на coоkie

Всяко твое завръщане –
мъничък празник е.
О, поспри се сърце,
зажадняло за нежна прегръдка.
С теб започва денят –
тъй по детски невинно усмихнат,
всеки миг, всеки устрем и цвят,
с теб живот са – завършено цяло.
С теб утихва денят
и изгрява нощта –
всеки дъх споделен,
всеки трепет и стих,
тихо слети в едно
сме вселена снежинково-бяла.
През сезони и бури, слънца и луни
с теб изтъкана от обич съм.
И завършена. Себе си. Цяла.

“Sylvia”


понякога се чудя защо продължавам да се ровя из дебрите на тъмната творческа душа и да гледам такива филми – депресивни, тежки, откровено драматични. може би защото непрестанно търся потвърждение на собственото ми твърдение, че творците подсъзнателно привличат драмата в живота си, за да извличат муза от нея по един дивашки саморазрушителен начин – в лапите на зверски силни преживявания.. може би. а може би защото знам, че в тези филми, които грижливо отбягваме, защото собственото ми ежедневие е достатъчно некрасиво, актьорите правят върхови роли.. гуинет полтроу прави най-добрата си роля досега – мрачна, твърде сериозна и трудно смилаема, точната дума за героинята й е self-distructive. кой знае защо със самоубийствената си склонност и чувството на обреченост ми напомни Вирджиния Улф в Часовете.. Даниъл Крейг (преди да стане Джеймс Бонд) партнира достойно, на моменти дори е доминиращ със силно-мъжкарското си излъчване, неотразим в кадрите на бясно като скорост рецитиране.
съчетано с музиката на Gabriel Yared. просто не намерих уважителна причина да пренебрегна Sylvia.

Понякога имам чувството, че не съм от плът. Че съм празна. Няма нищо зад очите ми. Аз съм негатив. Сякаш никога не съм мислила нищо. Никога не съм писала нищо. Не съм чувствала нищо. Искам само тъмнина. Тъмнина и тишина.

умира бавно този, който не пътува

“Умира бавно този…
който не пътува,
който не чете
и не слуша музика,
който не открива
очарование в себе си.

Умира бавно този…
който разрушава
себелюбието си,
който отказва помощта,
който не търси разнообразие.

Умира бавно този…
който се превръща
в роб на навика,
минавайки всеки ден
по същите пътеки,
който не рискува
да се облече в различен цвят
и не разговаря с непознати.

Умира бавно този…
който бяга от страстта
и водовъртежа на чувствата,
които връщат блясъка в очите
и спасяват тъжните сърца.

Умира бавно този…
който не променя живота си,
когато е недоволен от работата
или любовта си,
който не рискува сигурността
за неизвестното,
за да преследва една мечта,
който не се решава поне веднъж в живота си
да избяга от мъдрите съвети.

Не умирай бавно… Живей днес!
Рискувай днес! Действай днес!
Не се оставяй да умираш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!”

от хаоса мога чудеса да сътворя.

спомням си преди месеци, когато слизайки надолу от харамийската пещера – потна, кална и ожулена, ме осени усещането, че съм безкрайно жива. неописуеми са тези мигове. силни, с неповторимото опровержение на собствените ти съмнения, дали можеш, дали трябва.. сега, два дни преди “голямото събитие” на една идея, която се роди преди повече от година, се въртя в центрофугата на такава шеметна инерция, че животът струи от мен и аз струя през него… струва ми се, че именно в такива периоди осъзнаваш с цялата си същност Смисъла, който влагаш в нещата, които правиш. Смисълът да творя на всички нива, не само когато рисувам, а когато, в края на безумен ден, подаря картина, и усмивката отсреща е искрена и топла. Смисълът, да получиш мейл с много удивителни, натежали от възхита от чистия факт че някой създава красота. Смисълът, да си в мир със себе си, защото знаеш, извън всички показности, правила и изисквания, даваш на-доброто, та чак и отвъд. с чаша горещо мляко с мед в ръце, на оливер шанти и свещи, се опитвам да потуша дивия вик отвътре, че ми се реве от усилия, балансиране, умора. става ми неимоверно комично, когато вчера ми се заявява: добре че си ти да помагаш, иначе да съм умряла. хубава работа: 40 кг-ва опора :о))). и все пак съм добре. по-спокойна отвсякога. това е спокойствието, което идва, когато затваряш кръга. когато си започнал нещо и никой не е вярвал, че ще го доведеш докрай, а ти успяваш. въпреки всичко. книгата, която най-после държа в ръце, ме изправи на крака от нищото. благодаря ти, устрем. вкопчването наистина може да е полезно понякога.

от хаоса мога чудеса да сътворя:
снежинка, пламък, вятър, топлина.
ако поискам морската усмивка,
ако докосна – лъч от светлина.