Mr. Turner

отдавна чаках този филм, защото предполагах, че ще е достойна перла сред списъка с филми за художници. и наистина, Майк Лий е създал прекрасна илюстрация (като добре балансира фактите и художествената измислица) на зрелите години на Джоузеф Малорд Уилям Търнър, чак до смъртта му. в началото се прокрадва доста хумор в иначе доста потискащата и архаична обстановка, но с напредването на годините, настроението става все по-мрачно – копие на собствените преживявания на художника… “самотата и уединението са различни неща”…
едва ли има по-добър избор за ролята на ръмжащия и ексцентричен Търнър от Тимъти Спол (дори не знам защо не го номинираха за тази роля), който се справя блестящо с ръбатия си и на моменти недодялан герой, носещ навсякъде молив и скицник за идеи. за разлика от повечето художници, Търнър не е бил финансово затруднен, което обяснява сцената, в която отхвърля предложение за изкупуване на всичките му картини на феноменална цена, с аргумента, че са завещани на британския народ. нелеки за гледане два часа и половина, но великолепна игра и поне за мен – импулс да разгледам отново картините на Mr. Turner.

masterpieces

тези дни добавих две нови перли сред колекцията ми от филми за художници, които стават все по-изразителни и дълбоки.

първият е “Renoir” – фокусиран върху късните години на Реноар, когато болките в ръцете почти не му позволяват да работи. филмът е истински пир за сетивата – с неповторимата светлина и багри на Лазурния бряг, живописния пейзаж като от прекрасен сън, мекото оранжево сияние в косите на непокорната Андре – модел за едни от най-изразителните платна на Реноар и муза за неговия най-голям син – Жан. контраст на цялата тази красота е мрачната къща, неизказаните думи, войната, болката, която нощем е най-големият кошмар. “на този свят има твърде много грозота, за да я влагам и в картините си”, казва Реноар. бих добавила, че красотата винаги има своята сянка, непоносима цена, тъмна страна. и колкото по-наситена, толкова по-ярка е светлината…

вторият филм е на Fernando Trueba и е абсолютна класика. The Artist and the Model е черно-бял, съзерцателен, бавен, концентриран върху погледа, формата, вътрешната емоция. и тук всеки кадър е картина, но лишена от цветове, изчистена и простичка. ателието на възрастен скулптор, който открива муза за последната си велика творба. тя е съвършеният образ на женствеността, въплъщава всичко, което може да докосне струната на порива да създадеш, и онази, другата, почти забравена струна на чувствеността. великолепен портрет на артиста.

споделено за изкуството II

Лиса Кол за жертвите, които правим за изкуството:

“преди няколко години някой ме попита какво бих жертвала, за да се занимавам с моето изкуство. първата ми мисъл беше, че не бих искала да жертвам каквото и да било. разсъждавах така: щом имам избор, просто избирам каквото искам и резултатът не е „жертване”, а просто избиране. естествено, че ми се беше случвало да се откажа от някои неща в полза на време и средства за арт нещата, които правя, но никога не съм го смятала за „жертва”. звучи ужасно негативно. затова издирих определението и в един момент се оказа, че „жертва” може би все пак е правилната дума.

жертва: a: отказ от нещо заради нещо друго; b: нещо отказано или загубено

всеки път, когато избера да работя над моето изкуство или фокусирам част от енергията си върху него, жертвам възможността да се занимавам с нещо друго. като цяло нямам проблем с вземането на тези решения и се чувствам добре. приемам, че има неща, за които нямам време, средства и енергия, заради приоритета, който съм дала на заниманията ми с изкуството. в предишни постове споделих как и защо ми се налага да работя като софтуерен специалист, за да си плащам сметките. клишето предполага, че жертвите, които един човек на изкуството трябва да прави са от типа – да живее като starving artist*, докато чака произведенията му да започнат да се продават. аз определено не съм за този подход. може би и затова понякога не се чувствам като истински artist, защото не съм склонна да правя този тип жертви. което е глупаво, защото няма „правилен” начин да бъдеш artist. аз избирам да работя на пълно работно време като софтуерен специалист на добре платена работа с отлични допълнителни продобивки, защото тази работа ми позволява да се концентрирам на 100% над създаването на изкуството, което искам, и това не е изкуството, което непременно трябва да осигури храна на масата ми. в замяна на свободата да израствам като artist в различни отношения, аз жертвах времето си. не само времето, което прекарвам в ателието, но и това за почти всичко останало: приятели, семейство, къща, почивка. има моменти, когато изглежда така, сякаш съжалявам или негодувам срещу това си решение, но не е така. преди години планирах как да постигна желаното ниво като artist. и това беше жертвата, която доброволно направих и продължавам да правя всеки ден.”

*starving artist – “гладен” художник; човек, който не може да се изхранва от произведенията си

източник (със съкращения):
http://blog.lisacall.com/2007/07/what-are-you-willing-to-sacrifice-for-your-art.html

to be continued..

Modigliani

връщам се в София отпочинала, заредена, позитивна, сякаш поела въздух на дълбоки, живителни глътки от топлината на камината и тишината на уединението. готова за нови битки и подвизи. представянето на книгата завихри такава позитивна енергия, че усмивката не слиза от устните ми. надскочих чисто физическата умора, и във вените остана да тече чистото сладко усещане за смисъл. радвам се на нещата, които създавам, по детски, по мъничко на инат на този прагматичен свят. там, откъдето извират сънищата, картините, цветовете, силата, нежността, има още много. нарича се… магия. или реактивен двигател. както го определя един приятел (който знае добре за какво става въпрос :о)… та сега, усещам с напоителна сила сладостта на свободата, която идва след като един период е приключил, когато си затворил кръга и можеш да насочиш енергия към нещо ново. вярна на себе си (и на реактивния двигател, който ако не се използва, току-виж ръждясал като меча на коелю :о)) още първия ден back се втурнах към картона и скицирах нова картина. такава еуфория няма!! това неописуемо усещане за мощ ми напомня, че сред купищата филми през последната седмица, един успя да ме докосне точно в сърцето. (то щото точно преди това коментирахме със сашо, че напоследък грам няма силни филми, такива дето те оставят с купчина мокри кърпи край стола и буца в гърлото, която си седи там дни наред.) та става дума за modigliani.

прекрасно пресъздадена среда – на художниците от началото на 20в, които всъщност са си били a bunch of junkees, с невероятна жажда към живота, всеки със собствената си уникална лудост и обсебващо желание да докажеш колко велик художник си. а приятелския кръг подхранва колоритно това безумие, просто от скука, снобщина и алчност към забавление. Анди Гарсия прави една от най-силните си роли. безкрайно и заразително чаровен, дори в моментите на тотална саморазрушителност на героя си… обичан до безумие от една жена, избрала да се отрече от себе си, за да е с него. подобна сила не ми е чужда и затова всъщност филмът ме грабна още в началото… “Знаете ли какво е любов? Аз знам…”
особено силен момент за мен – излятият на фона на прекрасна и драматична музика творчески екстаз на всеки от художниците, без да се вижда картина – само чистата, разтърсваща емоция, движението, омазването с боите, вдъхновението, което те обсебва до крайност и те push-ва да изгориш оня огън отвътре, да го изкараш от себе си, за да се освободиш… само хората, изпадали в такова състояние, могат да разберат какво всъщност гледат. понякога то е изсмукващо, убийствено, до предела. но е толкова изгарящо, че не можеш да устоиш – хвърляш се към картона, статива, платното, в безсъзнание. с единствената мисъл, че твориш. създаваш. сега. филма си струва да се гледа дори само, за да разбереш/видиш/усетиш каква история се крие под пластовете прах и милиони на заглавия като Лудост на Сутен, Модилиани на Пикасо, Мексико на Диего Ривера, и всички онези жени на Модилиани, сред които само една е с ясно изрисувани очи – тази, чиято душа е познавал…