тази есен..

AcristaArt_Fire_bride_soft_pastel_detail

тази есен е някак неочаквано хубаво различна. мрачевитите дни, поръсени със свеж дъждец разпръскват спокойствие и едва уловима протяжност.. след месеци напрежение и плътна лепкава тегавост, най-после започвам да се пробуждам. усмихвам се. усещам будно пламъчето, поизгаснало задълго.. вълнуват ме мънички, но важни за мен неща.. препрочитам разговори отпреди 4 – 5 години, които ме карат да си спомня коя съм, изпробвам нов грунд и съм ентусиазирана от резултата, с фин филтър подбирам филмите, музиката, събитията, книгите.. тия дни са отредени на чувствените звуци от цигулката на Lucia Micarelli и отнасящия нанякъде “Third Round” на Manu Katche.. филмът за любовната история между Коко Шанел и Игор Стравински (дълго отлаган за подходяща настройка) се оказва немалко разочарование – хваща ме яд, че на страстта й липсва дълбочина, а актьорите някак не успяват да направят драмата между двамата творци разтърсваща, докосваща и истинска.., което съответно ме отказва и от романа. това пък ми напомня, че скоро ще се запиша отново на библиотека (!) просто напоследък двучасовите престои в хеликон са абсолютно безплодни в намирането на нещо, което хем да провокира мозъка ми, хем да ме накара да си го купя.. същевременно предстоят няколко малки, но интересни проекта, а Италия все още чака да кажа “хайде!”..
но… преди всичко друго, тази есен е за мен и всяка стъпка е бавно и дълбоко вдишване.

До Канада и назад (част I – зад кулисите)

някои хора скачат с бънджи. аз пък правя изложби в Канада. разликата е, че скокът те изстрелва адреналинно има няма за половин час, а с моя арт скок адреналинът ме държи вече пети месец…

решението е само началото на нещо,

това осъзнава Сантяго от “Алхимикът”, когато поема на дълго пътешествие, следвайки мечтите си. аз започвам да осъзнавам тези думи веднага след Нова година, когато стартира подготовката за изложбата в Монреал. дори не подозирам колко е вярно, че решението ми да кажа Да на поканата, е само началото…

когато възвърна хъса си за рисуване, с мен се случва истинско чудо. и така е всеки път.

и така, на 4 януари, със заредени до горе батерии след празниците, започвам мащабната офанзива с разчертаване на графика в календара чак до месец май и загребвам в няколко посоки: трябва да нарисувам седемнадесет картини, да подготвя документи за визи, да намеря финансиране, да организирам информацията за самата изложба, да разбера как по дяволите ще изпратя готовите картини на другия край на света и в какъв вид. хвърлям се с главата напред… и here we go.

“Само лудите успяват. Останалите не опитват нищо.”

през повечето дни снова между статива и компютъра като лъв в клетка, навън е яка зима, всичко правя на изкуствено осветление, под дебел слой пастелен прах. вечер чета “Хана” и нейните мисли ме спасяват, ръчкат ме да вървя напред и да следвам пътя, който сама съм си избрала, защото знам, че е верният! ако ще е лудост, да е като хората! картините изплуват една след друга, никога не съм работила по интензивно. страшно се кефя на това, което правя! усещането е като че летиш нависоко, а после, като свършат батериите, се просваш с изплезен език.

“What would life be if we had no courage to attempt anything?” Van Gogh

към средата на януари жонглирам между рисуването и събирането на документи за визи. оказва се, че това само по себе си е влудяващо начинание поради липсата на посолство у нас. няма кой да питаш за най-елементарните неща. чета форуми и сайта на канадското посолство в Румъния, следвам собствената си логика и интуиция, след това стискам зъбите и палците. в главата ми ежедневно се намества смазващо количество нова информация. пращаме готовите документи едва в началото на март, а няколко седмици по-късно най-после получаваме визите. алилуя!

all in

междувременно вече е февруари и смилам инфо какви са опциите за рамкиране тук и в галерията в Монреал, както и мога ли да заменя чупливото стъкло с друг по-лек и нечуплив материал (в ателието го наричат веролит), който се оказва неподходящ, защото картините губят остротата на изображението. ядец! очевидно веселбата ще е докрай. правя пробно рамкиране с половината от картините – за първи път рамкирам с дървени рамки, а и преценяваме всеки грам заради транспорта, но в крайна сметка изборът се оказва смел и ефектен. комуникацията с другия край на света е ежедневна (да, вие сте първата българка с изложба в галерията), организирам снимки на картините, разучавам възможности за пакетиране и логистика, създаваме група във Facebook и покрай нея за сетен път осъзнавам колко малък всъщност е светът! през цялото време от главата ми не излиза мисълта, че цялата организация по изложбата дотук ми се струва като игра на покер: всичко се свежда до умението да вземаш решения, без да разполагаш с цялата информация и да рискуваш с всички налични ресурси, за да спечелиш. Аз съм all in отвсякъде.

тиха лудост канадска

към средата на март се влача като призрак с пранги, но поне картините са готови и съм доволна, че запазвам темпото до края. подавам документи за финансиране в Национален Фонд Култура, програма “Мобилност”, което си е като документация за обществена поръчка. на моменти ми се струва, че съм скочила с парашут в космоса – такава нелепа безтегловност ме обзема. всеки ден обаче парченцата от пъзела се подреждат, бавно, бавно, та чак мъчително.
пакетажът на картини със стъкло (65/65 см всяка), които трябва да направят околосветско пътешествие, се оказва поредното “забавление”. след като оставам недоволна от произведеното от външен доставчик, прекарваме един цял уикенд в гаража в кроене, рязане и сглобяване на опаковката. по-красива не сте виждали! накрая сме с изранени пръсти и болки в кръста, но поне се успокоявам, че има шанс да стигнат цели.

DSC00021_400.jpg

междувременно дипля документи за куриерите – сертификати, фактури, пълномощни…

краят на етап 1

точно 3 месеца след началото, на 1 април (и това хич не е шега) закарваме пратката на куриерите. чудото тежи цели 82 кг, но пък изглежда величествено, особено с надписите отвън. толкова облекчена си тръгвам, че чак се просълзявам над следобедното кафе. първият етап е приключен. управлението на проекта е завидно – изчислила съм, че картините трябва да кацнат в галерията на 19 април. след десетина дни престой на митница, още пълномощни и документация, на 13 април пратката е освободена от митница, а на 20 април от галерията лаконично потвърждават, че картините са там. щом не ми казват, че има проблем, заключавам, че слава богу всичко е наред.

DSC00023_400.jpg

последни метри

към края на април дните се нижат предимно захлупени от дъждовно небе. в странно състояние на очакване съм – не мога да подхвана нищо сериозно преди заминаването. изведнъж времето забавя ход – като неловка безтегловност. за да е по-забавно, вулкан с непроизнесимо име изригва най-невъзмутимо и сега вече пътуването е под въпрос и нямам идея дали ще престояваме по летищата повече от необходимото. седмицата преди заминаването поглъщам третата книга на Харли Браун и с удоволствие влизам в час с арт терминологията на английски. ще ми е нужна. стягаме багажа и ей го на къде е – другият край на света…

P.S. Искам да благодаря на всички приятели и бизнес партньори, които направиха възможно реализирането на изложбата:

– на човека до мен и семейството ми за безценната подкрепа;

– на ателие за рамки “Арковна” (Шипка 6) за съпричастността и смелите решения;

– на екипа на Pure Communication за успешната комуникация с бизнеса и медиите,

– на Ния Касабова за прекрасните снимки на картините ми;

– на Светлана от Vetrocity, която преживя заедно с мен и в детайли всички емоции през тези интензивни месеци.

от сърце

“Правилната молитва никога не е молитва на искане, а молитва на благодарност. Когато благодариш за това, което избираш да преживееш в своята действителност, всъщност приемаш, че то вече е там и се случва. Затова никога недей умолява. Цени и бъди благодарен.” Из “Разговори с Бога”

както е видно от моя “облак от думи” на картинката, кратката версия на този пост би се състояла от една дума: Благодаря!

тази година обаче бях доста семпла откъм думи (сравнено с редакторския период), затова ще си позволя известна многословност и малко разпилени мисли.

като понеча да кажа: Искам да благодаря на.. и все се сещам за Оскарите и за thank you речите на Мерил Стрийп :о) … уви, като много други важни думички, и благодаря се е превърнало в клише – доста скучно и обезсъдържано, но пък хайде предложете ми с какво да го заменя!

за мен отминава поредна невероятна година, затова клише или не, имам много да благодаря!

първо искам да благодаря на последните ми работодатели, които дори не подозират как ми направиха истинско добро – благодарение на тях след 10 години в офисна среда най-после ми се случи да изляза от ИТ бранша и да се отдам изцяло на арт заниманията. понякога е достатъчна една капка да прелее чашата на търпението, разтягано с години – после естествено идва ред на смелостта да правиш това, което обичаш, най-важното – да вярваш, че можеш да го правиш, да чувстваш увереността, че си на верния път, на твоя си път и че друг просто няма, защото извира от същността ти и времето за компромиси е отминало…

благодаря към любимия човек за търпението, за провокацията за израстване и най-вече за уникалната атмосфера, която създава, за да мога да осъществявам себе си – тук се сещам за “Климати” на Андре Мороа, който казва: “Голямата любов не стига, за да привържеш към себе си любимото същество, ако не съумееш наред с това да обогатяваш живота му с все нови и нови неща.”…

благодаря на приятелите – винаги там, когато е нужно (на един вещерски казан разстояние ;о), на тези, които бавно и естествено се отдръпват, за да направят място за нови, на онези, за които времето и разстоянието не са обозрими понятия и препятствия, и най-вече на малцината безценни души, заедно с които неуморно порим дните с проекти, провокации, смях, пот и боички. вие сте маслинките в моето мартини :о)…

и още благодарности: на семейството ми за подкрепата да правя това, в което съм най-добра – да творя красота; на клиентите и почитателите, които правят това занимание възможно и безкрайно удовлетворително. и най-накрая – благодаря на вселената за това, че продължава да чува желанията ми и бавно и последователно ги прави реалност.

…много от емоциите през годината не успях или съвсем осъзнато не споделих с думи. както вече написах в предишен пост, тях ги съпреживяват хората, които гравитират най-близо до центъра на моята вселена. една от тези неописуеми емоции беше фотосесията с уникалните рокли на Марияна Панайотова – ElMari за сайта й, който скоро ще види бял свят. в малко дни съм се чувствала така жива, както по време на снимките – и това е най-ценната емоция – да се кефиш с цялото си същество на вълшебствата, които правиш… дай боже всекиму…

…вече няколко пъти ми се случва да пиша платежно в някоя банка и като стигна до датата, смутено започвам да се оглеждам за календар и да ровя в главата си кой ден по дяволите бяхме! щастлив човек, какво да добавя…

…едно от най-трудните неща за мен тази година – балансирането между интровертното (творчество, себечуване и генериране на идеи) и екстровертното (изложби, изяви, споделяне със света)… преминаването от едното в другото състояние се оказва изтощително занимание, освен ако не се случва плавно и естествено…

…докато подкрепяше Етиен на финала на Dancing Stars 2, Мария Илиева каза нещо, което звучеше приблизително така: “Най-големият комплимент за всеки творец е, когато хората са така завладяни от изкуството му, че спонтанно възкликват: искам и аз да мога така!” тази година на няколко пъти получих запитване за курсове по рисуване. искрено трогната съм от това въодушевление и заразителност на емоцията…

…мисля си, че едно от най-страшните неща (освен безделието), което може да ни се случи, е да ни погълне инерцията. да правиш нещо, само защото имаш срокове, “така правят всички” или няма какво друго. срещу течението откриваш кой си. какви са “особеностите на характера ти”. лесно е да чакаш провокация отвън. предизвикателството е да се провокираш сам. това научих тази година. инерцията те кара да търсиш вдъхновение някъде наоколо и винаги извън теб. понякога обаче най-голямото богатство е да се вгледаш в себе си и в сътвореното от теб самия и да вдъхнеш устрем за ново начало. навлизането навътре. животоспасяващото вслушване. вдъхновението от извора. пожелавам ви го.


сън за есен

има нещо особено в топлите безветрени есенни дни. слънцето някак благосклонно и меко огрява потръпващите листа на дърветата и удължава сенките на наситеното до невъзможност карминено мушкато. всичко наоколо е притихнало успокоено, в летаргично очакване. леката меланхолия във въздуха ми напомня за отминали отдавна есенни дни, в които срещите за дълги обяди под ласкавите обятия на обагрените в злато дървета бяха неземно спасителни за душата ми. сякаш сън, онези дни са като далечно усещане за парфюм, който носи в аромата си завинаги инкрустирани в паметта събития… топлината и протяжността на деня ме разстилат като мелодия от нечуто нашепване и откривам в себе си неочаквано търпение да потъна с часове в обсебващата непряка реч на Орхан Памук или да разкроявам със страст ярко червен джинсов плат – сигурно запасяване с малинов цвят за тъжните и мрачни дни на зимата… усмихвам се. има особено очакване в есенното слънце. като звукът от подрънкването на бамбукови пръчици, докоснати от внезапен вятърен порив… усещам се здраво стъпила на земята. и същевременно в полет. необяснимо състояние. хубаво. като сън за есен.

живот на село

на село сме. тук всичко е простичко. от външната тоалетна, през паяците, висящи на един крак в очакване на поредната нощна пеперуда, до кучето, облизващо прилежно пръстите на висящия ти от хамака крак. времето се е свило до капка роса и същевременно се е разтегнало до звездна карта. дърветата са изумително отрупани с плод – червени и сини сливи, ябълки и огромни круши, които сякаш някоя магическа ръка е накичила както се украсява коледно дръвче. звуците са най-очарователни – рояк птичоци, които се боричкат неуморно в лещака, пчели и мухи – изтребители, кокошките на съседите, които гордо обикалят край телената ограда и редкият, но раздиращ неочакваните паузи тишина самотен и драматичен рев на магарето от съседския двор, рупащо безнаказано къпини от нашия. идилията е пълна. сутрин слънцето се плъзва неканено под клепачите, за да е сигурно, че няма да има откраднато излежаване, после пред теб се ширва денят – и е твой, за да правиш и всичко, и нищо, и самото осъзнаване на този факт е като предвкусване на свободата. и е достатъчен повод за отказ на петъчно суши в града и неделен басейн (извън него), а може би с лекота отказваме да се приберем и ден по-рано, защото сме трайно зарибени от палачинките с мляко от кравата на съседите, домашната ракийка, от която сутрин не боли глава, сока от арония и пържолките, изпечени под звездите.
струва ми се, така се живее двеста години…