restart

понякога поканите за гостуване те отвеждат на неподозирани места, които иначе човек никога не би му хрумнало да посети. първото пътуване за сезона ни отвя в Макри, малко гръцко селце до Александруполи, което ни зарадва с живописния си плаж и Прочети повече restart

просто дишай…

живително дълбоко вдишване… хипнотизиращ напев от нетърпеливите пръсти на морската пяна… изобилие от изкусителна храна… унес – сън на хладна сянка… слънчеви лъчи по загорялата кожа… гальовен бриз и сол по устните…
омиротворяване.

 

 

Тасос през септември

плясък на вълни в края на септември – истинска награда за мъчително дочаканата почивка в края на сезона. затова пък е от онези, най-сладките, след дългото горещо лято и успешното събитие в Бургас, най-после е време за въздъх. имам чувството, че сме последните четирима българи, които за първи път стъпват на острова. затова едва ли ще изненадам някого с килограмите октопод и калмари, които се консумираха ежедневно, поляти къде с узо, къде с гъсто гръцко кафе и съпроводени от неповторимите комплименти на ресторантчетата по брега – хапки реване, фануропита, баклава и чийз кейк. насладата от храната и пълноценния сън са в абсолютна хармония с визуалното удоволствие – едно безкрайно море плиска кристални води в пълните със съкровища брегове. пейзажът наоколо е леко объркващ – планинската част омайва и подвежда сякаш ту си в Латинска Америка, ту някъде в Азиатската джунгла и само долитащата отнякъде музика ти подказва, че си в Гърция. Тасос е съвършено място за “извън сезона” – празни плажове, спокоен лъкатушещ път, приветливи и колоритни собственици на ресторантчета (като Макис от The Coast в Потос), изобщо пълен покой. специални благодарности на Цвети, която всеки път така подробно описва пътешествията на семейството, че ме “запали” най-после да избера Тасос. равносметката е тотално зареждане на батериите + тонове бели камъни (камънакис ;о) и екзотични морски дарове, наловувани от гмурканията край скалите. следващата дестинация – Милос.

в покой

дълго чакан, дъждът тихо шепти в скута на все още зелената трева и току отронва налети със сок ябълки на алеята. под навъсеното небе, на жицата, лястовички са накацали плътно една до друга – мокри глупачета – може би това е техният начин да се порадват на прохладата.. любимият орех е свел клони почти до земята, натежал от светлозелените боздуганчета. късните рози цъфтят с надиплени, перфектни цветове, които при най-лекото докосване, разпръскват наситен сладък парфюм. вътре, в къщата, ухае на свещи с аромат на амбра, примесен с леките нотки на ванилия и бърбън. вечер, под звуците на стотици щурчета, почти пълната луна се появява над хълма, като житена питка, готова да се претърколи и изгуби в гората. в далечината глухо долита откъслечно потропване на чанове. времето е замряло, уловено в прегръдката на тази красота. единственото, което го вълнува, е тайният живот на габъра, пъстрите поли на кълдъръмчетата и тихия ромон на дъжда, унасящ в спокойна дрямка. а някъде там търсят рая…

безгрижни отнесени дни

пиша тези редове пред палатката, с лаптопа в скута и едно ширнало се необятно сребърно море пред погледа. тази година отпускът е необичаен, пъстър и надиплен като воланите на шарена пола и точно затова – сладък. позиционирани сме на плажа на къмпинг смокиня, на 5 метра от вълните, но успяваме да проходим почти цялото крайбрежие – резово, варна, бургас, созопол – и усещанията са пропити с дъх на водорасли, изпепеляваща жега, вкус на лаврак и миди, всепроникващ пясък и пълна луна, сякаш току-що изкъпана от вълните. рожденият ми ден е най-хубавият от много лета насам – сред жаравата на пясъка цвърчат ребърца и наденички, на импровизирания бар се лее водка с вкус на зелена ябълка, около него горят свещи, подаръците са не по-малко импровизирани – колие и гривна от мидички в кутийка от кокосов орех, и букет от местни треви с охлювчета по тях, поднесени на фона на игривите звуци на Фанфари Чукария. неописуемо е. денс в пясъка под погледа на луната, обвита от паяжинна мрежа от облаци. всъщност най-сериозният ми подарък е новата ни голяма палатка (с две спални и предверие :о) в която спим като къпани (в морето), ходим прави и имаме огледало ;о). в созопол преброждаме всички галерийки, откриваме разни интересни автори, купуваме си бижута, които тази година явно са модни, защото са навсякъде, пазаруваме си красива пашмина за нетрадиционно потребление и керамична поставка за свещи с крачета. установяваме, че бургас става все по-приятен град и къде на майтап, къде сериозно обсъждаме трайно преселване. след два дни в резово си давам сметка, че мога да се пренеса тук за цял сезон, заедно със статива, картоните и пастелите, толкова спокойно и диво-красиво е мястото. тук бих творила с месеци, забравила за света. варна е все така привлекателна, пристигаме в най-горещия (както по-късно разбрахме от 120 години насам) ден и веднага употребяваме салата от морски дарове в едно прекрасно заведение в морската градина, където снимам Мирелка, успяла да напъха три пръста в устата и един в носа (периоди славни, периоди :о)).
след десетина морски дни решаваме да се отправим към вътрешността и отново яхваме беемвейската метла. дестинация – копривщица. по пътя снимам през стъклото най-дебело-подпухналите възможни облаци, които менят форми точно през 2 минути, моделирани от бурния по залез вятър. завоите преди градчето си струват определено – въздухът тук е бистър, свеж и прохладен и няма нищо общо с влажния жегав такъв от крайбрежието. мекички с пудра захар и сладко от ягоди, след това разходка из местните галерии. в първата сме приятно изненадани от изложба на Димитър Войнов – син, чиито изящни женски тела и начинът им на представяне винаги съм харесвала. леко дистанцираща, ефирна сива гама, тук-там релефности по фона и нетрадиционно обрамчване. приятна изненада е и самата малка, но семпло-елегантна галерийка, с тъмни стени и светъл под, с червени акценти тук и там, чиято обстановка предава част от собствените ми идеи за такова място. за кой ли път се забавлявам с въпроса на галеристката, зададен с компетентно-академичен тон, каква специалност имам (и пак този напиращ импулс да изплюя, ами застраховане), но признавам, че престоят в галерийката е приятен, от онези докосвания до нещо красиво, които правят деня смислен. след това се отправяме към другата галерия, която се помещава в местното основно училище. там един художник с дух на истински българин се опитва хем да твори, хем да сбира късчета история и да бъде гид на хората, които потропват на вратата. и въпреки че наистина малко картини на Йордан Шентов успяват да ни грабнат, разказите му ни оставят с усмивка и с пожеланието такива места да продължава да ги има. до края на престoя ни успяваме да опитаме боб чорбата на всички механи, да заформим поредния филмов маратон (rumor has it, from dusk till down, the restless) и да бутилираме известно количество сън за безмилостната софия. в последния ден от отпуска минаваме през клисура, където прекарваме час в местния исторически музей – просто няма къде другаде. дали със съжаление или с примирение, отбелязваме, че на тези места времето е спряло някъде преди 20-30, че и повече години и отпрашваме. безгрижните дни бързо биват отнесени от студения проливен дъжд, с който ни посреща софия. след 2 часа тук само тенът и тоновете мидички, откраднати за кой ли път, напомнят, че сме били някъде там, на брега…