Поезията на Atticus

Две от изненадите за таз’годишния ми рожден ден се оказаха със забавна противоположност: едната беше Pocketbook (вече официално съм причислена към електронно четящите), а другата – две невероятни книги с поезия, които ме очароваха и като съдържание, и като полиграфия.
Ако трябва да опиша стила на Atticus, (който подобно на Банкси, се изявява само с творчеството си, без да разкрива самоличност), то може би “съвременно хайку” доста би се доближило до усещанията ми, въпреки че не всички са кратки. Що се отнася до самите стихосбирки – ето така си представям, че трябва да изглеждат книгите днес, за да искам да ги притежавам на хартия в тази дигитална ера: пипнати, с внимание към детайла, разнообразни и оригинални като дизайн, безупречни като качество и толкова тактилни, че ми се иска да ги разгръщам отново и отново. С две думи – вдъхновение!

Atticus може да следвате в Instagram, а тук споделям някои от стиховете, които ме докоснаха:

“Break my heart
and you will find yourself inside.”

“Do not fall in love with me
for I will break your heart
long before you realize
you were going to break mine.”

It's not the fear of losing them
that scares us,
it's that we have given them
so many of our pieces
that we fear losing
ourselves
when they are gone.
Прочети повече Поезията на Atticus

“Всички можем да летим”

“Била съм птица, преди да се родя –
сънувам го и нощем, и наяве.
Понякога ръце като крила
разпервам и забравям,
че всъщност аз не мога да летя.

Била съм птица, всяка моя клетка помни
прегръдката ни с вятъра,
пространствата огромни
в небето – дом за ятото,
и скоростите главоломни.

Била съм птица, щом се съживявам
като клюмнало цвете след жажда,
щом лудият вятър завява,
в мен птичата волност възражда
и всичко сегашно забравям.

Била съм птица, преди да се родя,
но птичата душа в човешко тяло
мечтае пак за своите крила,
че в клетка се очовечава.
Но ключа си намерих – Любовта.”
______________________________________

“Танцуващи на микрон разстояние тела. На дъх разстояние. Баавно, с ритъма на упойващата музика – като свещенодействие, като ритуал за сливане на търсили половината си тела и души. Мистично! Магично! Психеделично! Забравяме кой ден е, забравяме къде сме, забравяме имената си… Властният външен свят изчезва. Вътре в себе си сме. И аз – в теб. И ти – в мен. Нахалното време спира. Лакомите ни тела се движат като в безбройно повтарян кадър от филмова лента, предизвикващ транс… Стражът – Разум е в упойка. Светите сетива са живи за негова сметка. Чувствителността им – повишена до ръба на поносимото. Жадните ни клетки са пияни от любов. Благодарните души – половини – слети в безтегловно, безгранично, безначално и безкрайно Цяло. С огромно налягане през нас тече ослепяваща и просветляваща светлина, изливаща се щедро от дебелата пъпна връв с Божествената любов. И съм аз, и не съм, а съм Всичкото. И си ти, и не си, и си Всичкото. И всеки прави любов с другия, със себе си, с Абсолюта. Не прави, а е!

Още ли искаш да ме питаш за смисъла?”
________________________________________

“(…)
Аз съм птица, море, и затова те обичам. Обичам те, защото си непредсказуемо, защото малко те познавам, защото си дълбоко, а аз не знам какво има в дълбините ти. Обичам те, защото съм свободна, защото съм ничия – ако не бях, щях да ти завиждам на свободата. Обичам те, защото не искаш свободата ми, не искаш да ми я отнемеш, а ме искаш цялата – заедно с нея. Обичам те, защото съм подвластна на твоята мощ до момента на полета. Обичам те, защото си силно, защото ме караш да рискувам и … да летя. Обичам те, защото ме привличаш с невероятна сила и в същото време ме караш да бягам от теб.
(…)
Обичам те, защото не си мое, мое море. Обичам те, защото не съм твоя – птиците не познават чувството за собственост – то ги убива. Обичам те, защото ме разбираш. Завиждам ти единствено за вечността, защото и след мен ще останат тайните ти. Затова някога ще дойда да умра в теб.
(…) Ще ти изкрещя от високото за последен път, че те обичам, и ще затворя крилете си, а падайки към теб, пак ще летя – за последен път. Но няма да затворя очите си, ще те гледам, за да видя какво има и там – в неизвестното на дълбините ти.”

Мадлен Алгафари

От хаоса мога чудеса да сътворя.

Спомням си преди месеци, когато слизайки надолу от харамийската пещера – потна, кална и ожулена, ме осени усещането, че съм безкрайно жива. Неописуеми са тези мигове. Силни, с неповторимото опровержение на собствените ти съмнения, дали можеш, дали трябва.. Сега, два дни преди “голямото събитие” на една идея, която се роди преди повече от година, се въртя в центрофугата на такава шеметна инерция, че животът струи от мен и аз струя през него… Струва ми се, че именно в такива периоди осъзнаваш с цялата си същност Смисъла, който влагаш в нещата, които правиш. Смисълът да творя на всички нива, не само когато рисувам, а когато, в края на безумен ден, подаря картина, и усмивката отсреща е искрена и топла. Смисълът, да получиш мейл с много удивителни, натежали от възхита от чистия факт че някой създава красота. Смисълът, да си в мир със себе си, защото знаеш, извън всички показности, правила и изисквания, даваш на-доброто, та чак и отвъд. С чаша горещо мляко с мед в ръце, на Оливер Шанти и свещи, се опитвам да потуша дивия вик отвътре, че ми се реве от усилия, балансиране, умора. Става ми неимоверно комично, когато вчера ми се заявява: добре че си ти да помагаш, иначе да съм умряла. Хубава работа: 40 кг-ва опора :о))). И все пак съм добре. По-спокойна отвсякога. Това е спокойствието, което идва, когато затваряш кръга. Когато си започнал нещо и никой не е вярвал, че ще го доведеш докрай, а ти успяваш. Въпреки всичко. Книгата, която най-после държа в ръце, ме изправи на крака от нищото. Благодаря ти, устрем. Вкопчването наистина може да е полезно понякога.

от хаоса мога чудеса да сътворя:
снежинка, пламък, вятър, топлина.
ако поискам морската усмивка,
ако докосна – лъч от светлина.