“Всички можем да летим”

“Била съм птица, преди да се родя –
сънувам го и нощем, и наяве.
Понякога ръце като крила
разпервам и забравям,
че всъщност аз не мога да летя.

Била съм птица, всяка моя клетка помни
прегръдката ни с вятъра,
пространствата огромни
в небето – дом за ятото,
и скоростите главоломни.

Била съм птица, щом се съживявам
като клюмнало цвете след жажда,
щом лудият вятър завява,
в мен птичата волност възражда
и всичко сегашно забравям.

Била съм птица, преди да се родя,
но птичата душа в човешко тяло
мечтае пак за своите крила,
че в клетка се очовечава.
Но ключа си намерих – Любовта.”
______________________________________

“Танцуващи на микрон разстояние тела. На дъх разстояние. Баавно, с ритъма на упойващата музика – като свещенодействие, като ритуал за сливане на търсили половината си тела и души. Мистично! Магично! Психеделично! Забравяме кой ден е, забравяме къде сме, забравяме имената си… Властният външен свят изчезва. Вътре в себе си сме. И аз – в теб. И ти – в мен. Нахалното време спира. Лакомите ни тела се движат като в безбройно повтарян кадър от филмова лента, предизвикващ транс… Стражът – Разум е в упойка. Светите сетива са живи за негова сметка. Чувствителността им – повишена до ръба на поносимото. Жадните ни клетки са пияни от любов. Благодарните души – половини – слети в безтегловно, безгранично, безначално и безкрайно Цяло. С огромно налягане през нас тече ослепяваща и просветляваща светлина, изливаща се щедро от дебелата пъпна връв с Божествената любов. И съм аз, и не съм, а съм Всичкото. И си ти, и не си, и си Всичкото. И всеки прави любов с другия, със себе си, с Абсолюта. Не прави, а е!

Още ли искаш да ме питаш за смисъла?”
________________________________________

“(…)
Аз съм птица, море, и затова те обичам. Обичам те, защото си непредсказуемо, защото малко те познавам, защото си дълбоко, а аз не знам какво има в дълбините ти. Обичам те, защото съм свободна, защото съм ничия – ако не бях, щях да ти завиждам на свободата. Обичам те, защото не искаш свободата ми, не искаш да ми я отнемеш, а ме искаш цялата – заедно с нея. Обичам те, защото съм подвластна на твоята мощ до момента на полета. Обичам те, защото си силно, защото ме караш да рискувам и … да летя. Обичам те, защото ме привличаш с невероятна сила и в същото време ме караш да бягам от теб.
(…)
Обичам те, защото не си мое, мое море. Обичам те, защото не съм твоя – птиците не познават чувството за собственост – то ги убива. Обичам те, защото ме разбираш. Завиждам ти единствено за вечността, защото и след мен ще останат тайните ти. Затова някога ще дойда да умра в теб.
(…) Ще ти изкрещя от високото за последен път, че те обичам, и ще затворя крилете си, а падайки към теб, пак ще летя – за последен път. Но няма да затворя очите си, ще те гледам, за да видя какво има и там – в неизвестното на дълбините ти.”

Мадлен Алгафари

от хаоса мога чудеса да сътворя.

спомням си преди месеци, когато слизайки надолу от харамийската пещера – потна, кална и ожулена, ме осени усещането, че съм безкрайно жива. неописуеми са тези мигове. силни, с неповторимото опровержение на собствените ти съмнения, дали можеш, дали трябва.. сега, два дни преди “голямото събитие” на една идея, която се роди преди повече от година, се въртя в центрофугата на такава шеметна инерция, че животът струи от мен и аз струя през него… струва ми се, че именно в такива периоди осъзнаваш с цялата си същност Смисъла, който влагаш в нещата, които правиш. Смисълът да творя на всички нива, не само когато рисувам, а когато, в края на безумен ден, подаря картина, и усмивката отсреща е искрена и топла. Смисълът, да получиш мейл с много удивителни, натежали от възхита от чистия факт че някой създава красота. Смисълът, да си в мир със себе си, защото знаеш, извън всички показности, правила и изисквания, даваш на-доброто, та чак и отвъд. с чаша горещо мляко с мед в ръце, на оливер шанти и свещи, се опитвам да потуша дивия вик отвътре, че ми се реве от усилия, балансиране, умора. става ми неимоверно комично, когато вчера ми се заявява: добре че си ти да помагаш, иначе да съм умряла. хубава работа: 40 кг-ва опора :о))). и все пак съм добре. по-спокойна отвсякога. това е спокойствието, което идва, когато затваряш кръга. когато си започнал нещо и никой не е вярвал, че ще го доведеш докрай, а ти успяваш. въпреки всичко. книгата, която най-после държа в ръце, ме изправи на крака от нищото. благодаря ти, устрем. вкопчването наистина може да е полезно понякога.

от хаоса мога чудеса да сътворя:
снежинка, пламък, вятър, топлина.
ако поискам морската усмивка,
ако докосна – лъч от светлина.