Goya

поглъщам за втори път поредната книга от поредицата за художници – този път за Франсиско де Гоя. през цялото време в главата ми е мисълта какъв чуден сериал би могъл да илюстрира книгата на Лион Фойхтвангер. подобно на Микеланджело и Тициан, дон Франсиско е живял в изключително интересни времена, само че за Испания – издига се до Първи придворен художник в двора на крал Карлос IV – когато Инквизицията организира пищни аутодафета за дръзналите да се занимаят с “ерес”. затова пък нравите са повелявали, че е съвсем нормално да имаш официален “кортехо” (любовник) и ако това съвсем Прочети повече Goya

Mr. Turner

отдавна чаках този филм, защото предполагах, че ще е достойна перла сред списъка с филми за художници. и наистина, Майк Лий е създал прекрасна илюстрация (като добре балансира фактите и художествената измислица) на зрелите години на Джоузеф Малорд Уилям Търнър, чак до смъртта му. в началото се прокрадва доста хумор в иначе доста потискащата и архаична обстановка, но с напредването на годините, настроението става все по-мрачно – копие на собствените преживявания на художника… “самотата и уединението са различни неща”…
едва ли има по-добър избор за ролята на ръмжащия и ексцентричен Търнър от Тимъти Спол (дори не знам защо не го номинираха за тази роля), който се справя блестящо с ръбатия си и на моменти недодялан герой, носещ навсякъде молив и скицник за идеи. за разлика от повечето художници, Търнър не е бил финансово затруднен, което обяснява сцената, в която отхвърля предложение за изкупуване на всичките му картини на феноменална цена, с аргумента, че са завещани на британския народ. нелеки за гледане два часа и половина, но великолепна игра и поне за мен – импулс да разгледам отново картините на Mr. Turner.

masterpieces

тези дни добавих две нови перли сред колекцията ми от филми за художници, които стават все по-изразителни и дълбоки.

първият е “Renoir” – фокусиран върху късните години на Реноар, когато болките в ръцете почти не му позволяват да работи. филмът е истински пир за сетивата – с неповторимата светлина и багри на Лазурния бряг, живописния пейзаж като от прекрасен сън, мекото оранжево сияние в косите на непокорната Андре – модел за едни от най-изразителните платна на Реноар и муза за неговия най-голям син – Жан. контраст на цялата тази красота е мрачната къща, неизказаните думи, войната, болката, която нощем е най-големият кошмар. “на този свят има твърде много грозота, за да я влагам и в картините си”, казва Реноар. бих добавила, че красотата винаги има своята сянка, непоносима цена, тъмна страна. и колкото по-наситена, толкова по-ярка е светлината…

вторият филм е на Fernando Trueba и е абсолютна класика. The Artist and the Model е черно-бял, съзерцателен, бавен, концентриран върху погледа, формата, вътрешната емоция. и тук всеки кадър е картина, но лишена от цветове, изчистена и простичка. ателието на възрастен скулптор, който открива муза за последната си велика творба. тя е съвършеният образ на женствеността, въплъщава всичко, което може да докосне струната на порива да създадеш, и онази, другата, почти забравена струна на чувствеността. великолепен портрет на артиста.

споделено за изкуството II

Лиса Кол за жертвите, които правим за изкуството:

“преди няколко години някой ме попита какво бих жертвала, за да се занимавам с моето изкуство. първата ми мисъл беше, че не бих искала да жертвам каквото и да било. разсъждавах така: щом имам избор, просто избирам каквото искам и резултатът не е „жертване”, а просто избиране. естествено, че ми се беше случвало да се откажа от някои неща в полза на време и средства за арт нещата, които правя, но никога не съм го смятала за „жертва”. звучи ужасно негативно. затова издирих определението и в един момент се оказа, че „жертва” може би все пак е правилната дума.

жертва: a: отказ от нещо заради нещо друго; b: нещо отказано или загубено

всеки път, когато избера да работя над моето изкуство или фокусирам част от енергията си върху него, жертвам възможността да се занимавам с нещо друго. като цяло нямам проблем с вземането на тези решения и се чувствам добре. приемам, че има неща, за които нямам време, средства и енергия, заради приоритета, който съм дала на заниманията ми с изкуството. в предишни постове споделих как и защо ми се налага да работя като софтуерен специалист, за да си плащам сметките. клишето предполага, че жертвите, които един човек на изкуството трябва да прави са от типа – да живее като starving artist*, докато чака произведенията му да започнат да се продават. аз определено не съм за този подход. може би и затова понякога не се чувствам като истински artist, защото не съм склонна да правя този тип жертви. което е глупаво, защото няма „правилен” начин да бъдеш artist. аз избирам да работя на пълно работно време като софтуерен специалист на добре платена работа с отлични допълнителни продобивки, защото тази работа ми позволява да се концентрирам на 100% над създаването на изкуството, което искам, и това не е изкуството, което непременно трябва да осигури храна на масата ми. в замяна на свободата да израствам като artist в различни отношения, аз жертвах времето си. не само времето, което прекарвам в ателието, но и това за почти всичко останало: приятели, семейство, къща, почивка. има моменти, когато изглежда така, сякаш съжалявам или негодувам срещу това си решение, но не е така. преди години планирах как да постигна желаното ниво като artist. и това беше жертвата, която доброволно направих и продължавам да правя всеки ден.”

*starving artist – “гладен” художник; човек, който не може да се изхранва от произведенията си

източник (със съкращения):
http://blog.lisacall.com/2007/07/what-are-you-willing-to-sacrifice-for-your-art.html

to be continued..