Шърли Маклейн

сигурно има хора, които никога не са чували за Шърли Маклейн. което е малко странно предвид шеметната й кариера в шоу бизнеса (Бродуей, партниране с Боб Фос, Франк Синатра и Дийн Мартин, Джак Никълсън, Джак Лемън и дълго т.н.), предвид наградите и десетилетията в най-ярките светлини на прожекторите. моите първи спомени за нея са от детските ми години с музикалните филми “Сладката Чарити” и “Сладката Ирма”, а откакто започнах да чета книгите й, я възприемам много повече като писател и изследовател на духовни въпроси, отколкото като актриса и танцьорка.
последните няколко седмици, покрай подготовката за изложбата, имах потребността да изляза леко от “канадския филм” (макар че всъщност Шърли е наполовина канадка по майчина линия ;о) и си направих един Шърли-Маклейн-маратон: препрочитане на няколко от книгите й и гледане на нейни филми, които съм пропуснала. ето някои истински попадения:

Postcards from the Edge – партнира си с Мерил Стрийп, което само по себе си е уникална гледка и не е за изпускане 🙂

Terms of Endearment и продължението The Evening Star – това е коронна роля за Шърли, която тотално се е сляла с колоритната и своенравна Аврора Грийнуей

Carolina – в ролята на екстравагантната баба на Джулия Стайлс, известна с култовия лаф “Granny has to pee now” 🙂

Madam Sousatzka – и като най-сприхавата учителка по пиано на бъдещи виртуози

Coco Chanel – не мога да не препоръчам тази TV версия за Коко Шанел, защото на Шърли безумно й отива висящия фас и самоуверения, безапелационен тон на модна легенда

за мое огромно съжаление, част от книгите, издадени у нас, вече се намират само по масите за книги втора ръка. ето моите фаворити, които силно препоръчвам, стига да ги намерите:

Танц в светлината

За да достигнеш плода

Камино

Паметта на душата

“Времето за мен винаги е било нещо, което трябва да се използва за творчество. Рядко ми се е случвало да не използвам времето си. Не умеех просто да го оставя да бъде – без да правя нищо – да го оставя да минава през мен, а не да се опитвам да го запълвам, докато минавам през него. За мен времето беше дефицитна стока, рядка и ограничена житейска ценност и аз не можех да си позволя да пропилея и частица от него.”

“Възрастта не значи нищо, ако човек не измерва времето.”

“Сигурно е вярно, че винаги, когато обикнем, по малко умираме.”

Шърли Маклейн, “Танцувай до последен дъх”

“Хана”

“Доста години по-късно – той щеше да нарисува портрета през 1909 г. – в един музей във Венеция тя щеше да онемее пред една творба на Густав Климт, в която той без съмнение бе нарисувал нея, Хана: всичко си беше на мястото, много дългата и права извивка на веждите, също така правият нос, чувствената гънка на червената уста, острите скули на лицето, тежката грива на косите, разпиляна по раменете, но най-вече натежалите клепачи, през които едва се виждаха светлите очи. Климт я беше нарекъл Саломе.”

сигурно има нещо специално, нещо омайващо и магично в тази книга, щом я чета за трети път за последните няколко години и все със същото настървение, което не ми дава да се откъсна, докато не погълна вече поскъсаното двутомно издание на “Хана” и “Империатрицата”. може би тайната е в начина, по който Сюлицер пише – динамично, вземащо дъха, а може би е в самата героиня – жена, успяла в мъжко време, с неумолима увереност в собствените способности, категорична, силна, манипулативна, целенасочена, авантюристична и луда (“Само лудите успяват. Другите не опитват нищо.”), но и безкрайно женствена и уязвима по свой си начин. прототип на Хана е небезизвестната козметична магнатка (точно по темата, има ли такава дума в женски род?!) Елена Рубинщайн. не знам доколко авторът е преплел истинските събития с художествената измислица, но романът е великолепен. или за такъв ще го признаят поне онези, които не се страхуват да се срещнат челно с една изключителна и силна жена.

“Бе открила, що се отнасяше до нея, че само по себе си трупането на състояние не е било и не би могло да й бъде цел; движеше я нещо друго, една много по-силна потребност – абсолютната, почти патологична необходимост да оползотворява изключителната способност да създава, която беше в нея и която нито времето, нито възрастта, нито обратите в живота й щяха да успеят да отслабят или унищожат.”

”В търговията има два начина да успееш: или продаваш много евтино и неща, от които всички имат нужда, или подбираш изключително внимателно клиентелата си и я убеждаваш да купува независимо от цената неща, от които изобщо не се нуждае.”

„Какво си мислите? Че ще спечелите пари или ще създадете нещо само с ум, без да поемете никакъв риск? Това е най-важното, малката, милиарди пъти по-важно от парите: да създаваш, да имаш идея и да се бориш с нокти, със зъби и със сърце, та нещата да тръгнат. Адски е важно. Парите идват сами, както медалът при храбрия войник; а с медал любов не се прави, той се подрежда във витрина.

”Всеки проблем има поне няколко решения.”

компанията днес >>

фондация Елена Рубинщайн >>

“Предпочитам да смятам, че всеки лети на различна височина. Предпочитам да смятам, че крачейки по света, напредваме все повече. Че малцина могат да летят – като учителите, а други, още по-малко на брой, летят много високо – като мъдреците; за жалост обаче има и такива, които пълзят. Това са хора, на които въобще не им идва наум да вдигнат глава от земята и които ние с теб наричаме лоши хора.
А дори да приемем, че не всички имат криле, мисля, че всеки може да поеме по собствения си път – или да се опита да израсне, за да набере височина. Но лудите са си луди; вместо да летят по-високо, някои хора се мъчат да се катерят, за да изглеждат по-високи. А колкото и да е странно, има и такива, които се заравят все по-дълбоко в земята да търсят не знам какви отговори.”

“Нека ти разкажа”
Хорхе Букай

Public enemies

режисьорът Майкъл Ман отново разказва една от своите великолепни силни мъжки истории, която освен, че е по истински случай, силно напомня класиката Жега. не само в сюжета, но и в незабравими сцени като кратката, но култова среща на героите на Ал Пачино и Робърт Де Ниро – тук осъществена от достойното ново попълнение – Джони Деп и Крисчън Бейл. всъщност, не мога да си представя по-подходящ от вечно лудия Деп да изиграе самоуверения, жаден за живот-на-момента американски гангстер от 30-тте Джон Дилинджър. арогантен до невъзможност, обществен враг номер 1, но все пак “популярен”, както сам отбелязва с ирония. готиното на Ман е, че някак успява (както и в Жега) тънко да ни омае с идеята, че в живота няма черно и бяло, че нещата и ценностите неизменно се преплитат и докато се усетим, стискаме палци на “лошия” и се молим “добрите” (тъпаците от ФБР) да не успеят да го хванат. красива музика, почти документални кадри на престрелките, Марийон Котияр в главната женска роля. мисля, че не е нужно да изброявам повече – филмът е a must.

откъс >>

сайт >>

романът >>

истории оттук-оттам

книгите, които белязаха това лято, са точно “летни” – подарих си леки за смилане, приятни за сетивата страници, които направиха жегата малко по-поносима, докато умът все пак се занимаваше, за да не изпада в мързел и дълбока летаргия.

Танго – бях доста развълнувана, когато една сутрин, отивайки на работа, забелязах ново издание на Мостовете на Медисън. а бях и изненадана да видя втора книга на Робърт Джеймс Уолър, издадена у нас. макар и не толкова докосваща като първата, Танго е прекрасна история за търсенето на покой, на свое място, което човек да изгради с двете си ръце и със сърцето си, за мимолетността на всичко, което притежаваме..

Истории оттук-оттам – любимата Джоан Харис, този път в провокативни и много разнообразни истории, под формата на разкази..със задоволство забелязах, че съм изчела всичко нейно, което е издадено у нас, а с неудоволствие виждам на сайта й, че има още, което все още не е стигнало тук, мрън..

Вещицата от Портобело – добрият стар Коелю, тази книга погълнах на един дъх, историята на Атина ми хареса дори повече от Брида, от която малко неща останаха в съзнанието ми. за съжаление, и двете са далеч от първите книги, които преобърнаха доста пластове в мен..

Жива жар – трета книга на Трейси Шевалие, след Момичето с перлената обица и Дамата и еднорога. авторката разказва толкова увлекателно и картинно, че за няколко дни почти се пренесох в романа и заживях с героите. не мога да кажа, че се отличава с някаква виртуозност – по-скоро типично лятно четиво.

Нефертити – този роман беше изненада в купчинката, получих го като подарък за рождения ми ден. също го погълнах за 2 дни – интриги, амбиции и жажда за безсмъртие с цената на всичко, на фона на злато, жреци и богове в Древен Египет. беше ми интересно, въпреки че художествената измислица със сигурност е 80% за сметка на историческите факти..

Гоген – може би една от най-ценните книги от поредицата Импресионистите разказват. нетрадиционното е, че книгата съдържа писмата на художника до приятели, роднини и колеги, без техните отговори, и доста добре описва чепатия му характер, допълнително обострен от непреодолимата жажда да твори на всяка цена.

на опашката сега са: Другата Болейн и Защо толкова малко успяваме?