него.”

“Възрастта не значи нищо, ако човек не измерва времето.”

“Сигурно е вярно, че винаги, когато обикнем, по малко умираме.”

Шърли Маклейн, “Танцувай до последен дъх”

хана

“Доста години по-късно – той щеше да нарисува портрета през 1909 г. – в един музей във Венеция тя щеше да онемее пред една творба на Густав Климт, в която той без съмнение бе нарисувал нея, Хана: всичко си беше на мястото, много дългата и права извивка на веждите, също така правият нос, чувствената гънка на червената уста, острите скули на лицето, тежката грива на косите, разпиляна по раменете, но най-вече натежалите клепачи, през които едва се виждаха светлите очи. Климт я беше нарекъл Саломе.”

сигурно има нещо специално, нещо омайващо и магично в тази книга, щом я чета за трети път за последните няколко години и все със същото настървение, което не ми дава да се откъсна, докато не погълна вече поскъсаното двутомно издание на “Хана” и “Империатрицата”. може би тайната е в начина, по който Сюлицер пише – динамично, вземащо дъха, а може би е в самата героиня – жена, успяла в мъжко време, с неумолима увереност в собствените способности, категорична, силна, манипулативна, целенасочена, авантюристична и луда (“Само лудите успяват. Другите не опитват нищо.”), но и безкрайно женствена и уязвима по свой си начин. прототип на Хана е небезизвестната козметична магнатка (точно по темата, има ли такава дума в женски род?!) Елена Рубинщайн. не знам доколко авторът е преплел истинските събития с художествената измислица, но романът е великолепен. или за такъв ще го признаят поне онези, които не се страхуват да се срещнат челно с една изключителна и силна жена.

“Бе открила, що се отнасяше до нея, че само по себе си трупането на състояние не е било и не би могло да й бъде цел; движеше я нещо друго, една много по-силна потребност – абсолютната, почти патологична необходимост да оползотворява изключителната способност да създава, която беше в нея и която нито времето, нито възрастта, нито обратите в живота й щяха да успеят да отслабят или унищожат.”

”В търговията има два начина да успееш: или продаваш много евтино и неща, от които всички имат нужда, или подбираш изключително внимателно клиентелата си и я убеждаваш да купува независимо от цената неща, от които изобщо не се нуждае.”

„Какво си мислите? Че ще спечелите пари или ще създадете нещо само с ум, без да поемете никакъв риск? Това е най-важното, малката, милиарди пъти по-важно от парите: да създаваш, да имаш идея и да се бориш с нокти, със зъби и със сърце, та нещата да тръгнат. Адски е важно. Парите идват сами, както медалът при храбрия войник; а с медал любов не се прави, той се подрежда във витрина.

”Всеки проблем има поне няколко решения.”

компанията днес >>

фондация Елена Рубинщайн >>

“Предпочитам да смятам, че всеки лети на различна височина. Предпочитам да смятам, че крачейки по света, напредваме все повече. Че малцина могат да летят – като учителите, а други, още по-малко на брой, летят много високо – като мъдреците; за жалост обаче има и такива, които пълзят. Това са хора, на които въобще не им идва наум да вдигнат глава от земята и които ние с теб наричаме лоши хора.
А дори да приемем, че не всички имат криле, мисля, че всеки може да поеме по собствения си път – или да се опита да израсне, за да набере височина. Но лудите са си луди; вместо да летят по-високо, някои хора се мъчат да се катерят, за да изглеждат по-високи. А колкото и да е странно, има и такива, които се заравят все по-дълбоко в земята да търсят не знам какви отговори.”

“Нека ти разкажа”
Хорхе Букай

“Джули и Джулия”

споменавала ли съм колко обожавам Мерил Стрийп? тази жена е способна да се превъплъти буквално във всичко, което пожелае и го прави с такъв размах и енергия, че ти влива венозно огромен супник позитивна емоция!!
базиран на две истински истории, филмът Julie & Julia преплита съдбите на две жени, свързани от кулинарната страст, които никога не се срещат. героинята на Мерил – Джулия Чайлд, е дамата, научила американците как да готвят и да се хранят по френски маниер. страшно забавно е да гледаш как Джулия прави първи опити за безумен френски с очарователен издължеееен фалцет или пък кълца планини от лук и безстрашно скършва врата на раците, за да докаже на френския Le Chef, че жените могат не само да варят яйца, но и да са виртуози в кухнята. Мерил/Джулия е и единствената жена, която готви с перли на врата и движенията й в кухнята напомнят симфония, а както отбелязва тя за себе си – сигурно е единствената американка в Париж, която смята пазаруването на храна за също толкова огромно удоволствие както шопинга на дрехи. не че нещо френско й става…партньор на Мерил Стрийп в мъжката роля отново е Стенли Тучи (нейният колега от Дяволът носи Прада), само че тук й е съпруг.

филмът е леко смилаем, забавен и чаровен и е за вдъхновението, посвещаването и забавата от заниманията. а и за блогинга като начин на себеизява. което ми напомня, че имам любим блог за кулинарни приключения и той се казва Кулинарно – в кухнята с Йоана. bon apeti!

откъс от филма >>

 

цитат на деня

„Интересно как някои хора изобщо не забелязват картините. Влизат, без да хвърлят поглед към стените. По ъглите могат да висят трупове, но те няма да ги забележат. Те живеят в свои собствени тунели, използват зрението си само, за да не се блъскат в заобикалящите ги предмети, нещо като прилепа и неговия сонар.
Други влизат и оглеждат цялото помещение, но не задържат погледа си върху картините. Може би забелязват хубавите завеси, чистите прозорци или някой паяк, който плете паяжината си в ъгъла.
Трети хвърлят по един поглед върху картините, сякаш са купчина моркови или картофи, и възкликват: О, ти ли си ги нарисувал?
Проклети да са всичките!”

„Художникът”
Уилям Уортън