“Веселите уиндзорки”

ще започна отзад напред: малко бяха аплодисментите! на мен ми се искаше ръкопляскането и виковете браво на продължат, докато ме заболят ръцете!
отдавна не бях си причинявала театрална смехотерапия, но “Веселите уиндзорки” напълно оправда и заглавие и очаквания. пиесата е сравнително малко играно у нас Шекспирово произведение, чието действие се развива бурно и динамично в благопристойната английска атмосфера на лятната кралска резиденция Уиндзор. детайли няма смисъл да разказвам, само ще споделя, че си струва поне няколко пъти да се попие тази взривоопасна комична енергия. и макар че целия екип се справи много добре, за мен блестящо и нечовешко изпълнение направи Иван Бърнев, който буквално се обърна с хастара навън и избухна в най-зашеметяващия “телесен” монолог (не знам как по друг начин да опиша това, което се случваше на сцената), който съм гледала досега.
Адмирации и пак: като си представя какъв труд и усилия стоят зад една такава постановка, малко бяха аплодисментите!

Снимка: monitor.bg

“Покаяние”

той и тя. и една откъсната ябълка. като слепци вървят един към друг. откриват се, завихрят се, обичат. после поглеждат встрани и идва болката. раняват се до кръв. съблазняват се, ревнуват, борят се, танцуват с чувствата, оплитат се в условности.  историята се повтаря. много пъти. той и тя. с протегнати един към друг ръце. обичане. или покаяние?…

Вельо за сетен път прави красив театър. в него няма думи. има прекрасно съчетание на движения, символика и музика, докосващи право в сърцето. гениална модерна интерпретация на вечната тема за мъжа и жената.

acristacafe_theater_repentance_1

acristacafe_theater_repentance_3

acristacafe_theater_repentance_5

acristacafe_theater_repentance

acristacafe_theater_repentance_2

acristacafe_theater_repentance_4

 

Ноктюрно: от прахта до сиянието

и е лесно, и е трудно за смилане. зависи колко фино са ти настроени сетивата да улавят нестандартното. и доколко са склонни да позволят на провокацийката да се промъкне в мозъка, да проникне предизвикателно през филтъра на тривиалното. да попие смело през порите, така че нищо вече да не е както преди. спектакълът не е за всеки. а може би е. От прахта до сиянието. всъщност това е любовна история. по действителен случай. някои части от текста са написани за мен/нас – смях се със сълзи. музиката – слушаш със затворени очи. хората – таланти – нечовеци. импровизациите ме усмихнаха. краят ме разплака. идете и вижте.

P.S. Спектакълът „Ноктюрно: от прахта до сиянието“ на Сдружение „По действителен случай“ беше награден с Икар 2011 за музика и оригинално музикално оформление в лицето на родния бийтбокс шампион Александър Деянов – Skiller и контрабасистката Мария Илчева.

“Сирано дьо Бержерак”

ако още не сте го направили, непременно си подарете 110 минути удоволствие със “Сирано дьо Бержерак” на Теди Москов. спектакълът се изграе на голяма сцена в Народния театър и определено е емоция, която заслужава да изживеете. за да го поставя за трети път, режисьорът явно открива всеки път различни препратки в нашето съвремие и ги преплита в сюжета така изкусно, както само той го може, предизвиквайки публиката и да се смее, и да плаче, и да преживява трепетите на невъзможната любов заедно с героите..
хареса ми сценографията (минималистично черно бяло, като драсканици от поема, единствен акцент в ярко синьо) и музиката, която в меланхоличните моменти докосва право в сърцето, хареса ми безспорно талантливия актьорски състав, хареса ми и ударението върху образа на Селяка (Владимир Карамазов), с което Теди Москов уличава съвременния “феномен”, заливащ ни отвсякъде (интервю в сутрешен блок). но най-много ми хареса Деян Донков в ролята на Сирано, който от първата реплика до последната сцена раздаваше с такъв размах и безрезервно енергията си, че сливането с образа бе магическо. малко бяха двата биса след края на представлението. дано просто се случват по-често.

FB страницата на спектакъла >>

“За народното творчество”

има дни, когато си мисля, че ще умра от свръхдоза удоволствие, беше казал един екстравагантен творец и съм много склонна да се съглася с него, само пет минути след началото на За народното творчество на Камен Донев. спектакълът е смазващ, в характерния за Даскала монолог с редящи се непрекъснати абсурдни думоизлияния, които те изкъртват от стола, изтръгват най-зверските и неподозирано болезнени за дланите аплодисменти, без да се усетиш запечатват мускулите на ченето ти в една неспасяемо нахилена поза, докато стомахът ти не спира да се гърчи от смях. всичко това – подплатено със солидна доза сериозни идеи, народни танци и музика, от които настръхваш и едно тънко гласче, което започва да напомня, че все пак е хубаво усещане, че си българин…
има и дни, когато си мисля, че напук на всичката селяния и простотия, която ни обгражда ежедневно, грандиозни, взривяващи таланти като Камен Донев и спектакли като За народното творчество, са единствената причина да сме още тук.

P.S. препълнената зала 1 на НДК, с публика, станала на крака и с изригващи аплодисменти, бликаща от позитивна енергия, е уникално и неповторимо усещане. нещо като венозно инжектиране на огромни дози положителност. препоръчвам силно.