• книги и цитати

    “Всички можем да летим”

    “Била съм птица, преди да се родя – сънувам го и нощем, и наяве. Понякога ръце като крила разпервам и забравям, че всъщност аз не мога да летя. Била съм птица, всяка моя клетка помни прегръдката ни с вятъра, пространствата огромни в небето – дом за ятото, и скоростите главоломни. Била съм птица, щом се съживявам като клюмнало цвете след жажда, щом лудият вятър завява, в мен птичата волност възражда и всичко сегашно забравям. Била съм птица, преди да се родя, но птичата душа в човешко тяло мечтае пак за своите крила, че в клетка се очовечава. Но ключа си намерих – Любовта.” ______________________________________ “Танцуващи на микрон разстояние тела. На…

  • кино,  книги и цитати

    “Силвия”

    Понякога се чудя защо продължавам да се ровя из дебрите на тъмната творческа душа и да гледам такива филми – депресивни, тежки, откровено драматични. Може би защото непрестанно търся потвърждение на собственото ми твърдение, че творците подсъзнателно привличат драмата в живота си, за да извличат муза от нея по един дивашки саморазрушителен начин – в лапите на зверски силни преживявания.. Може би. А може би защото знам, че в тези филми, които грижливо отбягваме, защото собственото ми ежедневие е достатъчно некрасиво, актьорите правят върхови роли.. Гуинет Полтроу прави най-добрата си роля досега – мрачна, твърде сериозна и трудно смилаема, точната дума за героинята й е self-distructive. Кой знае защо със…

  • книги и цитати

    “Кафе поеми”

    “Канелено-фъстъчено кафе с дискретен аромат, мед от пчели, нощували в трапчинките на май, и малко бренди за невидим блясък, и канела, арабско орехче, сметани във наслада смела… И питаш запленен къде те водят в този омагьосан свят, но вече искаш името на всеки край да е безкрай…” Из “Кафепоеми”, Пламен Дойнов

  • книги и цитати

    Умира бавно този, който не пътува

    “Умира бавно този… който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си. Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие. Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати. Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца. Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една…

  • разпилени

    Онези думи

    Онези думи. Думите, които никога не изричаме (по негласен наш закон), трептят в мен, по-силно отвсякога. На устните ми, на върха на пръстите ми, в пламъчето на очите ми. Думи неуловими, дълбоки, истински. Като полъх на свеж бриз след горещ летен ден, като съвършената форма на снежинка, като изящния цвят на калия, като златните багри на кестеново листо. Възможно ли е някога, преди много животи, да сме били едно цяло, а после разделени да сме се търсили, и сега, след вечност време, отново да сме като пъзелчета, плътно прилепнали едно към друго… Сега съм съд, който ти изпълваш до крайност, а щастлива не е достатъчна дума. Също като онези думи.…