“Beautiful Boy”

тежък за гледане, но при всички случаи a must. за пристрастяването като една всепоглъщаща и унищожителна черна дупка, за борбата, която е непосилна, грозна и нечовешка, за срама, гнева и отчаянието, за границите, търпението и безкрайно разтегливата материя, наречена обич..
и изобщо, за целия ад на зависимостта…
толкова се радвам, че Стив Карел не застина в клишето на комичните роли, а разгръща таланта си в драмата. а за Тимъти Шаламе какво мога да кажа, освен – толкова е даровито това момче и толкова смислено и зряло звучи по интервютата, че нямам търпение да видя следващите му проекти.

по истинската история и книгите на Дейвид и Ник Шеф.

“Human”

вместо равносметкa за отминалите месеци, реших последният пост за тази година да е нещо красиво и вдъхновяващо. за мен тези късчета красота, внезапно достигащи ме през невъобразимия онлайн информационен шум, са магически и съзерцателни и са истински творчески двигател.
Yann Arthus-Bertrand преди години ни отвя с фотографиите си от птичи поглед, после писах за неговия “Home”, а сега ме намери “Human” – парченца от общия изумителен в многообразието, но и еднаквостта си пъзел, наречен Човечество.

(малка подсказка: хубаво е да са включени субтитрите (CC) към видеото, за да се показва името на човека, който споделя и откъде е, както и местата, където са снимани кадрите отвисоко)


*photo copyright belongs to its rightful owner

“A Star is born”

една дума имам за този филм: СТРАСТ.
във всичките й форми и проявления.

сигурно съм гледала версията с Барбра Стрейсънд. не я помня.
версията на Брадли Купър е смела, откровена, истинска, силна. нея със сигурност ще запомня.

Лейди Гага (Stefani Joanne Angelina Germanotta, сигурно малко хора знаят името й) е живото доказателство за пластовете, които трябва да белиш, да белиш, докато достигнеш до истинското, до същината на таланта..
химията между тях е осезаема. преди да гледам филма бях озадачена от начина, по който той я гледаше по интервютата. сега не съм..

енергията, която влагаме, за да съзиждаме… и обратния й знак, който ни помита.
и любов – за експлозивна сплав между двете…

а саундтракът кърти. има го в spotify.

… и една идея, която се завъртя из главата ми, докато я “откриваха”. кому е нужно да “откриваш” някого, само за да го превърнеш впоследствие в поредния продукт като всички останали, само, защото това се продава?…

“The Wife”

отдавна не бях изпитвала такава дълбока наслада от комбинацията между великолепна актьорска игра, интензивен диалог, почти театрална атмосфера, красива музика и разрушително потиснати емоции, помитащи лустрото на една удобна фасада. Глен Клоус блести в цялата си мощ, а Джонатан Прайс й партнира достойно. резултатът – един силен и размислящ филм. по романа на Meg Wolitzer, вече издаден и у нас.

“Whitney”

в началото на филма се усмихвах – свежи кадри и музика от 80-тте, с които съм израснала, извикващи толкова спомени… към средата гледах със свито сърце, а накрая бях в абсолютен потрес… дори донякъде съжалих, че пред очите ми се изредиха кадри от последните й години на деградация, толкова непоносимо разтърсващи, че се запитах дали няма да изтрият вълшебството на магичния й глас…
каква трагедия – толкова талант, такава лъчезарност, погубени от среда, от поредното нездраво семейство, от цената, платена за величието… и както и след като гледах филма за Ейми Уайнхаус – една мисъл ми остава като горчив послевкус – преди да (пък и като) станеш известен, не си ли свършиш вътрешната работа, не правиш ли това, което е най-добро за теб, не знаеш ли кой си, светът, известността, медиите и / или отровата на собственото ти семейство, и най-вече неумението да си в мир със себе си, те довършват.