купичка златен ориз

дали е възможно без да се усетя, да изпадам в тотална безпоетичност, обезцветила магията, есенцията на дните, същността на вълшебството..
тези дни добре познатата шизофрения, вече е избуяла в разтроение – работа, рисуване и ремонт, и всичко около мен се е свело до малки досадни задачки, които запълват ежедневието и преливат от купата с цветовете до припадък. по средата на поредния безумен ден получавам въпроса: какво би си купила от магазин за неща, които никога не си виждала другаде? първо естествено (и до болка прагматично) казвам време. и удрям точката. после изведнъж иззад ъгъла на някоя полузабравена мозъчна вълшебност, изплува друг отговор: искам купичка златен ориз и всяко звънце да е фантазия…
къде ми е магията, къде са ми петте четвъртини на портокала и къпиновото вино? някъде под торбите с гипса и безумните срокове за затваряне на поредния брой. нищо чудно, че съм в творчески запек. цикличността води до зацикляне. (добре, че поне не ни чака изцикляне на паркет). цялата ми енергия отива в опити да създам нещо смислено, красиво и качествено. въртенето в кръг ми отнема погледа отстрани. пиша стихове, наум, докато качвам петте етажа до входната врата, после ги забърсвам с мокрия парцал, добре напоен в м-р Пропър и започвам да ги пиша отново нощем, когато заспивам, а те биват безмилостно пометени от съня, незаписани, пръснати из вселенския прах.
днес съм откровено уморена. а няма от какво. искам да седна някъде в парка и да зяпам тъпо все още зелените дървета, без да мисля за думи. вместо това седя пред монитора, нахлупила огромни смешни слушалки, които ме правят да изглеждам като ангел – космонавт, и слушам yanni, надявайки се да напиша поредния смислен текст. имам дни, като този, когато се чудя за какво пиша, какво искам да кажа, на кого искам да го кажа и защо. хората масово са изтрещели, вчера главният редактор на друго ит списание много точно определи ситуацията като “опростачване” (как обичам забитите като пирончета думички, когато на мен са ми кът) и не знам дали има смисъл да им говориш на хората, сигурно има, защото никога не е чак толкова отчайващо, но… защо ли ми идва да си мълча…Richard Claydermann рони сълзи в огромните ми слушалки, а аз чета за най-могъщите жени на планетата и се опитвам да си представя какво ли е да си една от тях. честно казано хич и не искам да знам каква цена плащат, за да са там, където са. въпрос на избор. има нещо мъжкаранско в това да командваш цяла нация примерно.. и високомерно.. наскоро четох че Маргарет Тачер страдала от деменция.. какво да коментирам? откъде тръгна и докъде ми стигна мисълта? май през уикенда трябва да потърся спасение в апликация с ръчна хартия (оранжеви и тъмно кафяви райета) и в картини, на които няма лица. умората ражда странни бетонни балончета в главата ми. хаотични. непрозрачни. индигови.
дано само отлетят или се продънят по-скоро.

закъде, наистина

песента на щурците надпява нощната тишина и неумолимо нашепва за лятно блаженство. колко щастлива се чувствам тук. някак притихнала и все пак ритмична, заслушана в звуците на природата, които все по-често ми се струват не естествени, а екзотични. тишината е омайно-опияняваща. като наркотик, към който се връщаш отново и отново и търсиш отчаяно сред прибързаните тонове на дните. само вятърът понякога запява тихичко в клоните на развълнуваните дървета и разказва приказки с вкус на далечни земи. за кой ли път тук, чувам себе си и разбирам с цялото си същество, че тайната е в търпението и грацията, а не в неистовото желание да имам всичко сега, веднага, в този момент. изчакването, пътят, по който достигаш до същността, е като ароматът, което се разнася от кухнята, докато в нея се приготвя съвършеното благоуханно ястие. тук, за кой ли път, забавям мисли и движение и отмерващото тик-такане на стрелките изгубва значение. смисъл има само яркият сърп на луната, наполовина скрита като златна кама зад хълма, всяко сухо листо, отронено от ореха, всяка тревичка, паяжината, нацепените дърва, които търпеливо чакат отново да ни превземе аромата на есен.
закъде бързам?
закъде, наистина.

понеделнишково

понеделник сутрин е. от Last.fm се разливат нежните звуци на Suzanne Ciani. в безуспешен опит да се събудя, пия вече поизстиналото нес кафе (както винаги на гладно) и се настройвам за работа. напоследък пиша все по-малко тук. странна тенденция, но май се случва повече да чета, и то изненадващо – не книги, а блогове. купища думички, избликнали от най-различни съзнания. което явно въздейства зле на собствените ми думоизлияния. просто решавам, че е по-добра идея да си ги спестя, да си помълча за разнообразие. вчера пропаднах в един блог, който много ме впечатли, просто поглъщах жадно и се усмихвах, и още по-странно за мен, дори нямах желание да разбера коя е дамата в реалния живот – достатъчно беше, че е написала всичко това. сякаш вече разделянето на двата свята е нещо естествено. и без това в реалния живот повечето хора не са толкова цветни, ежедневието и дистанциите не го позволяват, или отнема време докато достигнеш чистите цветове, докато прегазиш нюансите и черно-бялото. знам го по себе си. безкрайно щедро раздавам цветове тук, на сайта ми, в нещата, които правя.. но в този период съм леко (всъщност стряскащо) летаргична, успокоена, резките контрасти са притъпени и по мое виждане съм всичко друго, но не и cool. отнесена е по-точно определение, ако изобщо се нуждая от такова. гледам много кино, повечето филми минават покрай мен, разтворени в пространството, без да оставят следа. We own the night ме натовари, но не твърде, хареса ми, дори не мога да кажа защо. силен каст, добра игра, драматична история, на пръв поглед тривиално, но.. явно въздействащо за мен, точно в този момент. другият филм от този уикенд – Then She found Me. натъжи ме, хвърли ме в едно нетърсено настроение, твърде реалистичен, странно болезнено да гледаш объркания живот на позастаряващата и уязвима Хелън Хънт, а Бет Мидлър – гладка като бухтичка, прясно извадена от кабинета по разкрасяване. прекъсват ме, но така е в общите стаи, увеличавам звука на макс, Celtic Spirit изпълват слушалките със средновековни звуци. втори опит за концентрация на мислите – също толкова жалък. а имам да изкопча от себе си 3 материала.. рядко ми се случва, но в събота изоставих книгата, която четях, защото се оказа твърде депресивна. явно след Часовете Майкъл Кънингам се е отдал да странни сюжети, защото Дни образци определено идва вповече като някакъв неуловим залък, засядащ в гърлото. и тъй като цялата купчинка, чакаща внимание, е безнадеждно сериозна, без никакво колебание посегнах към.. Мечо Пух. още първите минути се смеех с глас и желаният освежителен ефект беше постигнат. на моменти се удивлявам как правя всичко възможно само и само да не допусна драма в главата си. сега затискам нетърпението да се пренесем в новото жилище с ежедневни задачки, сред които и подготовката на поредната изложба. може би ако редуцирам и тази динамика, просто ще спра да пиша. и ще мога с чиста съвест да се командировам в Тибет.

декемврийски миражи

дни като този минават в някаква мъгла, сън, в безсъзнание. снишила съм се колкото е възможно, в опит да прекося часовете с минимално съпротивление. мозъкът ми отказва да реагира адекватно от известно време насам и подозирам, че днес достигам кулминацията на дезориентираност. умората е като тежки ботуши в кал до колене – нечовешки усилия за най-елементарните движения. лепкава. без шанс да я отърсиш. обезсилена съм. обезусмихната. стъпка. дишай. стъпка. издишай. оборотите са чудовищни. креативността – избутана някъде в прашасал (за жалост не от пастелен пигмент) ъгъл. интересните неща са в save-for-later графата. по-късно. кога ли? всред цялата дивотия на дисциплината прескачане на препятствия със стрелки, забравям нещо много важно: че животът е хубав. или не, по-скоро става невъможно да се порадвам на всичко, с което съм благословена. седя в някаква второкласна пицария (поредната говорилня сред която е трудно да чуеш собствените си мисли), и съм отворила тефтера, в който пиша (от много месеци насам на ръка), краката ми треперят от преумора, ръцете – от минусовите градуси навън, а междувременно се опитвам да употребя един смислен обяд, който да не ми отиде зад гърба… супата, която поръчвам, се оказва с отровно зелен цвят, а на мен първата ми мисъл е, как скоро си купих такова залено на пастел! колко съм изкривена :о)) после поглеждам написаното дотук и с ужас установявам, че съм думо-рукнала, както отдавна не съм го правила. може би, защото откакто пиша за списaнието, мислите ми са основно насочени към статиите, а от друга, по-лесно е да се разказваш с картинки, когато едва дишаш от стрес. и все пак си мисля, че пред перспективата да имаме собствен дом, усилията си струват. сега единственото ми желание е да додрапаме до Iselsberg, да се заринем в пряспа сняг, след което да забия поглед в камината, с чаша мартини в ръка и една седмица да не видя никакви хора, да не се налага да си разменя дори една дума с тях. и така, докато съзнанието ми се изчисти и заприлича на черно-бяла фотография.

сапунено мехурче

удивително е как вътрешните ми мятания, терзания, неспокойства, обезверяване, апатия, като с магия се успокояват от простичкото присъствие на човека до мен…вълните стихват, изгрява слънце, облаците и дъждът в очите се отдръпват, за да сторят път на усмивка. малко е насила, но е по-добре от другото. притеснителното е, когато усетя, че това е вид зависимост. пристрастяването към присъствието, топлината и времето, прекарано с някой, е пагубно за индивидуалността ми. парадокс. като шамар. тук се сещам за Мороа, който казва, че жената винаги е малко или повече отражение на мъжа с който е… не че не изпитвам лек бунт срещу това, но започвам да схващам, че може и да е истина.

напоследък загубих представа коя съм. увереността ми е стопена до сапунено мехурче. искам да съм много неща едновременно, а това не става. вдигнала съм летвата така високо, че редовно се пребивам в желанието си да я надскоча, без да я съборя. дера да надскачам себе си всеки ден. що за дивак съм? защо не взема да мирясам? е няма такова животно явно. безпосочна съм на този етап. не ми се прави нищо. иска ми се да се отпусна на повърхността на дните и да рея поглед навътре. само че не си го позволявам. търся моментни решения, и то – не в себе си. може би отново ми е нужна промяна. само да не бях толкова уморена. и обезверена. и неамбициозна.

хубавото от целия хаос, който ме тресе последните седмици, е че се провокирам в различни ситуации, и самата аз се виждам в различни, неизживявани роли досега. много смешно ми стана, като пристигнахме в Резово, и аз в един миг установих че съм тотално неадекватна като дрехи за местната обстановка. али макбийл са го писали за мен, дали съм го казвала…може да съм в нищото, ама с бял ленен панталон! хахах, идиот, пълен. това са остатъци от навици, насадени с години, заучено поведение в стандартни и повтарящи се ситуации, не е толкова просто да изляза от него за ден, месец, дори година. добре че поне ми е смешно. аз просто казано нямам идея какво трябва да правя или да нося или да очаквам на моменти… когато хората са били по планините или по палатки или wherever, аз работех върху себе си… не че съм спала, ама доста съм пропуснала. май.