цитат на деня

“Нека се разберем: минавам за любопитен, жизнерадостен, обожавам човечеството и неговата сложност, вълнувам се от хора и произведения – иначе нямаше да съм нито писател, нито драматург, нито читател, – но понякога вярата ми в човека сякаш преминава през затъмнение. Рядко, макар и редовно, се налага волята да ми припомня, че ценя човешкия род, толкова силно ме разклащат насилието, неправдите, глупостта, бездушието към красотата и най-вече примирението с посредствеността.
Човекът трябва да бъде обичан… но колко е трудно да го обичаме! Както човек не може да бъде оптимист, без дълбоко в себе си да е познал песимизма, така и не може да милееш за човечеството, бе малко да го мразиш.”

из писателския дневник към “Двамата господа от Брюксел”, Ерик-Еманюел Шмит

“Живот в скалите”

обикнах редовете на тази книга бавно и на малки глътки, докато разказът постепенно ме въвеждаше в необиновената история… имам си любима необходимост, за да ме грабне един текст и да ме спечели безрезервно – в него да присъства неуловимото и ествествено преливане на действие с философски размисли или анализи. “Живот в скалите” е изтъкана точно с магията на това преливане и макар книгата да не беше моя, признавам си, не можах да се удържа и подгънах немалко ъгълчета…

“- Стигнеш ли до кръстопът, сине – каза Демир на Богомил веднъж, – забий си тоягата, дето ти е била опора по пътя дотам. Като табела без посока я остави да стърчи, като незавършен кръст върху пресен гроб. Като гръмоотвод. Приседни, но не, за да помислиш. Щом вече си на кръстопътя, значи сам си го извикал и знаеш накъде да поемеш още преди да си пристигнал. Приседни, помълчи, за да благодариш. И после тръгвай. Без да се подпираш. Ако пак стигнеш до същия кръстопът и си видиш забитата тояга, не се обвинявай. Не посоката е била грешна, а ти си имал нужда да се повъртиш в кръг. Човек винаги стига до един и същ кръстопът различен.”

Прочети повече “Живот в скалите”

“География на гения”

макар че “География на блаженството” ми хареса повече, все пак с удоволствие последвах Ерик Уайнър в търсенето на отговори, защо на определени места и в определено време се раждат гении и какво обуславя изблиците на креативност в различни точки на света.

Геният е в простотата: Атина

“В една държава се развива онова, което е на почит в нея.” – Платон

Геният не е нищо ново: Ханджоу

“В юдео-християнската традиция е възможно (всъщност даже е достойно за възхищение) нещо да бъде сътворено ex nihilo, от нищото. Така Бог създал света, към това се стремим и ние, хората. В съответствие с този мироглед, човекът на изкуството (или архитектът, или програмистът) създава творение, несъществувало до този момент. Актът на съзидание, също като потокът на времето, е линеен. Творецът започва от А и напредва – на пресекулки, с много почивки за кафе Прочети повече “География на гения”

coffee, please

“As long as there was coffee in the world, how bad could things be?”
Cassandra Clare

“Coffee is a lot more than just a drink; it’s something happening. Not as in hip, but like an event, a place to be, but not like a location, but like somewhere within yourself. It gives you time, but not actual hours or minutes, but a chance to be, like be yourself, and have a second cup”
Gertrude Stein

“There’s no feeling in this world like writing in the attic on a snowy day and the smell of coffee brewing”
Charmaine J.Forde

“And you became like the coffee,
In the deliciousness,
and the bitterness
and the addiction.”
Mahmoud Darwish

AcristaCafe_CoffeePlease_beans

“Улицата на пеперудите”

“Сякаш били изминали стотици години, а жената продължавала да стои на брега, на м я с т о т о и се вслушвала в песента на морето – вътрешностите му се преобръщали и от дълбините му излизал мощен стон. Песен-стон, монотонна, хипнотична, внушаваща мисълта за вечност, в която можеш да нагазиш, стига само да поискаш. Вълните се разбивали в скалите, навсякъде хвърчали бели пръски и още във въздуха се превръщали в кристали сол. Жената ги усещала как посипват косите и раменете й като скрежни искри и вледеняват вкуса на времето върху нацепените й устни.”

“Рибарят посегнал, ръката му полегнала във въздуха над лявото рамо на жената – струвало му се съвсем естествено да я докосне, близостта й му била позната до болка, прииждала от други времена и пространства, и в същото време го тревожела по начин, който го изпълвал с убийствена тъга. Жената продължавала да мълчи. Допуснала за миг мисъл, която я изумила със своята правдоподобност: намираме се и се срещаме за мигове, а сме разделени от вечности. Навярно щастието, което търсим, е онази лунна пътека в морето, толкова светла и измамна и на нас нищо друго не ни остава, освен да седим рамо до рамо и да я съзерцаваме от разстояние.”

Самотна съм, каза тя. Понякога ми идва за завия срещу луната. Без тебе не е същото. Не си самотна, каза той. Аз винаги съм наблизо. Някъде в нощта. В разсъмването. В заминаването. В завръщането... На този бряг... На онази звезда... Отсам... Отвъд... Наблизо съм.

“Понякога Мариона просто посяда край ослепителен фонтан под синьото небе и замижава от блаженството на мига, от усещането за лято, по-точно от усещането за вечност вътре в лятото… Всичко това продължава, докато сантименталната й нагласа не отстъпи на онова зверско, съвсем неженско втурване в работата пред статива. Груби мазки, устремни, почти гневни движения на ръката с четката, кръвнишко присвиване на очите, яростни избухвания, дивашки истерии, ако някой я прекъсне дори с въздишка… В същото време твърди, че е безподобно щастлива. Гневна съм си, признава понякога, защото не мога да хвана мига за опашката! Но това не пречи на блаженството, а го засилва! Някакъв творчески мазохизъм съзирам в състоянията си, обаче, това е положението!”

Из “Улицата на пеперудите”