Юлски филмов микс

Carnival Row – мрачна викторианска обстановка и фентъзи свят, в който хора и феерични същества от различни раси се опитват да съжителстват не особено успешно. Идеите в този сериал са многопластови и доста успешно пресъздадени – от една красива и на пръв поглед невъзможна любовна история, през нетолерантните изблици към различното, до най-тъмните страсти, които събуждат чудовища и сеят смърт.

Love Life – нещо леко за летните дни – този сериал с Ана Кендрик е лесно смилаема романтика (не без своите мъдрости по пътя) и е разтоварващ като чиклит книга на плажа.

Never look away – рядко гледам немско кино, но този тричасов филм, който изгледах на един дъх, ме привлече първо с музиката (на Макс Рихтер) и после с това, че се разказва за художник. Добра история, за съжаление с не особено убедителен край.

The Seagull – продължавам да смятам, че руската класика звучи нелепо на английски, но актьорският състав е толкова привлекателен, че не устоях. Както винаги възхитителни Анет Бенинг и Сърша Ронан, обстановка, кадри, красота, просто сюжетът е безкрайно архаичен и далечен и е нужна специална нагласа за този тип история.

See – брутален ала GoT, красиво заснет и плашещо релевантен за днешните ковидски времена – човечеството е загубило зрението си от вирус преди векове и се е върнало назад към племенната структура, за да оцелява. Размислящо е наистина как липсата на едно от сетивата ни може да ни върне наистина в базови времена… Освен Джейсън Момоа няма други известни актьори, но сериалът държи до края и насилието е добре балансирано от неземно красивите гледки на Канада.

Where’d you go Bernadette – някои неща ми станаха пределно ясни след този филм – все едно погледнах в нещо като огледало.. И на мен, като на героинята на Кейт Бланшет, не трябва да ми се позволяват дълги периоди без творчество, защото от тях следва дива асоциалност, граничеща с мизантропия :))) Свежа история за живота на дерайлиралия творец, който понякога трябва да стигне Антарктика, за да открие така необходимата съставка, наречена Ентусиазъм.

“Часът на чудовището”

Има нещо много освежаващо в четенето на young adult книга – някакси те връща към основата на нещата, за да се разбереш (може би) в едни по-късни години… А пък щом е от Патрик Нес, и детска книжка бих прочела. Българското издание отново е произведение на изкуството на Artline Studios, с прекрасните и страховити илюстрации на Jim Kay.
Малко преди да подхвана книгата, установих, че по нея ще има филм и гласът на чудовището е на Лиъм Нийсън. Нямам търпение.

Историите са диви създания – каза чудовището. – Пуснеш ли ги на свобода, никой не може да каже какъв хаос ще причинят.

Как може човек да иска и да не иска едновременно? Може, защото хората сте сложни зверове. - отвърна чудовището.

“(…) защото собственият ти разум противоречи сам на себе си стотици пъти всеки ден. (…) Съзнанието ти вярва в успокоителни лъжи, докато едновременно с това отлично знае болезнените истини, които са предизвикали появата на тези лъжи. И разумът ти те наказва за това, че вярваш едновременно и в двете.”

illustrations copyright Jim Kay

“Жената жерав”

Както много други неща в живота, “Жената жерав” ме намери съвсем неслучайно, убедена съм, като подарък, уютно загърнат в артистичен фрееричен калъф. И уж реших да я чета на плажа, а скочи в скута ми цели два дни преди почивката. Удоволствието започна още щом я взех в ръцете си – в такива моменти се сещам защо все още обожавам да държа книга с хартиени страници – в мен се плъзга неописуемо усещане за нещо хубаво, което предстои да изживея, докато ги разгръщам и попивам… Усмихнаха ме още първите страници, значи правилно бях предвкусила насладата…
Една необичайна нощ, почти като насън, Джордж намира ранен бял жерав в задния си двор и спасява чудното изящно същество от стрелата, с която е простреляно. На другия ден в ателието му се появява екзотичната и тайнствена Кумико, която ще промени живота му по най-неочаквания начин… Така започва тази приказка за любов, в която реално и сюрреално се преплитат като облачния дъх на Жената жерав и мощното изригване на Вулкана – нейния съдбовен любим. Патрик Нес буквално ме всмукна с остроумния си, по мъжки цветущ език, който те оставя без дъх. Но най-вече ме спечели с разказвачеството си. А под смазващите грижи на героите му, под пластовете динамично битие, се стели поетичност и романтика като от древна легенда… От години не ми се беше случвало да погълна всичките 323 страници за една вечер, но тази невероятна приказка ме омая и усмихна.
Пак ще я чета.
______________

Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете й сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата й щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете й, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях може да се чете.

“Но двамата с теб имаме много време, Джордж. Имаме всичкото време, което съумеем да откраднем. И така, могат ли въпросите да почакат? Мога ли да се разкривам пред теб много, много бавно?”

“Той въздъхна. Прииска му се да я прегърне сега, веднага, прииска му се ръцете му да се обвият около нея, неговите така загрубели пръсти да се плъзнат нежно по кожата на гърба й, по бедрата, чак до стъпалата и дланите й. Прииска му се някак да я обвие цялата със себе си, да стане нейна пещера, да се превърне в нейно убежище и да й даде покоя, който тя виждаше в него и който сам той твърдо отричаше да притежава.”

“А неостъпчивостта трябва да съществува като възможност, Джордж. Без опасността от среща с възможната болка мекотата губи смисъл.”

“Но и ти сам знаеш: всяка история съществува, за да бъде разказана. Всяка история трябва да бъде разказана. Как иначе бихме живели в този свят, в който няма и капчица смисъл?
– Как иначе бихме живели с необяснимото? – промълви Джордж.
– Да – сериозно отвърна Кумико. – Точно така. Необяснимото се случва непрекъснато. Толкова е много, че ние не можем да го поемем. Животът и щастието, и разбитото сърце, и любовта. Ако не можем да ги вплетем в една история…
– За да ги обясним…
– Не! – неочаквано остро го прекъсна Кумико. – Никакви обяснения. Историите не обясняват. Само така ни се струва на пръв поглед, но всъщност те само ни дават изходна точка. Една история никога не свършва в края си. Винаги има след това. И дори и вътре в самата себе си, дори и когато открито заявява, че тя и само тя е истинната версия на случилото се, дори и тогава тя винаги предполага други версии, паралелни версии. Не, една история не е обяснение, тя е мрежа, през която протича истината. Мрежата улавя части от истината, но не цялата истина, никога цялата истина – само части, които са ни достатъчни, за да можем да живеем с необяснимото, без то да ни убие.”

“Ръката й е вдигната, готова да го порази, готова да прекрати това мъчение, което – тя е готова да признае, макар и само пред себе си – е толкова страшно за нея, колкото е и за него. Тя го обича, а това е невъзможно. Мрази го, а това също е невъзможно. Тя не може да бъде с него. Не може и да съществува без него. И едното, и другото са изгарящи, едновременно верни по начин, който стрива клишето на прах.”