Истанбул – омайният град

преди да посетя Истанбул, бях чувала само крайни оценки за това изумително място и нямах никаква представа какво ме очаква. може би това е по-добрият вариант, защото тръгнах с чисто съзнание, което бързо се препълни от цветове, аромати, звуци, лица и движение. две думи за мен веднага определиха Истанбул: изобилие и шарен.

Шарен текстил на Капалъ чарши

Изобилие навсякъде - различни миксове чай

като истински мегаполис Истанбул има безброй лица. на влизане в града се виждат огромни жилищни комплекси от високи блокове, еднакви, скоро построени, всеки от които може да побере население като за цял град. следват квартали с ниски, прихлупени къщи, после бизнес комплекси и така – до безкрай. цветно, различно, смесица от ново и старо, от традиции и модерни технологии. чак не мога да го асимилирам като обем, защото по последни данни тук вече живеят близо 21 милиона души – напълно невъобразимо число за възприятията ми…

Джамии и круизни кораби...

местните гидове казват, че ти трябват 365 дни, за да обиколиш и видиш, и попиеш всичко от него – ние имахме само 2 и е чиста лудост да вместиш толкова впечатления и информация в тях! за два дни можеш само да стоиш и да попиваш атмосферата… само че в този град никой не “стои” – тук динамиката ми се стори убийствена – всичко се прави невероятно бързо…например по улицата се движат с главоломна скорост мъже с огромни пакети стоки, бутани на тежки колички, с които всеки момент могат да те премажат и буквално изникват от всички страни с викове вардаа…
ако не си свикнал, движението на автомобилите е другото нещо, което може да те побърка. карат като луди, свиркат непрекъснато ей така за спорта, не подават мигачи, непрекъснато сменят платната, не толерират пешеходците…но се движат. при толкова милиони хора на едно място, това явно е ефективният начин да се случват нещата. в един пиков момент видяхме дори градски автобус, който мина да кара по трамвайната линия…особености на пейзажа…

търговците пък изникват отвсякъде, решени да ти продадат каквато стока предлагат – започва се с “без пари”, последвано от “може лира, може долар, може евро”. разбира се, както навсякъде, едни са търговци и в кръвта, други – изобщо. прословутите пазарлъци съвсем не са задължителни, защото на някои места изобщо не се случваха. шегувахме се, че тук може би “ставаш мъж”, когато направиш първата си продажба, което сигурно става, като проходиш… 🙂 цели блокове от улици изглеждат като огромен непокрит мол – магазин до магазин, нагоре по 5 етажа всеки, докъдето ти стига погледа… от цялата тази шарения установих проблем да се концентрирам над едно нещо и да кажа ето това искам, не че няма качествени стоки, просто изобилието накъртва като преполята баклава…

едва тук ми се изясни защо наричаме някои черти на българите “ориенталски”. лежерното и с размах хвърляне на дребен и не чак толкова дребен боклук на улицата е нещо съвсем естествено тук! това според мен съвсем не се дължи само на факта, че в центъра почти няма кошчета заради атентатите, а просто, защото така са си свикнали. слава богу в края на деня започва организираното изриване на отпадъците, което прави нещата отново поносими. все пак ми се стори, че ние сме на доста години напред в това отношение (не че няма още какво да се желае, напротив). изобщо – това е град на абсурдни контрасти – пример: трамваите са модерни, удобни, буквално през минута, но – вътре никой не прави място на другия, особено, ако този друг иска да слезе. просто си стоят на вратата и – оправяйте се. ако на улицата пък някой те бутне (което се случва непрекъснато при тази навалица) това остава без извинение – като че ли просто няма време за такива дреболии…

за жените – доста съм чувствителна към култура, която предполага жената да играе подчинена роля, затова и дълго време Истанбул не беше в желаните ми дестинации. има нещо смущаващо лицемерно да толерираш харем със сто жени, но да ги държиш затворени и забулени, та никой друг да не ги вижда освен теб (из ежедневието на султана). добре че по някое време поканените в двореца дипломати направили гаф и се появили със съпругите си, та станало прецедент и жени започнали да присъстват на гала вечерите. в днешно време нещата сигурно са малко по-различни (казвам малко, защото все още има места, където жената яде, каквото поръча мъжа с нея и ако той се е нахранил, на нея също й прибират чинията)… по улиците жените са много различни – от изцяло забулени до напълно открити, повечето са някъде по средата – с красиви шалове по главите и тези безумни вталени шлифери в най-различни цветове. като ги гледах, изпитвах добре познатият ми бунт срещу ограниченията и неравностойното положение и същевременно благодарност, че съм се родила в една сравнително свободна държава, в която да си жена е прекрасно нещо…

На египетския пазар може да намериш всичко

двама синеоки мъже с името Мустафа белязаха двата ни изключително наситени дни в Истанбул. единият беше нашият местен гид, който ни разведе из “Долмабахче” (султанският дворец на брега на Босфора, за чийто разкош буквално е разорена хазната с мноооого тонове злато и сребро), а с него същия следобед успяхме да влезем в църквата “Света София”, доскоро действаща джамия, а сега музей. това са места, за които колкото и да разказваш, колкото и да снимаш, не се получава. човек трябва да види и изживее, защото са произведения на архитектурното изкуство и са истински пазители на историята…

Дворецът "Долма бахче" - поглед от корабчето

Входът на двореца "Долма бахче"

Златните мозайки в "Св. София"

"Света София" отвътре
другият Мустафа беше черешката на тортата в прословутия пазар Капалъ чарши, където единствената ни цел беше да купим кожени изделия. там забавлението започна рано сутринта с по чаша ароматен ябълков турски чай, здрав пазарлък на българо-турско-английски и сметки на калкулатора и продължи вечерта (след прекъсване за пазаруване на подправки на Египетския пазар и разходка с кораб по Босфора) с турско кафе и още по-неописуемо забавление. вероятно след време, това преживяване ще е единственото, което ще си спомня от тези два дни, защото пазарът в малкото магазинче на Мустафа беше като участие в комичен скеч, с точно подавани реплики и безумен диалог, предизвикващ див смях, в който накрая се включи и един нищо неподозиращ австралиец и направи нещата още по-абсурдни и комични! прекрасно е, когато попадаш на правилните хора в такива моменти, а ние това си го можем явно, защото напазарувахме красиви неща, Мустафа получи явно традиционните целувки по бузите на тръгване, и всички бяхме доволни и щастливи.

за Истанбул вероятно могат да се изпишат томове и мнозина са опитвали. едно е сигурно: това е град за всички сетива – да видиш, да помиришеш, да чуеш, да докоснеш и почувстваш със сърцето си. шарен до невъзможност, контрастен, смазващо динамичен. за да се отдадеш на съзерцание, тук може би трябва да останеш с години и да се слееш с местния ритъм, да излезеш извън туристическите места и да се гмурнеш по малките калдъръмени улички и непопулярните места. аромат на печени кестени и царевица, шафран и карамфил, напевните гласове по време на молитва, виковете на търговците на сирене, които хвалят стоката си, отрупаните от сладки лакомства витрини – това са все усещания и картини, които се запечатват като част от атмосферата. Истанбул ми прилича на сироп за баклава: гъст, сладък и омайващ. който веднъж го е опитал – със сигурност ще се върне за още.

В градината на двореца "Долма бахче"

Изцяло бели къщи на европейския бряг на Босфора

Панорамна гледка към европейската част

Градината и портата на двореца, през която султанът е влизал

До Канада и назад (част II – Монреал)

Montreal_Cathedral_IMG_2644

сигурно има безброй известни места по света, чието име обаче е просто абстрактно понятие, без точни координати и особено съдържание в съзнанието. така беше и Монреал за мен, преди да получа поканата от галерията и да реша, че ще заминем там за откриването. знаех, че е красив град, в който се провежда джаз фестивал … и толкова. хубавото е, че в нета има толкова информация, че човек може да се подготви доста добре предварително, както и направихме всъщност.

открийте разликите

кацаме след 12 часов полет и смилане на времето, каквото досега не съм преживявала (в София е 7 часа сутринта, кацаме в Монреал в 14:30 същия следобед). посрещат ни Гинка и Маги, които живеят от години в града – (и с двете се срещаме за първи път наяве), и информацията започва да се сипе още в колата. първото нещо, което забелязваме още на път от летището към хотела е, че колите нямат предни номера. обяснението е годишната такса “номер”, която автоматично свежда номера само до един. бързо ни осведомяват, че към дългия списък от такси има дори такава за притежаване на шофьорска книжка. редът се усеща някак във въздуха, кара се без напрежение, няма задръствания, а тъй като паркирането е проблем, всички чинно сричат знаците за паркиране, защото всяко неправилно такова, автоматично ти излиза солено.

 

разстоянията тук са доста измамни. разбираме го още на първата разходка от хотела (който сме подбрали “близо”) до галерията. затова и метрото е желателно, бързо и ефективно средство за придвижване. прави ми впечатление, че това, което сме чували като характерен за големите градове фон по филмите е вярно – в далечината непрекъснато вият сирени, било то на линейки или на пожарни коли. разказаха ни, че пожарникарите са много на почит в Монреал, защото градът помни два почти унищожителни пожара в началото на миналия век. затова навсякъде има пожарни кранове, пред които е забранено да се паркира. разбираме и причината за пожарите – въпреки че почти всички фасади изглеждат спретнати и подредени с малките си тухлички, сградите всъщност са изцяло дървени, а тухлите са само облицовка. освен това са и плътно долепени една до друга, което прави нещата лесни за унищожителната лакомия на огъня.

Montreal_Firehouse_IMG_2649.jpg

Montreal_UQAM_MG_2635.jpg

Монреал е много шарен град – не знам дори, дали това е правилната дума. по-скоро е различен в кварталите си като облик и излъчване. това, което моят европейски поглед не успява да възприеме, са много разпространените тук “каубойски” сгради – на два етажа, с плосък покрив, облицовка от тухли и външни стълби отпред, от които ми се струва, че всеки момент ще излязат група каубои и ще се метнат на конете. от друга страна в Стария град има сгради на по 200 години, downtown-ските небостъргачи се прегръщат с катедрали, а на хълма, дал име на града (Mount Royal) са разположени къщите на богатите – симпатични мини имения за по милион – два, с педантично оформени зелени площи и цветя, които (!) нямат никакви зидове и огради, просто са на деликатно разстояние едно от друго. всяка от тях е с различна собствена индивидуалност в архитектурата и за разлика от каубойските, имат скосени покриви. говори се, че тук най-хубавите коли се карат от богатите и … от пенсионерите, колкото и невероятно да ни звучи. без коментар.

Montreal_Hotel_IMG_2952.jpg

Montreal_House_IMG_2710.jpg

Montreal_House_MG_2701.jpg

шареното е и в хората, и в националността им – от хотел Holiday Inn с архитектура с китайски елементи започва China town, където магазинчетата и обитателите те карат да се чувстваш съвсем като в Китай, а в гей вилидж дори по витрините на магазините манекените са с характерни чупки в кръста. за всеки по нещо. прави впечатление, че никъде по улиците няма кофи за боклук. обяснението е простичко – боклукът се събира в определен ден от седмицата и тогава се изнася за вземане. с това се занимава отговорника на входа, който също може да извикате за дребни битови повреди, които влизат в наема.

Montreal_HolidayInn_IMG_2650.jpg

Montreal_Tree_IMG_2665.jpg

наричат Монреал Града на двете нива и Града на стоте камбани. първото е заради Подземния град – километри тунели с магазини и офиси под земята, които са свързани с метрото и при убийствените температури през зимата позволяват придвижването, без да се налага излизане на повърхността. прави впечатление, че в тези тунели (поне където минаваме ние), няма издраскано, мръсно или счупено, което е направо удивително за балканската ни природа. разказват ни, че при тукашните сурови зими, няма понятие “да те изненада снега”. чистенето му става с железен ред и макар да се трупа на определени места чак до пролетта, местата за преминаване за осигурени. второто име идва от множеството катедрали и църкви, пръснати из целия град.

Montreal_PlacedesArmes_IMG_2938.jpg

montreal palais des congres

Montreal_Church_MG_2627.jpg

докато си говорим с приятелите ни българи за реалността на емигрантите тук, осъзнавам защо най-много българи има в Торонто, а не тук – една от сериозните причини е френския език, който в Монреал е абсолютно задължителен за намирането на хубава работа, позволяваща израстване и добро заплащане. забелязвам, че конкретно нашите приятели са максимално фокусирани над ежедневните си задачи: курсове, изпити, работа, семейство, които ще направят живота им по-хубав и ще осигурят по-висок стандарт. няма носталгия (поне не я показват и аз не усещам такава), нито традиционното вече българско мрънкане. иначе космополитността се вижда с просто око дори по улиците – азиатци, европейци, африканци, американци, латинос, има от всичко, любезни са, отзивчиви, приятелски настроени, въпреки че френският е основен език, отговарят на английски. говори се, че всъщност това смесване и привличане на представители на различни култури е политика на страната за обогатяване на генния фонд, който вследствие на суровите условия на живот преди години силно е излинял.

Montreal_church1_IMG_2671.jpg

храната е не по-малко цветна – първата вечер ни водят в т.нар. бюфет – за 10$ получаваш повече от изобилие от няколко блок маси, отрупани със салати, печени меса, рибни деликатеси, хляб, сладоледи и десерти. Гергьовден е малко странен тази година – обядваме с екипа на галерията, които са вегетарианци и се хранят с органична храна, приготвена на място в собствената им кухня, а вечерта замръкваме в италиански ресторант, в който ни изпращат сами да си подберем и изпечем филийките и намажем с направо престъпно вкусни смеси. никъде в заведенията и вътрешността на сградите не се пуши. на някои входове има поставени подобни на пощенски кутии, в които може да се тръска пепелта и да се загаси цигарата. оставяме за последния ден преди заминаване предварително препоръчаното заведение Schwarz (благодаря ти, Роси ;)), което съществува от 1928 година и пази наистина автентична атмосфера. в него се готви уникално пушено месо, което гарантира солидно преяждане и мога да ви уверя, че чакането на опашка отвън, за да получиш маса, си струва! освен, че опитваме от деликатесите, се сдобиваме с комплект подправки, които се надяваме да имат същия магически ефект и върху нашенското месо. единственото, което не успяваме да открием, е препоръчания ми от една американка, живееща в Монреал, “beaver tail”, което всъщност не било опашка от бобър, а десерт с това наименование.

Montreal_Schwarzdeli.jpg

Go Canadians!
за седмицата, в която сме в Монреал, няколко вечери са “хокейни”. по улиците се усеща приповдигнатост и съпричастност с канадския отбор: хората гордо носят екипи, дори жените, по колите са накачени флагчета, а на автобусите непрестанно се изписва Go, Canadians! тук хокеят е истинска религия, която е обхванала не само местните, но и голяма част от емигрантите. ние успяхме да гледаме мач с отбора на Питсбърг и ми се стори, че тази вечна битка между канадци и американци, съпроводена от бурни емоции, възторжени и разочаровани викове, е наистина неделима част от канадската атмосфера.

щедростта на природата

Montreal_BotanicalGarden_IMG_2724.jpg

Montreal_port_IMG_2939.JPG

още от google maps се вижда колко е зелен островът и с колко водни ръкави е прорязан. в Монреал всяка зелена площ е почистена и подредена, малките градинки пред къщите са китни и направени (има глоба за немарливи собственици), ботаническата градина е уникално място с хиляди растителни видове. за моя изненада сърцето ми остава в китайската градина, която е много по-релаксираща и красива от японската. много от видовете не са разцъфнали, защото сега е ранна пролет и градината тепърва изгрява с целия си блясък. до ботаническата е Биодома, който пресъздава 5 екосистеми – тропическа и широколистни гори, St. Lawrence морска екосистема, арктическа и антарктическа екосистеми. всички са с автентичния си климат, за да създадат на обитателите си реална обстановка.
всъщност работата на местните метериолози сигурно е доста трудна – климатът е поредното шарено и непредсказуемо нещо тук – през два часа времето се мени през слънчево, облачно и порой, отново до слънце, а за седмицата, в която ние сме там, от 18 градуса слизаме до 2, постоянно духа вятър, накрая прехвърча и сняг. при това местните ни разказват, че всъщност сме късметлии, защото това време е по-характерно за юни, може би затова дърветата смело са нацъфтели, а жените за мое изумление масово ходят боси и по джапанки.

Montreal_ChinaGarden_IMG_2771.jpg

Montreal_ChinaGarden_IMG_2804.jpg

град на музеи

Montreal_FineArtsMuseum_IMG_2807.jpg

музеите в Монреал не са много, но затова пък си заслужават отделеното време. дори експозициите да не са по вкуса на посетителя, то сградите сами по себе си са произведения на изкуството. отделяме един следобед на Музея за изящни изкуства, където освен постоянните изложби, които са безплатни, разглеждаме атрактивна експозиция за живота и творчеството на Miles Davis и изложба бижута, вдъхновена от представленията на Cirque de Soleil. в другата сграда на музея най-силно впечатлява изложба стъкло. в постоянните експозиции и вътре в музея е разрешено да се снима, навсякъде се виждат майки с маного малки деца, както и хора в инвалидни колички, които очевидно нямат проблеми с достъпа. другият музей – за Съвременно изкуство не ме очарова особено като експозиция – както може и да се очаква, твърде много модерен арт – от типа черен квадрат на бял фон.. в една от залите обаче се натъкваме на интересна инсталация на огромно осветително тяло, направено изцяло от различни по вид стъклени чаши, които погледнати отдалеч са напълно неразличими, а под полюлея има маса, отрупана със същите чаши. музеят, който не успяваме да посетим, е Историческият музей.

Montreal_FineArt_MG_2753.jpg

Montreal_FineArt_MG_2768.jpg

една монреалска галерия

Gora_expo_400.jpg

от ден първи комуникацията с Gora е изключително стегната и професионална. още с поканата получавам 90% от необходимата ми за да взема решение информация. тях не ги интересува дали си самоук художник или си учил изкуство, не се страхуват от стъкла (това обикновено е един от доводите на галериите да отказват пастели), конкретно тази галерия няма лице на улицата, не разчита на случаен поток от посетители, затова пък редовно прави корпоративни събития в залите си и така промотира авторите. модерното изкуство е на почит, но се търси и различното. не си позволяват да коментират с епитети самите картини, нито цените им, само при крайности в тях се намесват със съвет. затова пък щедро раздават визитки и каталози с координати на авторите, без да се притесняват, че някой ще ги прескочи като посредник (тъжна бг действителност). усещането ми е за различен подход и реалност, но то е неизбежно при всички други гореспоменати различия.

P.S. Благодарим на Гинка, Марти и Маги за тяхната отзивчивост, топлота и гостоприемство! Бяхте страхотни гидове и направихте преживяването Монреал много по-вълнуващо!

и още от града:

Montreal_Illuminated_IMG_2683.jpg

детайл от емблематичната скулптура

Montreal_Illuminated_IMG_2682.jpg

Montreal_Cirque_IMG_2638.jpg

Cirque du Soleil – за жалост не успяхме да стигнем до представлението им

Montreal_atNight_MG_2713.jpg

нощен Монреал – поглед от катедралата Сен Жозеф

Montreal_atNight_MG_2722.jpg

и поглед към небостъргачите от Mount Royal

Montreal_MacGill_IMG_2706.jpg

MacGill University – едно от най-престижните учебни заведения

5 дни в Прага

почти месец след пътуването до Прага, сядам да понапиша впечатления. a те са безкрайно много, в най-различни посоки. докато предварително прехвърлям мислите си, установявам къде с хумор, къде ужасена, че вътрешно “подготвям” този текст като статия за списанието (!) явно вече съм изкривена, неизбежно е :о). и така – Прага е изумителен град. и ние, и приятелите, които бяха за втори път и се изявиха като своеобразни гидове из кръчми, забалежителности и галерии, бяхме дружно категорични, че това е град, в който бихме живяли с удоволствие. това е земя на бира, стъкло и замъци.

Някъде в облаците
първо държа да споделя, че полетът до Прага беше първият в живота ми и затова бях двойно развълнувана. ако и не бях толкова скапана от предходните работни дни, сигурно щях да съм в подходящ възторг от изгрева, който се разля, пронизвайки облаците и превръщайки ги в огнено развълнувано море. щом успях дори да подремна в самолета, значи нямам страх от летене :о) (един страх по-малко, колко хубаво) само почувствах онова злокобно надигане в стомаха, докато набирахме скорост, което изпитваш в бързите асансьори, но то се преживява. онова, което ми прави впечатление е, че се гледа доста през пръсти на указанията за безопасност – аз както летя за първи път, нищо не отбирам от брошурките, а чешкият екип говори такъв английски, че да 
не му се налага на човек да изпада в аварийна ситуация.

Спокойствие и красота
слизаш от самолета, излизаш от летището и различното те блъска веднага. предлагат ни транспорт до хотела и се озоваваме в нов VW, чийто шофьор изглежда като аристократичен преподавател от университета (с риза, пуловер с V-образно деколте и очила с тънки златни рамки) и кара с такова върховно спокойствие, че започваш да се оглеждаш странно. наистина, това е една от най-големите разлики със София, която се набива рязко в погледа ти – тук се кара бързо, но изключително спокойно, толерантно и се спира на пешеходци. не се чуват клаксони, има задръствания, но няма тарикатщини тип – да се изцепиш най-отпред, за да прекараш другарчето. на пешеходци спира дори трамваят, за да даде път. ех, на какви светлинни години развитие сме, божкеее…
както и да е, разтоварваме се в хотела, който е почти в Стария град и се гмурваме в слънчева Прага. тук определено си струва да вдигаш поглед нагоре, докато се разхождаш – всяка сграда е уникална, с детайли и орнаменти, които спират дъха и обектива ти на всяка крачка. вътрешните дворчета и кафетерии имат своя собствена атмосфера и аромат. първото местно кафе изпиваме точно в едно такова приятно място, в което всички столчета са различни, а масите са направени от стари крачни шевни машини. после се отправяме на разходка из Старое место, като се промушваме из лабиринта от калдъръмени улички, пълни с шарени магазинчета за бижута, сувенири и стъкло. въпреки че сме “извън сезона”, се усеща невероятната космополитност на града – край нас се движат японци (някои в традиционни кимона), испанци, гърци, индийци, които снимат ли снимат, а на прословутия часовник на всеки кръгъл час стоят като хипнотизирани с поглед нагоре, за да видят фигурките. всяка сграда е красива, пипната, на мястото си. дори капаците на шахтите са произведения на изкуството. минаваме Карловия мост и разходката минава в паркче наблизо. не мога да се въздържа да не спомена обществената тоалетна, която се намира там. това е най-хайтек тоалетната евър. цялата е в хром и алуминий и това, че не я снимах беше само, защото все пак не ми се щеше да изглеждаме като тоталните аборигени. но е впечатляващо. тези дребни детайли са провокация, защото разбираш в какво и къде живееш.

Кулинарен оргазъм
още първата вечер опитваме местния специалитет, наречен Колено. е, него просто няма как да не го снимам – това е килограм месо, което слагат пред теб на дървена дъска.. и започва голямото борене и поливане с бира. няма такова преяждане като в Прага, готвят божествено, от предястията до десерта, в огромни порции и аз една седмица след прибирането бях на жасминов чай :О))). в едно прекрасно кафене опитваме лимонова Бехеровка, това е 38-градусов специалитет (нелимоновия вариант е нещо като шведска горчивка), който се поднася с лед в ракиени чашки на столче. гарнирано с бял чай и домашни лакомства от типа медена торта и щрудел.. ех, ех… дайте ми деветия стомах насам, моля.

Раят за художниците
галериите в стария град са “скрити” из уличките и ги намираш с доста обикаляне. затова пък вътре можеш да се изгубиш с часове. тук е раят за художниците, а и за ценителите на техния труд. галериите представят почти изцяло руски и украински автори, предимно картини с маслени бои и на цени, които са космически сравнени с българските. голямата разлика тук е, че навсякъде в Прага се продават принтове (висококачествени репродукции) на оригиналите, които са на достъпни за всеки цени. това се счита за нещо съвсем нормално, за да може и тези, които не биха дали по 2000 евро за оригинал, да имат късче красота за себе си. за жалост у нас пазарът все още не е готов за това и на принтовете се гледа с лошо око. всъщност поредната разлика. разглеждаме няколко галерии – 2-3 от тях ми правят много добро впечатление, в едната си купуваме принтове на украинеца Тарас Лобода. а, друго нещо – каталозите на художниците също се продават – подарък са само, ако си купиш оригинал.

Шопинг
Прага е град, в който умеят да ти вземат парите, а ти с удоволствие се разделяш с тях. магазинчетата са приятни, шарени и уютни. особено онези вещерските, пълни с шишенца и билки, и всякакви ръчно изработени чудеса, в които продават автентични, като излезли от приказките моми и се носи аромат на канела и лавандула. е в тях ти се иска да оставиш торба с пари. различен е дори молът, който така и не смогваме да обиколим целия. достатъчно е, че кафенетата те предразполагат към часове размазващ престой, а в някои от марковите магазини си струва да пазаруваш стоки, които у нас са на безумни цени. а пък Zara тук няма общо със софийските (не че съм особен фен), но в Прага магазинът е на 2 етажа и огромна площ и доста по-благ асортимент. изобщо, да живеят кредитните карти!

още снимки >>

 

глътки зимен дъх

душата и съзнанието ми бавно започват да привикват към факта, че жадуваната една година почивка вече започва. докато пътуваме транзит през няколко държави, почти не усещам, че сме извън България, докато не спираме в Блед за кратка почивка…езерото изглежда точно като от Мъглите на Авалон. лека мъгла се стели над абсолютно спокойната вода, а в нея се отразяват не един, а цели три замъка, сякаш излезли от приказките. за да е пълна идилията, във водата плуват патици, с ярко зелени и лилави окраски на главите. заскрежените дървета наоколо изглеждат като зимни пазители на тази ледена красота. минава ми мисълта, че бих могла да остана тук с месеци. пътят за Iselsberg, където е нашият Straganzhof, минава през завои, на които gps дамата ни загуби ума и дума и направи почти челна стойка. истината обаче е, че пътищата им са перфектни и дори само по това има да ги гоним с години. най-после пристигаме и със задоволство установяваме, че дванайсет – часовият път си е струвал и още как! запознаваме се с г-жа Defregger и аз дори успявам да изцедя малко немска реч от себе си – все пак не съм употребявала езика от 13 години, а тя с местно чувство за хумор ми отвръща, че и малкото ми немски при всички случаи е повече от английския, който говори тя. както и да е, разбираме се някак. успяваме да се задържим будни дотолкова, че да вкараме почти на екс прословутия “шнитцл”, който наистина се оказва кулинарна благословия, особено ако е полят обилно с тукашния Гьосер. е, сега вече може да се спи.
на следващия ден дори самата мисъл, че се намирам оставена сама на себе си в една живописна уютна алпийска вила, сгушена сред величествени и поръсени със сняг хълмове, ме изпълва с неописуемо блаженство. в една ръка държа новата книга на Джоан Харис, с другата отпивам нес кафе, до мен послушно чака верният ixus, а до него – най-новата придобивка – беличкият MacBook. докато другите се кефят на пистите, аз почти до сълзи се умилявам от обилната закуска в трапезарията с гледка към Доломитите, които се извисяват небрежно пред верандата, обляна от ослепителното австрийско слънце. мисълта, която е в състояние да осмисли деня ми е, БОЖЕ, НЕ БЪРЗАМ ЗА НИКЪДЕ!! мога съвсем спокойно да спя цял ден, да прочета цяла книга на един дъх, да готвя или да се изтегна на слънце, да взема 2 – часова вана или просто да дишам дълбоко, докато се взирам в някой покрит със сняг хълм. И така – следващите 5 дни! какво да кажа, освен, life is good!!
през последвалите дни слизам бавно към същността на душата ми като по извита стълба с факла в ръка. никой около мен не разбира от какво имам нужда точно сега. притихнала. това е думата, която ме описва превъзходно. седя на стола на верандата, осепителното слънце блести в очите ми и не искам да знам нищо. празна като черупка на ръковина. изпълнена единствено с тишина. оглушителна космическа тишина. за хората около мен, на които им е нужен адреналин, за да се чувстват живи, това състояние е абсолютна загадка. да не правиш нищо, за да си починеш психически, физически, всякак. трудно е да обясня как всеки ден в София генерирам сериозни дози адреналин, които ме изпиват, изсмукват и оставят безсилна, затова пък с буци в стомаха. най-вече непрестанното цепене на секундата на две, за да успееш с всичко, което искаш да вместиш в проклетото време. чак ми става безкрайно смешно, когато ми задават въпроса дали карам ски, и при отрицателния ми отговор хората остават учудени от нежеланието ми дори да опитам. аз пък оставам с неприятното впечатление, че съдят прекалено прибързано, че не ме познават достатъчно, че не уважават правото ти сам да избираш и занимания и начин да почиваш. никога не съм имала афинитет към зимните спортове, пред навличането с куп дрехи и робокопски обувки, някак предпочитам камината с книга в ръка или страничният поглед през фотообектива, понякога предпочитам да съм просто наблюдател, а не участник. това ми стига. още повече, че съм благословена никога да не скучая, дори, когато съм сама. именно тогава. особено сега, когато съм преуморена. винаги съм го знаела, но тази година още по-осезаемо откривам, че най-сериозният ми враг е умората. тя изкривява света като през криво огледало, смазва сетивата ми, не мога да преценявам адекватно ситуациите, не мога да се радвам на живота.
Lienz ми хареса – малко, спретнато и чисто градче, с внимание към всеки детайл, уличка и магазин. за изкривените ни софийски мозъци, дори малко скучен. хората са ведри, учтиви и спокойни, на пътя всички спазват правилата и няма грам проява на нетърпение. как ли живеят тези хора без клаксони и препирни кой да е най-отпред на светофара? сигурно добре. сега разбирам хората, които пътуват по-често защо са все с единия крак навън. ами то като виждаш какво друго има, не културен шок ами не знам какво ще изживееш.
дните приличат на тънка паяжина, леко потрепваща от полъха на северния вятър. през тези часове на нищо-не-правене поглеждам в себе си и най-после откривам покой, и бавно стелещи се зелени снежинки. не зная колко е часът, не зная коя дата сме, дори не мисля, че има значение къде се намирам. важното е човек добре да познава себе си и да знае от какво точно има нужда, а аз това поне го умея добре. усещам как най-после в мен се прокрадва добре познатия порив: още малко и отново ще съм себе си – широко усмихната, пълна с енергия, с две думи, заредена. парадоксалното е, че погледнато отстрани, не правя нищо по цял ден, а на мен това ми действа като бъркане в контакта :о). трудно е да обясниш. не е и необходимо в моя случай. всеки си има рецепти за изправяне. моята е такава. неслучайно и двете книги, които избрах да взема със себе си са «Приказка без край» (за втори път) и «Бонбонени обувки». последната поглъщам буквално като чаша горещ шоколад в студен зимен ден – тя просто така си и въздейства. отзад на корицата някой е казал, че това е най-добрата книга на Джоан Харис досега. не знам дали е точно така, но безспорно е завладяваща. всмуква те и преди да си се усетил, вече си в омаята на горещия шоколад, аромата на ром, кокос и «просячета», неспокойният вятър разрошва косата ти и носи тежкия мирис на зима и промяна. нелек е изборът, да продължиш да бягаш и да се страхуваш, или да останеш, да се пребориш с демоните си и да повярваш, че неминуемо оставяш отпечатък върху съдбите на околните, независимо дали наричаш това магия или просто докосване..

«Чаша с мирис на пушек от горящи дърва, малко сметана, поръсена със захар. Горчив портокал – любимият ти шоколад, 70 процента черен със ситно нарязани портокали от Севиля. Опитай ме. Вкуси ме. Пробвай ме.»

«Шоколад. Теоброма какао. Храната на боговете. Прави се от смлени какаови зърна, лют черен пипер, канела и захар колкото да убие горчивината. Така са го приготвяли маите преди повече от две хиляди години. Използвали са го в церемонии за вдъхване на смелост. По време на жертвоприношения са давали шоколад на жертвите точно преди да извадят сърцата им.»

«Магии не съществуват – отговорих аз.
Тогава го наречи по друг начин. Наречи го начин на мислене, ако искаш. Наречи го обаяние, аура, блясък, чар. Защото по същество за това се иска само да стоиш изправен, да гледаш хората в очите, да им хвърляш убийствени усмивки и да казваш: «Майната ви, аз съм върхът!»

«Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо, никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно.»

«Постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра ако щеш, които духат в противоположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра или да се оставят да ги отвее.»

безгрижни отнесени дни

пиша тези редове пред палатката, с лаптопа в скута и едно ширнало се необятно сребърно море пред погледа. тази година отпускът е необичаен, пъстър и надиплен като воланите на шарена пола и точно затова – сладък. позиционирани сме на плажа на къмпинг смокиня, на 5 метра от вълните, но успяваме да проходим почти цялото крайбрежие – резово, варна, бургас, созопол – и усещанията са пропити с дъх на водорасли, изпепеляваща жега, вкус на лаврак и миди, всепроникващ пясък и пълна луна, сякаш току-що изкъпана от вълните. рожденият ми ден е най-хубавият от много лета насам – сред жаравата на пясъка цвърчат ребърца и наденички, на импровизирания бар се лее водка с вкус на зелена ябълка, около него горят свещи, подаръците са не по-малко импровизирани – колие и гривна от мидички в кутийка от кокосов орех, и букет от местни треви с охлювчета по тях, поднесени на фона на игривите звуци на Фанфари Чукария. неописуемо е. денс в пясъка под погледа на луната, обвита от паяжинна мрежа от облаци. всъщност най-сериозният ми подарък е новата ни голяма палатка (с две спални и предверие :о) в която спим като къпани (в морето), ходим прави и имаме огледало ;о). в созопол преброждаме всички галерийки, откриваме разни интересни автори, купуваме си бижута, които тази година явно са модни, защото са навсякъде, пазаруваме си красива пашмина за нетрадиционно потребление и керамична поставка за свещи с крачета. установяваме, че бургас става все по-приятен град и къде на майтап, къде сериозно обсъждаме трайно преселване. след два дни в резово си давам сметка, че мога да се пренеса тук за цял сезон, заедно със статива, картоните и пастелите, толкова спокойно и диво-красиво е мястото. тук бих творила с месеци, забравила за света. варна е все така привлекателна, пристигаме в най-горещия (както по-късно разбрахме от 120 години насам) ден и веднага употребяваме салата от морски дарове в едно прекрасно заведение в морската градина, където снимам Мирелка, успяла да напъха три пръста в устата и един в носа (периоди славни, периоди :о)).
след десетина морски дни решаваме да се отправим към вътрешността и отново яхваме беемвейската метла. дестинация – копривщица. по пътя снимам през стъклото най-дебело-подпухналите възможни облаци, които менят форми точно през 2 минути, моделирани от бурния по залез вятър. завоите преди градчето си струват определено – въздухът тук е бистър, свеж и прохладен и няма нищо общо с влажния жегав такъв от крайбрежието. мекички с пудра захар и сладко от ягоди, след това разходка из местните галерии. в първата сме приятно изненадани от изложба на Димитър Войнов – син, чиито изящни женски тела и начинът им на представяне винаги съм харесвала. леко дистанцираща, ефирна сива гама, тук-там релефности по фона и нетрадиционно обрамчване. приятна изненада е и самата малка, но семпло-елегантна галерийка, с тъмни стени и светъл под, с червени акценти тук и там, чиято обстановка предава част от собствените ми идеи за такова място. за кой ли път се забавлявам с въпроса на галеристката, зададен с компетентно-академичен тон, каква специалност имам (и пак този напиращ импулс да изплюя, ами застраховане), но признавам, че престоят в галерийката е приятен, от онези докосвания до нещо красиво, които правят деня смислен. след това се отправяме към другата галерия, която се помещава в местното основно училище. там един художник с дух на истински българин се опитва хем да твори, хем да сбира късчета история и да бъде гид на хората, които потропват на вратата. и въпреки че наистина малко картини на Йордан Шентов успяват да ни грабнат, разказите му ни оставят с усмивка и с пожеланието такива места да продължава да ги има. до края на престoя ни успяваме да опитаме боб чорбата на всички механи, да заформим поредния филмов маратон (rumor has it, from dusk till down, the restless) и да бутилираме известно количество сън за безмилостната софия. в последния ден от отпуска минаваме през клисура, където прекарваме час в местния исторически музей – просто няма къде другаде. дали със съжаление или с примирение, отбелязваме, че на тези места времето е спряло някъде преди 20-30, че и повече години и отпрашваме. безгрижните дни бързо биват отнесени от студения проливен дъжд, с който ни посреща софия. след 2 часа тук само тенът и тоновете мидички, откраднати за кой ли път, напомнят, че сме били някъде там, на брега…